Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2010 20:07 - Посрещнахме 2010 г. с Чушкопека. И една невероятна история...
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 5368 Коментари: 2 Гласове:
7

Последна промяна: 06.08.2012 20:06


Посрещнахме 2010 год. с чушкопек. И спомена за  Бисю!!!

image

        Тук с Бисю отпиваме от бутилка спечелена от чушкопека домашна ракия и се предпазваме с чадър, защото е обедно време, а работим нощно...

image
Моя милост позира пред кръчмата в Царимир, където Борю и Бисю пазарят продукцията на чушкопека - очаква ни тежка и романтична вечер.  



     Понякога се чудя на БНТ с какви „инициативи” се занимава в катадневната си дейност – то не бяха класации на книги, на личности, на революции, научни открития, културни достижения. Последната и резултатите от нея ни тресна навръх Нова година. Българите трябваше да подредят родните достижения в бита за цели сто години. И понеже половината от 20 век ни е минала в тежък комунизъм, а народът си го преживява с някаква необяснима носталгия  се съсредоточи към социалистическите достижения на онова бедно, мизерно, но възхвалявано битие.

            Резултатите не закъсняха и след почти всенароден електронен вот българите определиха за най-върховното си достижение за цял век ... чушкопека. Да, да родния чушкопек, който още се произвежда в различни вариации – единичен, двоен даже  троен. Това велико произведение на родната лека промишленост изпреварва чувствително електричеството, чалгата, автомобилът, софийското жителство и остъкленият балкон. Откъдето и да го погледнеш класацията си е битова екзотика, но и рядък лакмус за натрапчивите митологеми в главите ни. Само не мога да разбера как така българинът класира електричеството след чушкопека, то нали ако няма ток не можем да си изпечем чушките в първенстващото произведение. Че България е от първите страни в света, които монтират траймвайни линии и тръгват мотриси в столичния град, а да не говорим  за масовата употреба на електрически крушки след Първата световна война. В крайна сметка още преди 1944 г. в градовете газената лампа е изхвърлена от употреба. Достижение, с което не може да се похвали нито една балканска страна. Ако се разровим в историческите архиви ще открием, че великият Дан Колов сам финансира построяването на цяла електроцентрала още в края на 30-те години. Бившето селянче от Чардъклий/Сенник/, Севлиевско покорило със силата си САЩ, Франция и Япония, видяло как живеят в тези предели и като вече световна знаменитост  харизало на Родината си цяла електроцентрала. В по-модерни времена на това му викат „публично-частно партньорство”, но преди 80 год. кой да ти знае за такива „врътки”. Не е имало някой Георги Гергов да им го обясни.  Както и да е. Важното е, че за българина от 21 век чушкопека е по-значително постижение от електричеството, т.е. в бита си можем да минем без електричество, но без чушкопек – отнюд! На това се вика модерен битов и постпреходен подход.

            Организаторите на класацията трябваше да включат в „достиженията” и водоснабдяването. То също щеше да отстъпи на чушкопека и жителството, защото използването на вода намалява драстично. ВиК вдига от една страна непрекъснато цените на скъпоценната течност, а от друга вече има цели цигански поселища, където течащата вода е недостижим лукс. То не, че на циганите много им трябва вода, ама все пак...  Ако се сравняваме със страните в Африка и Южна Азия трябваше да отбележим, че тук все още има водоснабдяване в по-голяма част от населените места, ама нали уж все се сравняваме с ЕС или САЩ. Необясними работи.

            Ама този чушкопек не ми излиза от главата, да ви кажа. Взех и се разрових аджеба кой го е  създал това достижение на научната ни мисъл. И изненадата бе пълна. Оказа се, че твореца на чушкопека е Велизар Стоилов, бившият зам.-кмет на София, който отговаряше за транспорта, а преди това банкер. Г-н Стоилов бил млад инженер в някакво социалистическо предприятие и в свободното си време решил да конструира чушкопек, та да облекчи работата на домакините при приготвянето на зимнината.

