Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.08.2011 16:21 - Интервю с генерал Леон Дегрел (скрито от комунистите)
Автор: wolfy Категория: История   
Прочетен: 8430 Коментари: 2 Гласове:
10

Последна промяна: 17.08.2011 16:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  image

Име:

Леон Дегерел

Националност:

Белгиец

Дата на интервюто:

март 1984 г. и април 1993 г. (по телефона)

Място на провеждане на интервюто:

Барселона, Испания

Език на провеждане на интервюто:

Английски, Немски, Френски

Значимост на интервюирания:

Водач на белгийското социално рексистко движение; доброволец в германската армия, генерал от Вафен SS и командир на 28-ма Вафен SS дивизия

Други присъстващи:

Michele Ulovey

Форма на интервюто:

Въпроси и отговори



Кога и къде сте роден?


Роден съм в град Bouillon в белгийската провинция Люксембург на 15 юни 1906 г.

 

В какво семейство сте израснали?

 

Баща ми беше пивовар и добър католик, а майка ми - красива домакиня.

 

Какво образование сте получили?

 

Членовете на семейството ми са били обучавани в йезуитски училища в продължение на поколения; аз посещавах колежа на Notre Dame de la Paix. Изучавах класически езици и литература и теология, но бях силно привлечен от политиката. Йезуитите ни учеха да разширяваме познанията си, което аз с удоволствие изпълнявах. За нещастие някои от моите преподаватели получиха неправилна представа за моите публикации поради определени политически причини, така че за мен настъпиха тежки времена.

 

Вярно ли е, че сте били арестуван?

 

Да, бях арестуван през 1940 г. от френската войска, бях бит и влачен по влажни килии, където бях измъчван, докато не бях освободен от германските войски. Те знаеха, че съм лидер на Рексистката партия - социално анти-комунистическо движение. Стана ясно, че не мога да очаквам от белгийските власти нито помощ, нито справедливост; знаех, че правителството е нелегитимно и че трябва да се борим срещу корупцията.

 

Как се присъединихте към германската армия?

 

Брат ми бе убит, родителите и съпругата ми убити след мъчения, а осемте ми деца разпръснати- това продължаваше много години. Освен това имах и политически проблеми и докато германската войска не завзе страната, аз не бях в безопасност. По това време чувствах, че Белгия ще бъде велика и суверенна държава, само ако Германия спечели войната и елиминира опасността от комунизма. Успях да организирам първата група доброволци от Фландрия и Валония и ние бяхме разпределени в свой собствен батальон. По-късно бяхме изпратени в тренировъчните центрове и се разгърнахме в армейската група “Център”. Много от моите войници бяха изпратени в района на Демянск като артилерийска поддръжка през късната 1941 до 1942 г., но бяхме отзовани и по-късно се присъединихме към 5-та SS -дивизия “Викинг” в Украйна. През април 1944 г. на церемония в Брюксел станахме самостоятелна единица от Вафен SS – 28-ма панцер-гренадирска дивизия “Валония”. Зеп Дитрих, Макс Вюнше и други високопоставени военни присъстваха на церемонията. Бяхме започнали с 400 души през 1940 г., а стигнахме до 15 хиляди, но едва 400 оцеляха от тях след войната, включително аз и други двама от първите доброволци. От първоначалните 6000 души от полка преди да станем дивизия, 2500 загинаха. Дивизията ни прояви изключителна храброст и бойни качества и Хитлер лично ме поздрави и ме удостои с Рицарския кръст с дъбови листа. Мисля, че от всички чуждестранни доброволци в нашата дивизия имаше най-много носители на Рицарския кръст, но не съм сигурен.

 

Какво беше за Вас да воювате на източния фронт?

 

На източния фронт беше истинската война. Най-голямата заплаха бе комунистическа Русия, а западните съюзници разбраха това твърде късно; днес ние живеем в свят създаден от тази грешка. Колкото до Русия, то основен фактор беше суровото време, най-вече лютите зими и безкрайните степи. Ние не бяхме подготвени за подобна обстановка. Докато руснаците се възползваха от това и бяха добре облечени, за да устоят на студа. Най-голяма придобивка за нас беше, да се сдобием с руското топло облекло и филцови ботуши, както и с прекрасните им кожени шапки. Те бяха много подходящи и за бойни действия със ски, от което също се възползвахме, може би дори и по-добре от тях, тъй като бяхме обучени като планински войски. Партизанската война бе най-лошото, трябваше да се приспособяваме незабавно към всяка нова ситуация, а обстановката постоянно се променяше. Положението беше още по-тежко, тъй като те не носеха униформи и можеха да се спотаяват във всяко село. Един типичен ден включваше преход цяла нощ пеша или понякога на камион и в очакване на следващата засада. Руснаците изпращаха артилерия, за да ни насочат към зоните с партизани, но ние правихме всичко възможно и с цената на много жертви ги избягвахме. Най-голямото сражение с партизани, в което аз участвах, бе близо до пътя за Черкаси, където партизанската конница мълниеносно атакуваше и отстъпваше. Заповядах на хората си да не ги преследват, това не беше нашата задача. Щом се срещнахме с части на 4-та армия, се почувствахме по-сигурни. Но това беше едва началото.

