Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2016 17:05 - Култура на замазването
Автор: mglishev Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4586 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 24.01.2016 18:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Невъзмутимостта ни пред лъжи е безсрамна


Бесен съм. Щеше да ми бъде далеч по-приятно това да е текст за „Ричард ІІ“ или за книгата, която чета. Но за мое собствено съжаление ще бъде за загиналия във Враца Тодор Йорданов. Налага се да е така, защото за пореден път ставам безсилен свидетел на една от наистина отвратителните характеристики на националната ни култура, културата на замазване на вината. Всички приказки за книги и филми могат да почакат. Дори и новините за предстоящите нови „културни“ безобразия в Плиска, Търново и Перперикон не са толкова значими, макар че и те никак не са розови. 

Когато младият мъж издъхна след побой, първите новини бяха за убийство. Точно кой е нанесъл първия удар остава дори второстепенно – дали загиналият или някой от братя Дамянови. Факт е, че един човек умря в резултат от жестоко сбиване. Това беше засвидетелствано от десетина души (които не се бяха намесили в ставащото пред очите им – и това е не само позор, но и съучастие). Двама по-възрастни мъже разменяха удари с ученик, който почина почти веднага след това. Това е било дори заснето с телефоните на очевидците, извинявам се, на ненамесилите се пасивни съучастници. Тодор Йорданов е мъртъв. Не е понабит, не е ранен, не е дори осакатен. Мъртъв е. Това не е дреболия. 

Гнусното (освен ненамесата на присъстващите) е, че започнаха да се появяват „версии“ на историята, които я размиват. Всъщност размиват реалността и създават нейна нечиста алтернатива. Парареалност. Контрареалност. Младежът е виновен. Той е предизвикал сбиването. Бил е въоръжен. Нападнал е двамата братя. Те само са се отбранявали. И е бил болен. И е загинал по своя вина. При това – случайно. Всъщност Дамянови едва ли не са се опитали да му помогнат. Появяват се някакви незнайни нови „свидетели“, които обясняват някакви неща за първа помощ, дишане уста в уста и какви ли не още небивалици. Постепенно фалшивите брътвежи заемат мястото на първата, неукрасена новина. Спираме да говорим и да мислим за охлузванията и петната от вътрешни кръвоизливи по тялото на убития. И какво, по дяволите, става със записите от телефоните? Не с един запис, а с всички? 

Първото възражение срещу този мой изблик на гняв ще бъде, че не съм бил там, не съм очевидец и нищо не знам. Второто – че „институциите трябва да си свършат работата“ и да не им се месят глупави многознайковци като мен... О, я стига. Тези приспивни песни ги слушаме всеки път, когато стане някаква гадост и загине човек. У нас винаги пострадалият е виновен. Това ни е национална черта и тя наистина е дълбоко отвращаваща. Като във вица: „Пациентът умря в резултат от операцията. Е, мъртвият си е мъртъв, няма да го върнем, но лекарят е жив, длъжни сме да спасим живия“. Да си спомним октомврийската история с убития на границата ни афганец Бисмилла, чието фамилно име така и не научихме. И тогава той беше виновен за собствената си смърт, а убиецът Вълкан Хамбарлиев само дето не получи конна статуя пред Президентството, доживотна пенсия и орден „Стара планина“. Убийствата на Тодор Йорданов и на Бисмилла си приличат по развилия се след самото събитие сценарий. Първо се случва трагедията. После новината се разпространява. След това разпространението на първоначалната, неразкрасена история се спира. Появяват се нови „версии“, които често взаимно се изключват, но успешно създават мъгла около събитието – което именно е и целта. Сетне обществената реакция бива опростачена с прояви на „патриотизъм“ и „солидарност“ от някакъв невъобразимо жалък вид (в случая има „контрапротести“ от някакви неясни симпатизанти на братя Дамянови във Враца). Цялата работа е да бъдат оневинени виновниците. И това се случва отново и отново в България. 