            Самият той адски обичал зимата да замезва на ракията с печени чушки, но младата му съпруга  категорично отказвала да пече есента  червеното благо с простолюдието пред блока, да пали огньове и разнася ламарини.  Нали си спомняте? Пали се огън между два реда тухли, над тях се слагат парчета поцинкована ламарина и върху нея червените чушки, а стопанката  следи внимателно да се обръщат навреме. И така всяка есен около панелките задимяваше подкупващо и ухаеше на зимнина. Да, но г-жа Стоилова отказвала да ползва обществените пекарни и г-н Стоилов се заел да и` създаде удобството да пече чушките на балкона.  Успял да патентова уреда, получил сума награди за изобретението, защото търговският ефект бил потресаващ, след като някакво ТПК показало чушкопека на Пловдивския панаир, който тогава не бил на Гергов, а изцяло държавно предприятие. И така от една трапезна неволя находчивостта на младия инженер създала първенеца на битовите достижения в българския живот.

            Преди да науча покъртителната история си мислех, че ноу-хауто за чушкопека е било откраднато от всеотдайните служители на Държавна сигурност, които обикаляха капиталистическите страни с цел да откраднат високите достижения, да ги пренесат в НРБ и да си ги внедрим в нашата развиваща се с бързи темпове икономика. Нали се сещате, че  непрекъснато такива като Митю Гестапото ни разказват как разни агенти на ДС обикаляли заводи и научни иститути в „прогнилия Запад” и с много изобретателност, смелост и понякога пари се добирали до високотехнологични тайни, които после се ведрявали в социалистическата ни родина. Сега излиза, че нищо и половина не са свършили щом един млад инженер и неговия чушкопек отнесоха златото за фундаментално битово достижение. Факт. От национално-отговорната работа на еди-кой си отдел на ДС и папер не остана – компютрите „Правец” са далечен спомен, дисковите запаметяващи устройства тоже, лекарствените заводи работят само по чужди лицензи, металорежещите машини са нарязани на скраб, разните там мото и електрокари май не се произвеждат, да не говорим за битовата електроника. Все продукти, които ни се представяха като български иновации, придобити с „риск за живота”  от дейци на комунистическите служби?!

            Сега се колебая дали да ви разкажа историята за един друг чушкопек. Ще стане много дълго, ще се отегчите, но драги приятели, нали съм обещал да завършвам историите си. А става въпрос за сериозен иновационен спор, защото в средата на 80-те години един скромен български студент измисли, произведе и въведе в експлоатация много по-добър чушкопек от този на инж. Стоилов. Печеше килограми червени пиперки за минути и нямаше нужда от електричество. Ако имате време прочетете следващото.

            През 1985 или 1986 год. ни засилиха на студентска бригада в село Царимир. Тогава поселището бе известно като столицата на червения пипер и ние трябваше да го обираме от текезесарските плантации, да го  транспортираме до сградата на стопанството, да го обработим в сушилнята и накрая да се смели, та крайния продукт да е ситно смлян червен пипер. Бях си извоювал известен авторитет след колегите и моята група се пласира на работа в сушилнята. Чандж и ужас, защото се работеше 24 часа на смени, мръсно и адска жега, но си сам сайбия – вкарваш лесите с пипера в пещите и ги забравяш за няколко часа, после ги изваждаш, отръскваш в огромни контейнери, после се мели и т.н. В държавата имаше по това време криза за червен пипер/?!?/ и на „изхода” се бяха подредили местните комунисти, университетските комсомолци и селски първенци, които си отнасяха полагаемата продукция от подправката. Не в пакетчета, в чувалчета, разбира се. Значи черната работа вършехме обикновенните „комсомолци”, но пък имахме привилегията да си правим каквото искаме, да се черпим  на воля, да ставаме и лягаме по избор и не на последно място в сушилнята се плащаше добре. Ако колежките, които беряха чушките на полето взимаха за труда си между 40 и 60 лв. за месец, то групата в сушилнята прибрахме повече от 300 лв. на калпак. В ония времена това бяха сериозни пари, особено за студенти. Разбира се, още в началото черноработниците на сушилнята избрахме  най-хубавите и благородни момичета-филоложки за неоценими помощнички. И те останаха доволни. И от нас, и от платата след края на бригадата. Общо-взето червени чушки и безкраен празник, ако се игнорират няколкото масови побоища в селската кръчма с местните ергени, две – три умопомрачителни напивания, задължителните скандали с комсомолските началници и недостатъчния капацитет на селския казан.