 

Вие писахте за жестокостите на червената армия в книгата си “Кампанията в Русия”. Ще ни опишете ли някои от нещата, на които сте станал свидетел по време на войната?

 

Най-ужасно беше да бъдеш заловен от партизани; те вадеха очите на пленниците, режеха пръстите им, половите им органи, пръстите на краката и колеха войниците пред очите на другарите им, преди да започнат да ги разпитват. Това беше потвърдено от двама войници, които успяха да избягат от плен, както и от заловени партизани, които също бяха отвратени от тази зверства и по-късно се присъединиха към анти-сталинистката кауза. Един от тях дори имаше снимки, които бяха предадени на разузнавателния отдел на 2-ра Танкова армия. Аз ги разгледах. Видях млад германски войник, изчезнал докато е участвал в разузнавателен патрул. Краката му бяха грубо отрязани над коленете с трион или с нож. Можеше да се види, че дори след тази процедура, той беше успял да се влачи няколко метра на пръсти. Друг боец от Вафен SS е бил разпънат на кръст жив, а половите му органи са били отрязани и напъхани в устата му. Няколко пъти ставахме свидетели, как при отстъпването си след битка, руснаците и партизаните убиваха нашите ранени войници; обикновено разбиваха главите им с оръжието си или с щик, лопата, с дръжка на брадва.

 

Каква беше атмосферата, докато воювахте редом с другите европейски доброволци?

 

И така, мога да кажа, че руснаците ненавиждаха италианците, може би дори повече отколкото германските войници, за което вече съм писал. Спомням си как италиански войници бяха убивани и измъчвани по ужасяващ начин. Веднъж група войници бяха съблечени, хвърлени в ледена вода и оставени да замръзнат. Това се случи през зимата и те замръзваха живи в леденостудената вода. Руснаците избиваха дори и пленените лекари и армейски свещеници. Разкрихме тези случаи след като успяхме да пленим отново няколко селяни. Това бе истински ужас.

 

Какво беше отношението на селяните към вашата част и към германските военни?

 

Селяните бяха обикновени хора, които са страдали под режима на Сталин и от празните обещания на комунизма и повечето от тях ни подкрепяха. Това бе най-очевидно, когато ние посещавахме техните религиозни служби. Въпреки че съм католик, винаги когато беше възможно, посещавах руските църковни служби; ръководеха се от свещеници, които или са били в затвора, или са били изпратени в Сибир, или са се крили дълги години. Ние подкрепяхме религиозната свобода на местното население и те отвръщаха много добре. Беше вълнуващо да видиш родители довели децата си за кръщение и възрастни хора, държащи икони и разпятия. Те се молеха за края на кървавия режим на Сталин и за нашата победа. Трябва да се отбележи фактът, че ние помагахме на селяните при прибирането на реколтата, защитавахме ги от постоянните атаки на партизаните и им давахме работа. За три години при нас те живееха по-добре, отколкото през комунизма през целия си живот. Селяните също ни даваха ценна информация за червената армия и за партизанските групировки, помагаха ни като преводачи и разузнавачи. Това важи с особена сила за Украйна, въпреки че някои от военните длъжностни лица предприеха глупави действия и унищожиха доверието, което бяхме създали. В едно село- Байбузи ние бяхме установили отлични отношения с украинците и с другите народности. Те ни оказваха огромна подкрепа. В Кавказ анти-съветските настроения бяха невероятно силни, особено сред калмуките (народност в Кавкази арменците, които се биеха с нас и за нас с извънреден фанатизъм. Друг незабравим за мен спомен, бе когато цяло едно село излезе, за да ни посрещне при настъпването на нашата дивизия. Хората носеха иконите си и ни осигуриха информация и дори разузнавателни сведения, храна и подслон, те се погрижиха изцяло за нашето пребиваване. Заповедите от върховното командване бяха да са държим хуманно с тях - те бяха наши съюзници. Тези обикновени хора станаха за много от нас второ семейство, а когато бяхме принудени да отстъпим, раздялата бе тежка за всички ни. Веднъж Паул Хаусер и аз присъствахме на литургия; хората коленичеха пред него сякаш това беше самият Патриарх и го благославяха като благодарност за присъствието му и за възстановяването на религиозната свобода. Това бе впечатляваща сцена с всички кандила и позлатени икони в църквата.