Естествено, че във Враца и в целия Северозапад, та даже в цяла България хората стават все по-агресивни. Естествено, че сбивания стават, а стават и нещастни случаи. Естествено, че претенцията за конспирация звучи неприемливо. Да, всичко това е така. Съзнавам тази слабост, но тя не е слабост на този текст, а проява на т. нар. normalcy biasна тревожната самозаблуда, че всичко е наред, докато чергата всъщност отдавна гори. Твърдението ми е, че когато връзкари затрият някого, то за измъкването им от кашата се полагат систематични усилия – и че това е нормата, практиката в нашата корумпирана държавица. И да, братя Дамянови са връзкари. Разликите в резултатите от двете аутопсии по случая са показателни. Пък и кой в България винаги се оказва по-агресивен и осъзнава, че всичко може да му се размине? Чувството за безнаказаност и оттам – неконтролираната жестокост са типични черти на хора с връзки. Това си е направо публична тайна, за тези работи дори не се говори. Разбира се, който си позволи да говори директно, е виновен, защото сме свикнали, че проблем няма, когато той не бъде посочен с пръст... а ето че тук някакъв досадник разваля рахата на драгия зрител. Повтарям, винаги става така: първо излиза истинската новина, а сетне тя се забулва с нови и нови пластове взаимноизключваща се дезинформация. Появяват се „патриотите“, „очевидците“, „доброжелателите“... всъщност, появяват се откровените тролове. Пострадалият умира или от „шок“, или от „сърдечен удар“ („сърдечният удар“ е печално известен жанр в полицейските рапорти при случаи на полицейско насилие с трагичен резултат). В това вече има закономерност, почти рутина. То си е вид школовка.

Не съжалявам особено за ничий развален рахат. Не ме интересува колко тролове ще се размърморят, че не съм бил българин – сякаш да си българин непременно означава смирено да си мръхтиш, докато навън гори пожар. Съжалявам само за убития Тодор Йорданов, който няма да навърши деветнайсет.  Спомням си и за Пламен Горанов. И се чудя колко ли още утрешни мъртъвци, които днес още дишат, ще бъдат изкарани виновни за нелепата гибел, която ги чака в страната на мълчаливите проститутки.




Гласувай:
8



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mglishev
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8628639
Постинги: 1097
Коментари: 8098
Гласове: 5671
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Всичко, което може да се намери на български за Толкин
2. Който не чете на руски, губи много. Недолюбвам Русията, но обичам безплатните им онлайн библиотеки.
3. За англите и саксите. На английски
4. Най-забавният начин да се учи староанглийски
5. Азам Али - любимата ми певица.
6. Тук може да се играе викингски шах онлайн :)
7. Форумът на списание Бг-наука - много весело място, пълно е с непризнати гении :)
8. Блогът на Венцислав Каравълчев - прекрасни текстове по църковна история
9. Блогът на Владислав Иванов - средновековна балканска (и не само) история
10. Venetian Red - блог за изкуство. Най-вече история на изкуството и впечатления от изложби
11. "Виртуални строфи" - стихотворения от блогъри
12. На Понтис/Стефан блогчето. Има приятни неща.
13. Страхотен блог на нормален човек с умерено елитарно мислене.
14. Зло куче: мисли, ръмжи, хапе.
15. Още един блог на нормално мислещ, интелигентен човек.
16. "Ъплоуднати постинги за делитване" - най-добре осмяната булгарелска простотия
17. Милен Русков, единственият жив български писател
18. "Целият изгубен свят": блог на chris. Отлични стихотворения. Ей, не е мъртъв българският език!
19. Трънки и блогинки
20. В крак с времето!
21. Средновековна и ренесансова музика онлайн!
22. Блогът на Димитър Атанасов - текстове без фризура
23. Една чудесна приятелка пише там и ми се ще да ми е в блогрола :)
24. Кака Сийка - умен тип, бяга от клишетата