            Това последното си беше сериозен проблем. От местната кръчма ни изгониха не без помощта на мекеретата Тодор Бистрашки, Росен Топалов и изумителния мръсник Коцето Ковачев/представители на ДКМС/, после станаха няколко инцидента в селския казан, където се научихме да си варим ракия от ябълки,  друг виден, но готин  комсомолец / Божо Темелков/  щеше да се удави, а царимирчани започнаха да варят за „домашна консумация”  и не сколасваха от нас да се заредят за тежките зимни дни. И се стигна до депеша от другарката Милена Калудова /партиен секретар на Пловдивския университет/, която комсомолците прочетоха на вечерна проверка: „Забранява се и така нататък... Порицават се...”

            В бригадата като скромен труженик се изявяваше и Бисю /забравил съм цялото му име, спомням си само, че бе от Хасково или Хасковско/, който имаше невероятната дарба да пие и се напива навсякъде и по всяко време с какъвто алкохол му попадне.  Беше един курс след нас и по тази причина береше червен пипер на полето,  където отбеляза изумителни рекорди в алкохолните си маратони. Няколко пъти заспива опит във фитарийте, а след злополучната заповед за ограничения на др. Калудова само, за да се почерпи на спокойствие  извървя пеша пътя от Царимир до Съединение, преспа в дома на кръчмаря в село Церетелево /съседното/ и акостира първи на полето в Царимир, докаран с личния автомобил на кмета на Малък Чардак /също съседно обиталище/. Да де, но му свършиха финансите, роднините от Хасковско не му изпратиха запис, изгониха ни от кръчмата, където можеше да се пие и на вересия и за капак ни забраниха да ходим в селския казан – там винаги намирахме мющерия. Така един прекрасен и слънчен ден Бисю дойде да се запознае какво работим в сушилнята. Огледа ни и му светна, че сме били „аристокрация” – сами сме си началници и можем да джиткаме свободно с гаджетата. Помръкна като разбра, че и ние не сме се запасили с алкохол за тежките сухи дни и пое към кооперативния блок унил.

            Явно е мислил интензивно, защото на другия ден цъфна в сушилнята и заяви, че се включва към нас. Разбира се, не го оценихме като работник, та се наложи Бисю да се скрие докато отпътува „основната група”.  След един-два часа обикаляне домъкна от стопанския двор един варел. От тези тенекиените, отворени от едната страна, в които се държаха второкачествени джибри, нафта или просто боклуци. После го ми старателно няколко часа с „Веро” и доведе техника на сушилнята, с който имаха загадъчно приятелство. Този селски майстор прикачи към варела една ръчка откъм отворената страна, направи платформа от арматурно желязо досами едни духалки, които загряваха халетата на сушилнята. Работеха с нафта, а тогава това бе най-евтиното гориво и се намираше в изобилие из владенията на царимирското ТКЗС. Палиш нафтата и устройството изхвърляше огнени езици към утробата на огромните фурни, където се сушеше пипера или ябълките /от тяхното брашно се правеха кори за вафли/. Та след този загадъчен труд Бисю се пласира до платформата, където стоварваха прясно набраните червени пиперки. Подбра и отдели десетина щайги с най-хубавите чушки и се зарече, че ще дойде да ги „оползотвори” във времето на нощната смяна. Част от групата бяхме убедени, че Бисю е мръднал от липсата на алкохол.

            Да, но този хасковски изобретател ни  бе подготвил старта на един доходоносен бизнес, който осигури до края на бригадата весели и безоблачни дни, живописни компании, дори прилични парични постъпления. Е, и малко неприятности, които от дистанцията на времето са забравени. Бисю всъщност бе изобретил  огромен чушкопек, който работеше безотказно и бълваше печени чушки в индустриални количества.

            С царимирския техник сложиха варела легнал на платформата срещу отнехвъргачката, после изсипваха две-три щайги с червени чушки във варела, Бисю хващаше дръжката откъм отворената страна, а техника палеше устройството. Огнените езици за минута – две нагряваха  варела до червено, а вътре чушките започваха да пукат и чевръсто Бисю завърташе един-два оборота, та да се изпекат чушките от всички страни. За процеса Бисю наблюдаваше внимателно земеделския продукт от отворената страна и като прецени, че чушките са изпечени просто ги изсипваше в щайгите. Следваше задушаване и обелване на земеделската продукция, което бе детска работа за чевръстите ръце на колежките-филоложки. Така за има-няма десетина минути „произвеждахме” пет-шест кила чудесни печени червени пиперки.  На четвъртия – петия успешен опит Бисю премрежи очи и тържествено обяви – „Преебахме ги!”. Имаше предвид всички партийни и комсомолски дейци/Калудова, Кондев, Бистрашки, Топалов, Гушевилов, Недков и още десетина/, които се опитаха да ни ограничават в свободните полети на бригадирските  бригади. С две думи – огромният  чушкопек, сътворен от тенекиен варел  бълваше с минимум разход на енергия печени пиперки първо качество. След първата демонстрация  осъмнахме с няколко щайги идеално изпечени, обелени и изчистени червени чушки.