 

Вие сте воювали с партизаните, каква беше тази война?

 

Това беше най-тежката част от войната. Първо, имаше много видове партизански формирования. Например фанатичните комунисти, които бяха най-опасни и с тях беше невъзможно да се споразумеем, за каквото и да било. Освен това имаше и селяни, войници на задължителна служба, които нямаха друг избор, защото като бивши войници от червената армия се бяха присъединили към партизанските отряди, след като разбиването на бойните им части. Въпреки всичко тези групи партизани донякъде ни засегнаха, защото се придвижваха бързо на малки групи като лека пехота и обикновено през нощта нападаха и отстъпваха мигновено, предизвиквайки предимно безпорядък. Те поставяха мини по пътищата, убиваха караулите, отвличаха длъжностни лица и насилствено набираха войници; много трудно бе да ги заловим. В Кавказ теренът беше като джунгла - с дълбоки долини и гъсти гори, където имахме огромни трудности с партизаните; снайперистите им бяха разположени по дърветата в най-гъстите гори, имаха цели комплекси от бункери, подземни болници, центрове за производство на оръжия – абсолютно всичко. Те копаеха “живи гробове”- дупки в земята, в които се криеха партизани и бяха отлично прикрити. Живееха като животни и се биеха по същия начин. Много то тях бяха освободени престъпници, дори убийци, измъкнати от затворите и пратени на фронта. Снайперистите им бяха смъртоносни за нас и много трудни за откриване, да не говорим за пленяване или убиване. Този начин на воюване беше най-лошото в цялата война; освен това влияеше на нервите на войниците ни и убиваше всякаква хуманност. Предпочитах да се изправя срещу червената армия, отколкото срещу тези хора. Единственото, което аз и моите войници знаехме беше, че каквато и заплаха да представлява червената армия, то партизаните са най-страшният враг. Още повече, че те не носеха униформи и понякога бяха с германско облекло и се смесваха успешно с местното население, което създаваше проблем при установяването на това кой не е партизанин. Докато не заловим някого с оръжие не можехме да сме сигурни. По-късно през войната те се вляха в пехотата и танкови части и някои дори получиха униформи. Най-смущаващата част от борбата срещу партизанските отряди беше фактът, че за разлика от редовната армия, те не се ръководеха от военна доктрина, не изпълняваха тактика, която да можем да изучим и основно атакуваха на най-уязвимите участъци. Биеха се с фанатизъм, защото знаеха, че ако ги обкръжим ще загинат със сигурност.

 

Какво впечатление имате от червената армия?

 

Много недисциплинирани и с гибелна за тях тактика, но решителни в боя. Сред тях имаше мъже и жени от всички възрасти и расов произход, от младежи до старци; това бе невероятна смесица. Веднъж видях момче на не повече от девет години, убито в акция, което усили ненавистта ми към комунистите заради тяхното незачитане на човешкия живот. Освен това за нашите доброволци от Валония беше много трудно да стреляме срещу жени и деца; никой не беше подготвен за нещо подобно, но това беше необходимо, защото те се биеха наравно с мъжете.

 

Какви хора бяха военнопленниците, които залавяхте?

 

Повечето руснаци искаха единствено да се предадат; това бяха обикновено селяни, насилствено участващи във войната и надяващи се на нещо по-добро. Много то тях носеха паспортите за безопасно преминаване, разпространявани на фронта. Те гарантираха сигурно преминаване на всички, които се предават. Хиляди дезертираха, държейки такива паспорти.

 

Споменахте за факторите влияещи на психиката на войниците. Какво бе обикновено състоянието им?

