ЛУЗЕР В УСПЕХА VI
           Веднъж посред бял ден,а в килията на Развигор1, ако не бял то осветен с лампа-прожектор през цяло денонощие, ме извика следователят  на "частна",както подчерта той, аудиенция. Не се чудете, и такива словосъчетания бяха научили.
              – Вие сте имали  доста тесни връзки с Вл. Василев - направо хвана бика за рогата.
              – Тесни, силно казано, той сам не допускаше човек близо до себе си. Главно, да не влияе на работата му, да не разколебава стройния ход на мислите му.  Той много държеше на своята сепаратност.
                  – Но все пак е допускал хора. Тук имаме сведения за Валери Петров, Здравко Петров,Пенчо Данчев,  Борис Делчев... На каква почва са били тези срещи. Общуване по проблемите на литература, между колеги? Или проекти за издания на класици? Може би са го привличали за участник в съвместни дейности . юбилеи, чествания на писатели, възпоминателни вечери?
                 – Не съм в течение. Освен това, държейки на своята сепаратност, той беше дискретен. Държеше за себе си съдържанието на такива разговори.
                – Но все пак, все пак, хората не общуват току-така; още по-малко този дърт интригант и клюкар ...  Няма как да не е  зачеквал въпроса за партийното ръководство на литературата, за социалистическата литература и социалното й отражение, за положението на писателя при социализма и пр. Няма какво да ни баламосвате, вие си говорите на тия теми.
                  – И тогава и сега смятам, че благодарение и на вас, и на вас - тенденциозно го повторих - тези теми  са решени /заговорих в рима и ритъм като Васисуалий Луканкин на Илф и Петров./;  и много ще се  изненадам  да се  намери някой да ги оспорва или пререшава; камо ли човек, попаднал под вашата тежка ръка.
                  – Хайде, хайде, пак ние сме палачите, пак ние идем със сопи и пищови...Но не сте мълчали, де, инак щяхте да си стоите  вкъщи. Не крийте, и без друго всичко знаем.
                  Идеше ми да кажа най–естественото – щом знаете защо питате. Но се сепнах: тези хора не понасяха да ги разобличават в нелогичност. И реших, че мога да изляза от положение  с нещо невинно и незаангажиращо.
                  – Ами говорили сме си за кариерата на литературния критик, за подготовката на театрални, оперни, оперетни постановки, за списването на сп. Залорот, такива мити неща...
                  – А да сте казвали, че социалистическият реализъм е мъртво родено чучело. Че др. Георги Димитров едвали е прочел любимото си произведение "какво да се прави" на Чернишевски.  Да сте се изказвали  върху литературната неграмотност на нашите, е, отговорни другари.
                Ей Богу за нещо такова  пред сплашения, озъртащ се встрани и шушнещ под шепа Вл. Василев не е ставало и дума
                 – Ама вие отде го взехте? - Не на шега почнах да се плаша: както са си съчинили това, така могат да си съчинят и нещопо-опасно за съдбата на обвиняемия
                    – Откъде, имаме си свои осведомители. Които за разлика от вас се съобразяват с чл. /еди кой си/ от НК, подвеждащ под отговорност за отказ от свидетелски показания.
                  – Що, аз тук свидетелски показания ли давам. Знаех, че за това е предвидена специална процедура, каквато тук липсваше и почнах да се опирам.
                  – Ех не, ние просто мило си беседваме. Но нещо трябва и да си кажем, нали?
                    Междувременно в стаята влезе висок, строен мъж, в униформа и генералскии пагони. Той не беше прегърбен като мен сега, надхвърлил неговата тогавашна възраст, но беше наклонен напред като учител, хвърлящ поглед върху домашното на ученик. Той направи няколко крачки към мен, леко поклащаш с дясната си ръка пистолет.Той сякаш зиморничаво разкършваше рамене в акт на някакво естрадно парче по радиото. За първи и последен път го видях, и слава Богу!
                   - Др. генерал, изопна се моя следовател по шевовете,- тук си говорим с моя последствен за литературната среда на един бужуазен критик, за  влиянието му върху писатели и литератори. Той вече е покойник, но твърде подозрително за него си спомнят и се позовават на негови изказвания и писания.  Един вид с него не е умряло влиянието му.
                    – Вражеско?
                    –Така го определям, затова и водим тук този разговор.
                    –Какво, арестантът не иска да говори? Таи нещо от партията, от народната власт?
                  – Той да каже.- погледна към мен изчаквателно.
                   – Какво да кажа повече от това, което знам.
                   –Има, има какво – заговорнически  ме погледна следователят.
                     ???
                  – Няма какво да се церемоните. Един ден в килията: да си спомни всичко - къде, кога, с кого, на коя дата, какво е казано и какво е отговорено/точно така каза б.м./. Разглезили сте ги тези мамини синчета.
Я да се изправите и да ни погледнете в очите.Партията гледате. Обърна се вече към мен. Мирно!– Рипнах долепил ръце  в арестантския си док, зъзнейки и треперейки от студ и страх.
                   – Сега горе в килията. И утре тук. Това което се каза , ще го минем за инструктаж. Марш - в рима завърши той.
                    Но следващо повикване на другия ден не последва. Цяла седмица мина без повикване.Да се разпалят демоните на  вината и самобичуването в арестантската душа, след  което гола  на тепсия да я вземат. И непременно сготвена в собствен сос.Останах и без жадуваната разходка по гладкия ламаринен покрив.Сигурно и това  явно нарушение на международния процесуален кодекс са сметнали за глезотия. Като че забравиха за мен. Размина ми се само с лампата–прожектор, която ме будеше от нощен сън. Вероятно пак да ми напомня като Оруеловото око на "Големият брат" многото ми вини  и нарушения. Престъпните ми, макар и незнайни за мен, замисли. "Малката инквизиция", както я бях нарекъл.
                Така и не разбрах смисъла и задачата на този следствен експеримент. Но името на генерала научих: МИРЧО СПАСОВ