Софийският проблем на СДС Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

PlovdivMedia - Софийският проблем на СДС

В редиците на сините хвърчат заклинания отново за разцепление, заплахи за отстраняване на лидера Мартин Димитров, общински активисти плашат направо с бойкот на предстоящите избори. И всичко за уж дълго лелеяната в техните редици коалиция с ДСБ. Сякаш други хора избраха преди месеци младия Мартин Димитров за водач на СДС.

Христо МАРКОВ

На демократичните вътрешни избори и с подчертано отчетлива визия за бъдещата предизборна коалиция сякаш не същите хора бяха от най-явните клакьори на Иван Костов, когато той бе водителят, но облечен във власт! Последните дни софийските структури се държат като собственици на цялата синя партия и поставят условия след условия, само и само накрая да останат пак сами и да преборват с неясни изгледи за успех четирипроцентната бариера. Всъщност протестиращите столични седесари не желаят да си спомнят, че на последните парламентарните избори точно в София съотношението СДС – ДСБ е 1 към 5 в полза на костовистите. Факт.
Истината е, че проблемът на СДС още от 1991 год. е изцяло софийски, столичен, така да се каже. И анализаторите, приближени на седесарите не е лошо да ги посъветват да се отърват от този синдром, защото когато активистите в София определят политиката на СДС на национално ниво, дефинитивно партията губи и избори, и престиж, и авторитет.
Политическата история на „столичния проблем” при сините е дълга и драматична. Започна се още в далечната 1991 год., когато се създаде така нареченият Граждански консултативен съвет в София. Извоюваха си привилегията да редят листите за 36-то Народно събрание без намеса на шефовете на партията, да определят кметовете и съветниците. В резултат – половината от „софийските кадри” се оказаха сътрудници на тайните служби и инициатори на вътрешното разцепление по онова време. Да не говорим за кмета Александър Янчулев и старейшините в столичния Общински съвет.
Този „софийски диктат” в структурите на сините зачезна и се възроди отново някъде след 1998 г. Дотогава сериозна тежест в СДС имаха няколко провинциални центъра, особено „синята столица” Пловдив и още Плевен, Варна, Русе, Благоевград. Логично и процентите на сините в изборите скочиха нагоре – просто хората в провинцията имаха предимството да работят скромно и тихо, но ефективно по места и резултатите логично бележеха съществени електорални увеличения.
С навлизането компактно във властта, столичните сини активисти решиха, че е дошло тяхното време за консумирането й. Дори по чисто географски и административни причини провинцията бе изместена от водещото си място. Софийското нахлуване във властта даде такива титани на синята идея като Стефан Софиянски, Евгени Бакърджиев, Васко Нубиеца, Любо Пъпката, Антоан Николов, Марио Тагарински или Тошко Добрев. Внимателният анализ на събитията след 1998 год. ще покаже, че точно тези властови кръгове доведоха до верижните разцепления в редиците на сините, много преди да се появи ДСБ с бившия лидер Иван Костов. Софийският продукт в СДС бе раздаващо се активен, докато имаше да се упражнява власт и да се черпи с пълни шепи от масова приватизация, РМД-та и дирижирана касова приватизация. След това сините столичани взеха нещата в ръце и започна безкрайното роене и вълнуващи обвинения един към друг.
Ами какво да кажем за коалицията на Надето Михайлова преди четири години, когато практически с гласовете на сините в национално политическо обръщение влязоха титаните на демокрацията Александър Праматарски, Мария Капон, Яне Янев, Любен Дилов-син, Георги Пинчев или Илия Илиев от „Рома”? Всички те сега са извън парламентарната група на сините и оборудвани с нови партии или гордо фигуриращи в други коалиции. По онова време, когато бившата външна министърка пишеше листите, отново столичани даваха тон на националната политика на СДС. Резултатите са видни и за непредубедения анализатор – от 19 на 2% преди броени месеци. Ами циркът на местните избори в София, когато издигнаха най-напред Орешарски, а после уж „се прежали” самата Михайлова, която зае престижното пето място?
С избирането на Мартин Димитров за лидер на СДС изглежда, че провинциалните седесари взеха надмощие в партията и веднага се роди вътрешната опозиция, за която оцеляването е на живот и смърт, независимо от щетите, които докараха на дясното. Бившият лидер Пламен Юруков е по-активен дори когато водеше оределите седесарски редици и сякаш забрави за скандалите, които сервира – от сътрудничество с тайните служби до неплатени данъци. И май ще излезе верен слухът, че дългата ръка на Христо Бисеров го дърпа, както и съратника му Пламен Радонов. Пригласят им такива софийски бонзи в СДС като Борислав Бориславов и Иван Сотиров и нищо чудно да катурнат толкова трудно скалъпената коалиция с ДСБ. А всъщност това е единствения логичен ход – да се съединят двете части на бившето могъщо СДС. Хората в провинцията го разбират с вроден усет за прагматичност и безкористност, защото софиянци слабо ги интересува успеха на десния проект – те спасяват собствените си интереси и влияние. И разбират, че и достъпът до заветните водещи места в листите ще се отдалечи от тях, защото шеф на предизборния щаб на сините е също от провинцията – кметът трети мандат на Плевен Найден Зеленогроски. А столичните пропорционални листи са само три – твърде малко избираеми места ще останат за свръхамбициите на Сотиров, Бориславов или Юруков. Не случайно протести и брожения срещу коалицията с ДСБ има само в столицата, нали?
Дано новите шефове в СДС спрат „столичния комплекс” на сините, който простичко казано е „София не е България”. Тогава ще имат успех. Иначе след изборите, може би, ще е дошло времето за преучредяване на десницата.