 

Имахме малко случаи на самоубийства, някои полудяха. Ние преживявахме една война, която не може да бъде описана, а трябва да бъде преживяна, за да се разбере. Дори и да сте преживяли това, пак не можете да го опишете с думи. Това има ли смисъл? Знам, че звучи неясно, но това е най-доброто, което мога да направя. Изтощението, гладът, страхът, болката, да не споменаваме студеното време през зимата, което също играеше огромна роля. Ежедневната бруталност още повече влошаваше състоянието ни. Хората бяха като ходещи призраци; скелети, които не са опитвали топла храна от седмици, а понякога дори и суха храна, докато не се натъкнат на мъртъв кон или на село, което да окаже помощ. Заповедите бяха никой да не краде и да не се извършват никакви престъпления срещу местните жители. Ние се нуждаехме от тяхната подкрепа и всичко, което би понижило желанието им за сътрудничество само ни вредеше. За нещастие, някои германски войници не се съобразяваха с тази необходимост. Ние, валонските доброволци, служихме с 5-та SS дивизия “Викинг” през този период (1943 г.) и те почти винаги спазваха установените правила. Разбира се, имаше и изключения.

 

Как властите третираха случаите на дезертьорство?

 

Тези, които бяха залавяни, а имайте предвид, че почти никои от тях не бе заловен, бяха обикновено екзекутирани. Много от тях бяха още деца, за които войната е непосилна. По-добре е да устоиш и да се изправиш срещу врага с шанс за оцеляване, отколкото да дезертираш и вероятно да бъдеш заловен от военната полиция.

 

Сътрудничели ли сте си с доброволците (Freiwilligen)?

 

Да, много пъти. Имаше и успехи, и провали. Това бяха бивши комунисти, някои от които повторно преминаха на страната на червената армия, но мисля, че повечето останаха и се биха докрай. Те знаеха какво ги чака ако попаднат в ръцете на врага и повечето то тях бяха истински анти-комунисти, които ни останаха лоялни до края на войната. Най-добрите доброволци бяха основно западноевропейските части, като валонските, френската дивизия “Шарлеман”, както и холандските и норвежки дивизии. “Викинг” бе вероятно най-забележителната част и ние служихме с нея. Може би, най-добрата дивизия и единствената чуждестранна бойна единица, която бе организирана като истинска SS дивизия, а не като спомагателен корпус и освен това с пълна танкова дивизия.

 

Били ли сте обект на съветска пропаганда?

 

Да, доста често. Болшевиките знаеха кои сме ние и ни призоваваха по радиото на френски език да се предадем и да се бием за дьо Гол. Това, разбира се, нямаше никакъв ефект. Всъщност ние намирахме тези опити за доста смешни.

 

Разкажете ни нещо за срещите ви с лидерите на Третия райх, като Хитлер и Химлер, както и какво мислите за тях?

Срещал съм се с Химлер само четири пъти, ако паметта ми не ме лъже, а с Хитлер съм се срещал няколко пъти, включително на церемонията по награждаването ми с Рицарския кръст с дъбови листа. Веднъж бях на събрание с двамата, на което изказах молбата си на войниците от нашата дивизия да се разреши да имат католически свещеници, която те приеха. Също така отказах валонските доброволци да участват в не-военни мероприятия; Паул Хаусер, Зеп Дитрих и други офицери ме подкрепиха за това искане. Хитлер веднъж ми спомена, че ако има син, би искал той да бъде като мен. Не знам точно защо ми го каза, но съм убеден, че ме уважаваше, както и, по мое мнение, Химлер, макар че аз му нямах много доверие и не се чувствах спокоен с него като върховен командващ на SS, включително и на Вафен SS, към което се числяхме. Вярвам, че Германия би спечелила войната, дори и след намесата на американците, ако бяхме успели масово да привлечем народите от източна Европа на наша страна.

 

Хитлер Ви е наградил с Рицарския кръст лично, така ли е?

 

Да, през февруари 1944 г., след битката край Черкаси. Мисля, че само двадесет души са получили Рицарския кръст лично от Хитлер, а дванадесет от тях бяха удостоени за участието си в операцията край Ебан Емаел през 1940 г. Получих рицарския кръст на същата церемония, на която генерал Херберт Гиле бе отличен със същия орден; с него сме воювали при Черкаси. Д-р Йозеф Гьобелс постигна голям пропаганден успех с разгласяването на тази акция, което значително подпомогна чуждестранната помощ и набирането на доброволци. Между другото по-късно Гиле бе удостоен с ордена на Рицарския кръст с брилянти.

 

Кога за пръв път пристигнахте в Русия?

 

Пристигнахме в Украйна в началото на октомври 1941 г., след завършването на основното ни военно обучение и на школата по водене на планински бой. Някои от нашите войници бяха разпределени в района на Демянск под командването на Оливер Торинг, носител на Рицарския кръст, който по-късно загина. Тези части се числяха към 4-та армия, а следващата година се присъединиха към нас на юг. Именно този отряд залови генерал Андрей Власов през юли 1942 г.

