София – столица след ред случайности

            На 3 април София тържествено отбеляза 130 год., откакто е провъзгласена  за българска столица. Имаше първи копки, тържествени концерти и много снимки с кмета Борисов. Но малко известни са фактите около обявяването и` за първи град на България. Ако се разровим в историята с почуда ще установим, че до 1947 год. мястото на София винаги е било спорно като първи град. И това е голямата болка на  пловдивчани, търновци или русенци, защото историческите случайности ги лишават, може би завинаги от радостта да бъдат столичани.  Активна роля в първенството на София играят на първо място руската дипломация, манархическите традиции и не на последно място – комунистическите разбирания за централизация и превратаджийски нрав.

            След Берлинския договор България е разделена на три: Княжество, Източна Румелия и Македония. До 1885 год./Съединението/ Пловдив е столица на васалната Източна Румелия и е определено най-големия, най-европейския и най-развития в индустриално отношения град в пределите на днешна България. По това време се ражда и химеричната ни мечта за „целокупна и обединена България” – уви, никога несъстояла се.

            Учредителното събрание е свикано в последната българска столица преди падането ни под османско владичество – Търново. Любопитно е, че по време на дебатите по Конституцията въобще не се поставя въпроса за текст в нея, който да определя коя е столица на новата държава. Така през цялото време на действие на Търновската конституция / до 1947 год./ в нея няма да откриете текст коя е българската столица.  Предците ни приемат, че този въпрос остава открит до бъдещето обединение на българските земи, което така и не се случва след поредицата от национални катастрофи. Тогава, през 1879 год. още докато се обсъждат първоначалните текстове на основния закон видния общественик Марин Дринов прави предложение да се гласува за столица града София, „временно, докато се обединят в едно всички български земи, пък като стане това дело ще му мислим тогава”.  Срещу  предложението му  има доста сериозни обструкции, най-вече от страна на консерваторите и Драган Цанков. В пределите на Княжеството първенството си оспорват Русе и Търново,  докато София по това време е неугледен градец с по-малко от 12 000 души население. Предложението Дринов прави на 2 април, но не се стига до гласуване, защото е обвинен, че иска да защити личните си интереси, тъй като предишната година е назначен за вицегубернатор от руската администрация. Първият губернатор на София пък е Петър Алабин. На другия ден /3 април 1879 год./ Марин Дринов използва липсата на голяма част от противниците си, а най-острият му опонент Драган Цанков бил прекалил предната вечер с виното и така София печели само с един глас пред Търново спора за това кой град  да се определи временно за столица.  Дядо Цанков пристига със закъснение на заседанието, но възраженията му не намират почва в бившия турски конак, където заседава Учредителното събрание. Изборът е обявен за временен, защото според тогавашната монархическа традиция за главен град се е приемал този, в който е седалището на княза, а младата държава все още няма държавен глава. По-късно, когато идва княз Александър е посъветван от руснаците да предпочете София за седалище, защото  ... имала хубав турски конак, разполагащ с „много одаи”. И както често се случва в историята ни временните неща остават постоянни.

            Във великата си книга „Строители на съвременна България” Симеон Радев не крие предпочитанията си към Пловдив за първи град на България след Съединението – „Инак областта/Източна Румелия/ процъфтяваше. Партийни ежби още нямаше. Политическият живот бе прост и идиличен. Пловдив господстваше над провинцията, а голямото Гешовско семейство господстваше над Пловдив”. По време на консервативното правителство на пловдивчанина Константин Стоилов в края на 19 век отново остро се поставя въпроса за преместването на столицата в Пловдив. Аргументите се, че във вече обединена България най-големият и уреден град е именно Пловдив. По това време София е под 60 000 души, докато Пловдив надхвърля 100 000. Тук има създадена перфектна за времето си инфраструктура, докато в София още няма дори ж.п. гара/такава е построена чак през 1901 год./. Тук се намесва честолюбието на надутия пуяк Фердинанд, който се възпротивява, защото в София си бил „уредил блестящ дворец за приеми и соарета”. От царската канцелария дават нареждане и започва бясно присъединяване на околните села към столицата, за да се преодолее изоставането на София откъм жители в сравнение с Пловдив, Русе и Търново. Най-напред през 1895 год. е присъединено Подуяне, а след това следват Чохаджийското предградие, Орландовци, Малашевци, Връбница, Биримирци, Княжево, Драгалевци и така нататък.

