2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. planinitenabulgaria
6. varg1
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Клошарят и котето
Посрещнахме сити и доволни 2012 г., гърмяха пиратки и бутилки, мазно се разливаше вино и ракия, даже в храма се усещаше едно приповдигнато настроение… На 2 януари решавам да се поразходя из квартала – да разгледам следпразничен Пловдив, да се видя и чуя с този-онзи, да разпитам за стари приятели и гаджета, да изпия едно кафе и проветря главата. Пък може и да намеря достоверен източник за градската мълва, че Мара Мисса след резултата си от изборите, който клони към статистическата нула, направила опит да се метне в ледените води на Марица, ама и замирисало на пържени кюфтета и отложила суицидния акт за по-добри времена.
Приятно студено е, димят комини, малко хора се мотаят по улиците. Почти всичко е затворено и празничната украса е самотна. Работи само кварталната сладкарничка „Червената шапчица” – пет миниатюрни масички, усмихната домакиня, много вкуснотии и най-важното – има пепелници. Заръчам кафенце и паля цигара – заслужен отдих след дългите усилия около трапезата. Освен усмихнатото момиче зад тезгяха, компания ми прави и красива група от две момичета и две момчета – весели, озарени от коледно настроение, любов и обич се е събрала в тях, че става непринудено радостно и свежо.
Потънал съм в съзерцание, размисъл и приятна следпразнична умора. Проскърцва вратата и влиза в сладкарницата клошар. От тези дето всекидневно срещаме – големи, кални, без връзки обувки, стар, избелял и с мазни петна балтон, стигащ до прасците, нещо като шал, допотопна ушанка с кръпка, развлачена чанта, на която има нечетлив надпис, сякаш всичко в него е мизерия и бедност, отчайваща бедност, бездомна. Човекът сваля ушанката /дълги прошарени, сплъстени коси, разрошена брада, също толкова мръсна като косите/, почтително поздравява: „Честити празници на всички! Да сте живи и здрави, да илядите!”. Не, определено не е циганин. Заглеждам се в него – кафяви, тъжни очи и леко притеснение, усмихва се благо, независимо, че животът го е захвърлил „като каса в дъното на коридора”. Познат е на сладкарката, защото и тя се усмихва:
- - И на теб Честита Нова година, бай… ! Ще искаш ли нещо?
- - Ами, чакай да погледна, че това ще ми е на мен празничното ядене. Я ми дай едно малеби. Колко струва? Един лев? Имам, имам. Я да видя дали ще имам и за една боза?...
Странникът сваля едната ръкавица /черни, напукани ръце/ и дълго брои монети, пресмята нещо, после ги изсипва пред момичето:
- - И една боза, малка. После ще сипеш и малко млекце в кофичката като изям малебито. А да си жива и здрава.
Девойката, явно запозната с процедурата, изпълнява машинално поръчката. Клошарят приседва все така притеснено на свободна масичка, оставя торбичката на земята, откопча балтона и извади от пазвата си бяло, бяло като сняг коте. Мъничко, чудно красиво животинче, което уплашено заби нокти в някакво подобие на пуловер, а стопанинът му го погали нежно и свали в скута си:
- - Леко, леко, няма страшно, ще те нахраня и теб… - после се поогледа притеснено, извърна поглед към нас, сякаш очакваше някой да възроптае, да го нахока, че е влязъл с животното… - Извинявайте, то няма да навреди, Мария знае, аз само за няколко минути.
Сладкарката усмихнато извинително погледна към нас: „Няма да ви пречи, нали? Той, бай… е много благ човек. От два-три месеца се върти в квартала, с котето преживява.” Видя момичето, че одобрително гледахме бялото коте и успокоено постави пред странника пластмасова кофичка с малеби, полято с червеникав сироп и малка боза, а той с видимо удоволствие пое лъжичката и без да бърза гребна от сладкото изкушение. Едно от момичетата на съседната маса се разнежи при вида на котето и помоли да си поиграе с него, човекът с усмивка разреши. Животинчето гледаше уплашено, но девойката бе толкова нежна и красива, че и то посегна с лапичка към нея…
Всичко ми изглеждащо някак си мистично, странно, мило, тъжно, топло. Загледах се в клошаря, който с видима наслада бе навел глава над малебито и осъзнах, че вероятно това бе и новогодишната му трапеза. Къде спи, как преживява в този студ, каква е историята му, обича ли, мрази ли, обичали ли са го, все неща, които исках да го попитам… Изгреба сладкото изкушение, допи си бозата и се обърна към момичето зад тезгяха:
- - Ще ми сипеш ли една чаша мляко, че и то е живинка?