            И започна бизнеса на Бисю в Царимир. Оказа се, че предлага дефицитна стока на ниска цена – т.е. в условията на социалистическа планова икономика намери удачен бизнес-климат. Направил колегата и  предварително маркетингово проучване.   В Царимир  явно е нямало чушкопеци, а селска къща без печени пиперки за зимата е като обор без добичета. А временно пребиваващия  студент Бисю предлагаше първокачествени чушки – изпечени, изчистени, месести и донесени до пътната врата. Дори не държеше да му бъде откупена продукцията обезателно с пари. С по-голяма радост приемаше домашна ракия или в краен случай купешка водка „Средец”. Е, не беше като без пазарлък: държеше да отпие от предлаганото. Ако ракията е двойна преварка, с анасон и преминала  през медицинска дъвка  и дървени въглища в джибрите и печените чушки бяха повече. Така или иначе винаги се стигаше до приемлива размяна.  Утвърди една константна „цена” 2 към 1, което ще рече две кила пъвокочествени изпечени, обелени и изчистени чушки срещу един литър двойно препечена ракия. Евтиния, а селяните, ако не знаете държат много да купуват на сметка. Имаше и недоразумения, но пренебрежимо малко. 

            Но бригадата наброяваше повече от 500 здрави, млади и жизнерадостни момчета и момичета, които обичаха да се веселят, независимо че „дискотеките” се правеха самодейно с разни допотопни касетофони, дори ролкови магнети, тежащи около 50-60 кила.. В тези вечери  и сексуалният мерак взимаше неподозирани размери, а без подходящ алкохол нищо не се получаваше. Искам да кажа, че и консумацията скочи рязко, та се наложи  за помощник на Бисю да привлечем колегата Борю от Ямбол – най-безподобния екшън-мен от мойта младост, но за него ще разкажа друг път. Борю имаше органична непоносимост към всичко задължително /бригади, събрания или трудови усилия/, бе „стара пушка”, но като го светнахме за иновацията на Бисю се хвана здраво за ръчката на втори варел, бълващ печени чушки. За помощничка на нашите момичета привлякохме и борювата любима Стефана. И заработиха в сушилнята два варела-чушкопеци, а селяните вече предлагаха и домашно вино в замяна.  Няма как да не се досетите, че от тази усилена дейност рязко спадна производителността от основната ни дейност – производство на червен пипер и  ябълково брашно за вафли. Една вечер дойдоха местни първенци с чувалчета за червен пипер, прясно произведен, но бяха отпратени поради липса на „продукция”.  Другарите от „първичната партийна организация” се оплакали , където трябва и направиха събрание, където зададоха съвсем логичния въпрос какво правят „тези двамата” в сушилнята. Ставаше дума за Борю и Бисю, естествено. Защитихме ги, а следващата вечер щефа на сушилнята бе набит подобаващо. Нищо не можа да докаже пред комсомолските ръководители, защото бе бит бавно и методично в най-тъмната част на двора, където паркираше „Москвича” си. Сам си призна, че бил доста пиян, но усетил юмруците в главата си, после бутането в локвата, където се изтичали мръсните води на кравефермата. Сигурен бил, че са „бригадирите от сушилнята”, но нямаше „безспорни доказателства”, а и партайгеносетата от Университета гледаха на него като на вятърничав стопански ръководител щом си позволил да се напие и да го признае. В  следващите два-три дни работихме без двата чушкопека, защото  предвидливо се бяхме запасили с провизии във вид на вино и ракия за месеци наред. Увеличиха се и волните изпълнения. Някъде след втора смяна ми хрумна да заведа един кон в спалнята на девойките, а друга вечер с Борю открихме неподозираните възможности на пердетата в стаите да се превръщат във фойерверки като ги запалиш. Ще да сме се старали добре, защото жена ми като дойде на петия-шестия ден с героическото намерение да поизчисти стаята, в която спяхме не можа да отвори вратата от боклуци. Откъде да знае, че влизахме и излизахме през прозорците...

