A после идвал денят. Започвал със свеж утринен въздух, който нахлувал неканен в обширните помещения и обгръщал сънливите жители. Носел ведрина и здраве. Човеците разтърквали очи, протягали се, почесвали се тук и там и бавничко излизали от хватката на мързела. Обливали лицата си с вода и се оглеждали в огледалото. Някои се харесвали, други - не. Но, примирени с легналия отпечатък на времето, отправяли се към кухнята, където приготвяли любимото си кафе. Отпивайки от чашата, подреждали мислено задачите за следващите часове. А после се втурвали по колите и по градския транспорт, за да съкратят разстоянията между дома и работното място. В офисите или в цеховете методично извършвали рутинни действия. Знаели ги почти наизуст. Блъскали се в проблеми, значителни и незначителни. Приемали ги със спокойствие или с гняв. Отстоявали мнение, опитвали се да го наложат и понякога успявали, а понякога - не. Важното било да върви денят. Той носел смисъл на живота. Реализацията била важно нещо и истински подвиг, защото  всеки показвал на какво е способен, какви умения и знания има и как успешно ги е приложил. И когато били доволни от себе си, човеците се награждавали със силно питие и кулинарна приумица. После се зазяпвали в екрана и подкрепяли душите си с поредното представление, тъй като лъжовната игра на артистите била като истинска. Предложените вълнения вдигали адреналина, сякаш скачали с бънджи. Така разбирали, че всички имали проблеми и основна задача била справянето с тях. Следователно животът бил низ от проблеми и ред от техни решения. Приличал на телеграфна жица с накацали лястовички по нея. Всяка лястовица била решен ребус. А иначе птиците чуруликали, реели се нависоко или се спускали надолу , летели ниско над земята, като предвещавали скорошен дъжд. Очакван и обновяващ.