Постинг
03.02.2008 22:42 -
Губя се
Автор: selensia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 966 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 14.07.2008 01:55
Прочетен: 966 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 14.07.2008 01:55
в рутината...
Понякога се чудя възможно ли е това? И после осъзнавам, че ми се случва...
Всеки ден е като предходния. Чесно - писна ми да пиша за това. Но просто нямам мотив да се радвам. Да изпитам силни чувства.
Има малки неща - не е като всичко да е изцяло сиво, но просто като че ли съм се самоимунизирала (хубава дума си измислих) срещу силни положителни (и отрицателни) емоции. Има неща, които ме радват. Обръщат ми внимание някои важни за мен хора, което принципно много ме радва. Но сега избягавам да надявам веднага розовите очила. Светът няма грам розово. Нито черно, нито бяло. Всичко е оттенък. Но това не е мое откритие, разбира се :) Аз само напомням...
Нека все пак спомена нещо крайно положително, ако мога да се изразя така, за мен :
Пусках се по червената писта :)))))) Ходихме на Пампорово. За първа година карам сериозно ски, т.е. от както бащата ми подари за Коледа. Иначе през година-две се качвам на такива неща :) Тази година обаче се почна яко трениране - всеки weekend някъде на ски. Обикновено на някъде, където ни е най-близо. Тази седмица - малко разнообразие. Аз, баща ми и брат ми караме заедно по зелената писта. Тъкмо се научих да завивам с успоредни ски и ралото вече отпада от стила ми :)))) Та вчера се засякохме с едно приятелски семейство, което кара 4та година вече. И те викат : "Айде с нас". И аз тръгнах. Първо на смесено зелено-синьо. На 2рото качване решиха, че отиваме на червената. Караме си ние по някакво сравнително плавно склонче и изведнъж на 200 метра пред мен склона свършва. Вижда се само хълма отсреща, т.е. съседния връх. И се чудя аз какво става. Приближаваме се - все още нищо. И чак на самия ръб на пистата виждам по какво ще се спускам. Майната й на сигурността ми. Затаих дъх, стиснах щеките и зъбите си и след тях. Те обаче са бързи. Показват ми тякои тактики. Как да си оправя завоите. Синът им е на 12, обаче е изтребител :) Карат 70-80 метра и се спират да ме изчакат. Аз бавно и с малко несигурност се спускам почти пез да се спирам. Когато стигнаме долу аз съм повече от щастлива. Надмогнах един от страховете си. Защо пиша в сегашно време ли - просто всичко е пред очите ми. Все едно сега го изживявам :))
За мен това е голямо постижение. Преди имаше един огромен страх. От скоростта, от това, че не мога да контролирам ситуацията. Изпитвах страх да се пусна по детските писти. Неописуем, неразбирам и неконтролируем от/за мен страх. И сега все едно ми поникнаха крила. Толкова съм доволна.
Превъзмогнах страха си. Даже съм станала малко безразсъдна :)
Но нищо, то това е за добро. За да преодолея себе си :)
Догодина на черната писта ;)
Понякога се чудя възможно ли е това? И после осъзнавам, че ми се случва...
Всеки ден е като предходния. Чесно - писна ми да пиша за това. Но просто нямам мотив да се радвам. Да изпитам силни чувства.
Има малки неща - не е като всичко да е изцяло сиво, но просто като че ли съм се самоимунизирала (хубава дума си измислих) срещу силни положителни (и отрицателни) емоции. Има неща, които ме радват. Обръщат ми внимание някои важни за мен хора, което принципно много ме радва. Но сега избягавам да надявам веднага розовите очила. Светът няма грам розово. Нито черно, нито бяло. Всичко е оттенък. Но това не е мое откритие, разбира се :) Аз само напомням...
Нека все пак спомена нещо крайно положително, ако мога да се изразя така, за мен :
Пусках се по червената писта :)))))) Ходихме на Пампорово. За първа година карам сериозно ски, т.е. от както бащата ми подари за Коледа. Иначе през година-две се качвам на такива неща :) Тази година обаче се почна яко трениране - всеки weekend някъде на ски. Обикновено на някъде, където ни е най-близо. Тази седмица - малко разнообразие. Аз, баща ми и брат ми караме заедно по зелената писта. Тъкмо се научих да завивам с успоредни ски и ралото вече отпада от стила ми :)))) Та вчера се засякохме с едно приятелски семейство, което кара 4та година вече. И те викат : "Айде с нас". И аз тръгнах. Първо на смесено зелено-синьо. На 2рото качване решиха, че отиваме на червената. Караме си ние по някакво сравнително плавно склонче и изведнъж на 200 метра пред мен склона свършва. Вижда се само хълма отсреща, т.е. съседния връх. И се чудя аз какво става. Приближаваме се - все още нищо. И чак на самия ръб на пистата виждам по какво ще се спускам. Майната й на сигурността ми. Затаих дъх, стиснах щеките и зъбите си и след тях. Те обаче са бързи. Показват ми тякои тактики. Как да си оправя завоите. Синът им е на 12, обаче е изтребител :) Карат 70-80 метра и се спират да ме изчакат. Аз бавно и с малко несигурност се спускам почти пез да се спирам. Когато стигнаме долу аз съм повече от щастлива. Надмогнах един от страховете си. Защо пиша в сегашно време ли - просто всичко е пред очите ми. Все едно сега го изживявам :))
За мен това е голямо постижение. Преди имаше един огромен страх. От скоростта, от това, че не мога да контролирам ситуацията. Изпитвах страх да се пусна по детските писти. Неописуем, неразбирам и неконтролируем от/за мен страх. И сега все едно ми поникнаха крила. Толкова съм доволна.
Превъзмогнах страха си. Даже съм станала малко безразсъдна :)
Но нищо, то това е за добро. За да преодолея себе си :)
Догодина на черната писта ;)
Давностен срок при наложени глоби по нак...
Протокол от канонизацията на новобългарс...
Путински консерватизъм
Протокол от канонизацията на новобългарс...
Путински консерватизъм
Аз на близо 20 години придобих изведнъж страх от височина и няма сила която да ме накара да се кача на кула и да погледна надолу, например. Шубето е голям страх. Ако някой ден се пуснеш по черната, обади се, височината ще е с една идея по-малко страшна :)
цитирайот височина не ме е страх, ами от това какво може да стане, ако изгубя контрол над ските ;)
черната я мисля догодина ;)
цитирайчерната я мисля догодина ;)
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 1547
