Още падат по терасата
като кехлибар,
хубава им е украсата
като щедър дар.

Ни са грозни, ни са смачкани,
как да ги сметеш,
сякаш гледат ме в очакване,
в някакъв копнеж.

" Е, Росица, ние тръгваме
вече с есента,
но не щеме да умираме
с пъстрата боя.

Напролет ще дойдат други
братя и сестри.
Ти сега недей се чуди,
а ни измети.

Ще изгнием във земята,
вечен кръговрат".
Тъй ми шепнеха листата,
хубави на цвят.

Гледам голите дървета,
чакащи снега.
Вдигнах поглед към небето.
Стигна ме тъга!

15 ноември 2019г., Симеоново, вилата
Росица КОПУКОВА

Може би защото кръговратът не може да ни върне любимите неща, а може само да ги имитира. Великолепен стих си написала, Роси. Поздравявам те!