 

Как успяхте да стигнете Испания?

 

Това е интересна история. След едно бясно пътуване през Германия, Белгия и Дания, пристигнахме в Осло с кораб и след срещата ми с Видкун Куислинг разбрахме, че това положение няма да се запази дълго време. Заредихме самолета с гориво и излетяхме през нощта. По време на полета горивото ни свърши и си разбихме на един плаж в Испания; в тази страна живея и до днес. Правителството в Белгия ме осъди на смърт, но не наказа тези, които избиха семейството ми и извършваха жестоки убийства за постигане на своите собствени политически цели. Справедливостта се определя то тази, които са на власт, нищо повече.

 

Какъв беше последният ви чин?

 

Чинът ми беше Оберфюрер, което е една степен над полковник и точно преди бригаден генерал, тоест няма точен еквивалент в армиите на съюзниците. Бях произведен в чин генерал в последната седмица на войната, но никога лично не съм приемал повишението си в чин Бригаденфюрер (Бригаден генерал).

 

Как протече животът ви след войната?

 

И до днес прекарвам времето си в писане на спомени от войната и срещи със стари приятели. Мисля, че хората трябва да разберат, че историята има винаги и друга страна. Например ако хората от вашата страна загубят семействата си по вина на политическа партия, която е в конфликт са вашата идеология, то в такъв случай с много от вашите сънародници може да се окажете врагове. Американската гражданска война е чудесен пример за такава ситуация.

 

Какво смятате де правите в остатъка от живота си?

 

Надявам се да продължа да пиша, докато умът ми е остър и мога да виждам; винаги ще чета книги и ще мисля за огромните промени, случили се в живота ми. Падането на комунизма в Европа доказа, че ние сме били прави; ние се нуждаехме само от потвърждение за правотата си и го получихме. Мисля, че това, което можем самите ние да напишем също е важно, но историята с развитието си ще докаже кой е бил прав и кой е грешал. Моята война - това беше да се бия за своята страна, която трябваше да бъде независим партньор на Германия в една освободена от заплахата на комунизма нова Европа.

 

Мислите ли, че комунизмът ще изчезне и в останалите части на света?

 

Да, комунизмът ще падне. Правителствата са най-непостоянните творения на човека, те променят своята форма и се влияят от времето и историческия момент. Така или иначе, аз съм оптимист; надявам се, че ще се поучим от грешките си и че за нас ще има по-добро бъдеще. Все пак, мога и да греша.

 




Гласувай:
10


Вълнообразно


1. germantiger - ...
17.08.2011 21:50
Силен постинг!

И с една, бих казал достолепна, но и агресивна снимка (въпреки възрастта) от Леон Дегрелл!

5 SS Wiking е класика - там се срещат съдбите на герои като Отто Гилле, Ханс Мюленкамп като танков командващ на батальон и после полк и разбира се, личните ми предпочитания към Карл Николусси-Лек като таков командир, по-късно и ротен разработил своя "вариант" на танктактика в мащаб рота!
Изключителен южнотиролец, борил се като юноша дори срещу италианската полиция и запомнил в семейството си лафа:
Дори в Германия да управлява дявола, ние трябва да сме с нея, защото сме германци! (пича както може би стана ясно е бил "австрийски" южнотиролец от Боцен-Болцано).
цитирай
2. wolfy - ........
17.08.2011 23:30
germantiger написа:
Силен постинг!

И с една, бих казал достолепна, но и агресивна снимка (въпреки възрастта) от Леон Дегрелл!

5 SS Wiking е класика - там се срещат съдбите на герои като Отто Гилле, Ханс Мюленкамп като танков командващ на батальон и после полк и разбира се, личните ми предпочитания към Карл Николусси-Лек като таков командир, по-късно и ротен разработил своя "вариант" на танктактика в мащаб рота!
Изключителен южнотиролец, борил се като юноша дори срещу италианската полиция и запомнил в семейството си лафа:
Дори в Германия да управлява дявола, ние трябва да сме с нея, защото сме германци! (пича както може би стана ясно е бил "австрийски" южнотиролец от Боцен-Болцано).


О, да Отто Гилле е един достоен и уважаван генерал.Но, уви "победителите" , освен многобройните лъжи, които пуснаха за него , за "капак" на всичко му и разрушиха гроба ;) ..
Благодаря ти за оценката. :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: wolfy
Категория: История
Прочетен: 126556
Постинги: 27
Коментари: 127
Гласове: 373
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031