Какво беше и какво стана с Наим Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

PlovdivMedia - Какво беше и какво стана с Наим

Тези дни световните информационни агенции разгласиха, че великият Наим Сюлейманоглу, най-голямата звезда в историята на щангите, се бори за живота си в болницата „Д-р Сани Конюк”. Преживя няколко дни в изкуствена кома, колкото да констатират лекарите, че дробовете и сърцето на легендата работили с 40% от капацитета си и да хвърли в потрес цяла Турция.
Христо МАРКОВ
Защото Наим Сюлейманоглу бе направен политически рекламен продукт на националистите, с него се доказваше някакво мнимо „превъзходство над останалия свят”, а Анкара дълги години размахваше нерадостната съдба на Наим като демонстрация за възродителния процес. А щангистът е чисто български продукт, независимо от критиките към Иван Абаджиев и методите му от 80-те години на миналия век. Бях свидетел на това.
През 1981 г. все още си поддържах приятелствата в „Олимпийски надежди” – все пак в салона на щангистите ми минаха три години от средношколския живот. Та в залата, където се прехвърляха хиляди тонове желязо, се разчу за някакво дете-чудо, за което Старшията /Иван Абаджиев/ се захванал лично и щяло да предизвика световна сензация. Скоро старите пушки ни го представиха и изумлението ми настъпи още първия миг. Феноменалният спортист представляваше дете с типичния равен бретон, трудно разбираше и говореше български, навсякъде го придружаваше откривателя му Енвер Толумов, „старите пушки” го действаха като заек да им носи кола и купува цигари, а в столовата им отсервираше. Тогава, през 1981 г., е бил на 14, а разправяха, че започнал с щангите още на... 10 години. В залата всеки ден се повтаряше едно и също уникално представление. Детето с бретона от с. Птичар, Момчилградско, с безразлична физиономия хващаше щангата и с удивителна лекота изхвърляше и изтласкваше тежести, които бяха невъзможни за мъжете. Казваха, че организмът му бил естествено предразположен към натоварванията. Гледката наистина бе уникална, почти нереална, защото това се повтаряше хиляди пъти на ден – едно дете в двубой с железните дискове. Иван Абаджиев казваше, че за Олимпиадата през 1984 год. имаме първия сигурен шампион.
В общежитието на „Олимпийски надежди” в „Дианабад” имахме киносалон, където прожектираха филми по желание. Само там детето-щангист се оживяваше. Можеше да гледа денонощно... анимационни филмчета. Това бяха и единствените му занимания, където го видях да се смее, и никой от старите не бе в състояние да го „задейства”. Големият Абаджиев му разрешаваше да си гледа филмчетата след вечерния час, ако е преизпълнил дневния си тонаж. За неговата категория това бяха 20-25 тона на ден, обикновено разпределени на максимални тежести и в изхвърлянето, и в изтласкването. Нечовешко натоварване. Заради анимационните филмчета детето-чудо прехвърляше ежедневно тоновете желязо. Тогава се казваше Наим Сюлейманов.
През 1983 г. на 16 години направи първите си световни рекорди за мъже и спортният свят го нарече „Джобният Херкулес”. Стана вторият човек след Стефан Топуров, който изтласка тежест надхвърляща три пъти собственото му тегло. „Първите държавни и партийни ръководители” се надпреварваха да се снимат с „българското чудо”. Той поискал за световната и европейската титла не задължителната тогава „Волга”, а... видео. Да си гледа анимационните филмчета.
На следващата 1984 г. Наим понесе първия удар. Управляващата БКП взе дивашкото решение да бойкотира Олимпиадата в Лос Анджелис, защото и другарите от СССР също не искали да участват. Спортният свят се лиши от феномена в щангите. Временно.
Следващата 1985 г. вече го нямаше детето-чудо. Появи се Наум Шаламанов. Комунистите не се церемоняха дори с изключителните спортисти. Последното безумие „възродителен процес” даваше жертви и в спорта. Разправяха, че на първото първенство щангистът не можел да се ориентира кога го викат за опит с новото Наум, а на награждаването трябвало Толумов да му извика старото Наим, за да излезе за поредния си златен медал. Когато се прибирал в Момчилград, го придружавали „представители на органите” и служители на вътрешни войски. Сигурно тогава някъде е спрял да гледа любимите си филмчета.
На световното в Мелбърн през 1986 г. с националния отбор по щанги пътува щяла група от ДС, заради „Джобния Херкулес”, но въпреки това той успява да избяга от куките. Гръмва безпрецедентен дипломатически скандал между Турция и България, дирижиран лично от Торгут Йозал и Тодор Живков. Международният олимпийски комитет влиза в ролята на посредник и великият щангист е откупен срещу 1 200 000 долара, президентът Йозал го осиновява, за да се появи на Олимпиадата в Сеул вече като Наим Сюлейманоглу. Там питал колегите си от българския национален отбор Митко Гръблев и Ангел Генчев дали да им отсервира, както правел в „Дианабад”, а при първата си среща с Иван Абаджиев се навел да му целуне ръка. Разбира се, печели убедително първата олимпийска титла за Турция в щангите.
После донесе още две олимпийски титли за Турция, спечели седем световни първенства и постави 46 световни рекорда, докато дойдоха онези три несполучливи опита в изхвърлянето на олимпиадата в Сидни. По ирония на съдбата го победи пак българин – Николай Пешалов. Спортната приказка завърши.
След 2000 г. Наим Сюлейманоглу бе въвлечен типично по балкански в политиката. Кандидатира се неуспешно няколко пъти от партията на националистическото действие на Девлет Бахчели. Добродушното някога дете-чудо вече станало високомерно, грубо, язвително и сменило подиума на славата с барове и кръчми. Разправят и за сериозни проблеми с дрогата. Дано не е вярно. Защото и ние дължим уважение на един от най-великите атлети за всички времена, който си е нашенски продукт и ако не беше дивотията на комунистите с Наум Шаламанов, щяхме още дълги години да се гордеем с онова момче, което гледаше анимационни филмчета и си играеше със световните рекорди.