            Бисю бе предоволен от резултата, но Борю като творческа натура вече мислеше и за дните когато нямаше да сме бригадири, а бедни студенти и един ден пое с някаква „Уазка” към Пловдив, където спазарил печени чушки с няколко кръчми. Естествено ставаше дума за студентските ни обиталища „Байкал” и „Бъчвите”. В  кръчма „Байкал” за идеята бе спечелил моята комшийка и сервитьорка Росито, а в „Бъчвите” бе омаял управителя бай Станьо. И двата варела заработиха няколко дни само за любимите кръчми. Зареждахме ги с най-добрата реколта на царимирските кооперативни блокове и  подсигурихме перфектно мезе. Росито наложи печените чушки с чесън, зехтин, оцет, магданоз и морска сол, та изпиваха „кило ракия”, в „Бъчвите” пък ги предлагаха „натюр” с плочка сирене, но си бяхме доволни. Е, „в края на сезона” бай Станьо призна, че ги пускал и на свободна консумация, но нейсе. 

            Товарехме скромния си багаж на нарочно пристигналите рейсове, които благородно трябваше да ни доставят в Пловдив. В покъртителния следобяд Бисю, Борю и техника със сълзи на очи разрязваха двата варела-чушкопеци с флекс /изключителна рядкост в ония години/. Продукцията отдавна бе шитната из селските къщи и пловдивските кръчми, кооперативните блокове с червени чушки – обрани, но някаква сантиментална тъга се стелеше в иновационните души на тримата.

            Така флекса сложи край на самодейния чушкопек. Сега си мисля, че Бисю имаше /и има/ пълното право за претенции в индустриалното производство на печени червени чушки. Тогава тъжно им стана и на колежките, които грижливо обелваха чушките след изпичането. Пуснаха няколко сълзи, но го преживяха значително по-леко от Бисю и Борю. Кой да се сети в ония времена да регистрира варела – чушкопек или поне да го предложи за серийно производство на някое ТКЗС ? Глупави сме си били и това си е. А и „пласмента” бе внимателно и ефективно организиран. 

            Това бе историята, която исках да разкажа за печените чушки, чушкопека и натуралната търговия в ония времена. Как сега българинът да не постави на първо място стария, добър чушкопек като величаво откритие на соц-бита.

            А има още толкова „изделия”, които заслужават не по-малко внимание. Например  това невероятно крепостническо изобретение  на социалистическата държава – жителството. Или остъкления балкон, който в края на 90-те год. на 20 век се бе превърнал в белег за квартален просперитет и хитър опит да се увеличи квадратурата на панелното жилище, за което някои семейства пестяха цял живот. Ами чакането десетилетия за „ред” за социалистически автомобил – в най-добрия случай „Жигули” или „Лада” – краен идеал на всяко семейство да замине лятото на почивка със собствен превоз. Добре, че организаторите са включили чалгата в битовите достижения, а не в културните достижения, защото нямайте съмнения, че щеше да отнесе оперните ни гласове като куче кокал. Мога да продължа още дълго с лимоновите резанки,  телевизорите „В. Търново”, водка „Средец”, ракия „Плодова” и коняк „Слънчев бряг”, бойлера, акумулиращата печка, холовата гарнитура, мотопеда тип „Балканче”, показните магазини, където се чакаше с часове за портокали или банани, та се стигне до пишещата машина.

            Двадесет години минаха от времената на социалистическия битов идеал, но българинът си живее с тях и си ги обича като инж. Стоилов ракията с мезе печени чушки, поръсени с чесън и захтин. Нищо чудно след още толкова пак да си класираме чушкопека като битово достижение № 1 ! И тогава тъжно-тъжно да констатираме, че и 40 год. не са ни достатъчни да вървим през пустинята, па дано забравим за комунизма. Българска орисия, какво да се прави.

           





Гласувай:
7



1. tili - Едва сега прочетох
09.01.2010 22:50
това произведение и се посмях през сълзи!
Какво да се прави - тук сме се пръкнали и избрали да живеем. Ще си сърбаме попарата, това е! 400 години, не 40 ни трябват!!!
цитирай
2. toross - tili - Страшно ти благодаря !
10.01.2010 14:54
Пък и не е лошо да се сещаме за миналото.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9522734
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031