Интересно е, че идеята за промяна на столицата не напуска българските политици и в началото на 20 век. Неслучайно правителството на демократа Александър Малинов избира да прогласи независимостта на България именно в старата столица Търново на 22 септември 1908 год., но Фердинанд отново се възпротивява със същите аргументи, пък и се следва манархическата традиция в Европа столицата да се намира, където е кралският двор. Тя и етимологията на думата столица идва от престол, но България така и остава без регламентиране на столицата в Конституцията или законодателството, каквато е практиката.

Любопитен щрих е, че свърхцентрализацията в управлението на държавата обслужва перфектно единствено тоталитарните идеологии и превратите. Трите преврата в българската история през 1923, 1934 и 1944 год. са осъществени безболезнено и лесно, именно заради свърхцентрализацията на държавни институции в София. Колко му е – взимаш военното министерство, до него е вътрешното, нахлуваш  в сградата на Радио София, прочиташ декларация – обръщение към народа и властта е сменена. Всички институции са в радиус по-малък от един квадратен километър. Трябва ти само къртица във военното министерство и един отряд, който да арестува министрите. Класически пример е комунистическия преврат на 8 срещу 9 септември 1944 год. Между другото и в трите активно участие като организатор взима един и същ човек – Кимон Георгиев. Не случайно през 1935 год. правителството на Андрей Тошев и на следващата 1936 год. проф. Стефан Баламезов изработват два варианта за нова Конституция, в която не е посочена столица на държавата, както и седалището на Царя. Имали са предвид именно превратите от 1923 и 1934 год., но намерението им осуетява Цар Борис  и съвсем скоро ще последва и третия най-зловещ преврат – този на БКП и сподвижници.

Всъщност и в Шестото Велико народно събрание са внесени от всички групи проекти за конституция. В тези на БЗНС- Н. Петков, Демократическата партия и на проф. Венелин Ганев не е  изрично посочена София като столица. Единствено това е направено в проекта на ОФ, т.е. БКП и съюзници. Негови автори са юристите Нисим Меворах/баща на поета Валери Петров/, Петко Стайнов и Михаил Геновски. Точно техният проект е приет и добива известност като  Димитровската конституция. В нея за първи път през 1947 год. в чл. 98 пише: „Столица на НРБ е гр. София”. Невероятно, но факт.

Така след 1947 год. и отнемането на земята започва голямото нашенско преселение към София, за да се стигне до настоящата свърхцентрализация, улесняваща единствено преди комунистическите босове, а сега новосъздадената олигархия, защото вече няма кой да прави преврати.

Според мен, един от задължителните елементи  в прехода не се осъществи – разтоварването на София от умопомрачителното съсредоточаване на всякакви държавни институции и дейности в един град. Бихме могли да вземем моделите на доста развити страни.

В Швейцария Берн е столица, а  най-големият град е Цюрих, където са и основните институции, разделението в САЩ между Вашингтон и Ню Йорк е известно, но същото е  в относително самостоятелните щати – малко известно е, че столица на Калифорния не е Лос Анджелис, а Сакраменто. Да не говорим за Южна Африка, която има цели три столици: парламентът е в Кейптаун, министерския съвет в Претория, а съдебните органи се командват от гр. Блумфонтейн, докато най-голям град е Йоханесбург.

По техния пример в България може спокойно парламента да заседава във Велико Търново, изпълнителната власт да се пренесе в Пловдив, а съдебната, например във Варна. За София нека останат Кремиковци, Бойко Борисов и „Син Сити”. Ех, мечти, мечти. Иначе нека е честита годишнината на София, но да не забравят столичани, че историята си прави и шеги.