Тя чевръсто измъкна кана и сипа мляко в опразнената пластмасова купичка на самотника, а той се обърна към котето, което весело си играеше с онова красивото момиче. Животинчето сякаш само това чакаше и скочи в обятията на окаляния човек с дрипавите дрехи. Не, млякото не беше за него, а за пухкавото коте. Прихвана купичката с почернелите си ръце и я поднесе на бялата топчица. Имаше нещо тайнствено, странно и мило в сцената, която наблюдавах около обяд на 2 януари 2012 г. Самотният, дрипав и очукан клошар, намерил топлинка в кварталната сладкарничка се грижеше за едно кой знае как попаднало при него животинче да се нахрани, макар и той да имаше нужда от топло мляко за измъчената си душа. Младежите и аз наблюдавахме смълчани, цигарата изгори пръстите ми, момчетата и девойките тихо зашушукаха… Котето сякаш галеше с розово езиче млякото, а дрипавият му стопанин се усмихваше. Като свърши млякото котето се протегна и сви на кълбо в скута на стопанина си. Момичето, което доскоро си бе играло с животинката стана и отиде до клошаря.
- - Чичо, хайде да ми дадеш котето! Не го искам даром, ще ти предложа някой лев, например … 50 лева, толкова имам. – умолително гледаше с красивите си очи девойката.
Сега осъзнах, че тя си приличаше с котето. Поразително си приличаха това изкусително девойче, бяло и със същите сини очи като животинчето, от което не сваляше поглед. Клошарят вдигна тъжни очи и с блага усмивка и каза:
- - Не искам да се сърдиш мойто момиче, но то ми е другарче… Заедно преживяваме, само двамата сме си.
Момчето от съседната маса погледна девойката и каза, че и той има 50 лв. Представях си какво означават тези пари за самотника?! Дали бе виждал в ръцете си толкова, колко ли щеше да преживява с тях? Той пак се усмихна тъжно:
- - Разбери ме, мойто момиче! Другарче ми е, заедно с него студуваме и се топлим, много ми е скъпо. Много пари са за мен 100 лева, много, но не мога да ги взема. Порадвайте се, почерпете се за здраве с тях, а котето е женско, ако след време има котенца ще ти подаря, което си харесаш.Вие сте добри деца. Аз съм все из квартала, в двора на църквата „Св. Иван Рилски” се въртя, ще ви запомня младежи, идвайте да си играете с него, пък и тук Мария ме пуска да влизам, че другаде ме гонят. Не сме се делили, от малко го гледам, ако не е с мен ще и бъде много тъжно, те, котките така се привързват… Не ми се сърди, мойто момиче, но ми е другарче, живинка… - Странникът говореше с такава любов, с тих и благ глас, че ми прозвуча като проповедник.
Девойката не продума, погали котето и изтича към компанията, която вече бе на улицата, разказа нещо, момчето извади пари от джоба си и ги подаде, тя се поколеба, прегърна го и заситниха в снежната пътека. Красиви като младостта.
Бях в ступор, нещо много човешко бе стоплило тясното помещение. Клошарят прибута котето в пазвата си, закопча балтона, нарами торбичката и с блага усмивка се обърна към двама ни: „Бъдете живи и здрави. Благодаря ви.” За какво ни благодареше? Къде затътри старите си обувки? Как щеше да преживее нощта? Дали имаше да нахрани душата си и котето? Откъде въобще бе се появил? Имаше ли близки, деца, роднини, приятели? Каква бе тая съдба?
„Другарче ми е… Живинка!” – кънтеше тихият му глас.
Тръгнах след него… Вървеше към кварталния храм.
Още вървя след клошаря и котето.
Тагове:
"Добрите хора имат ключ към душите ...
Типове заявки (искания) на клиента при п...
КРЕПОСТНИ ДУШИ
Не е случаен пътникът,
нарамил всичко,
което можем да сберем в торба:
мечта и хляб, самотност и огнище
и побеляла от праха съдба.
Виелици стоусти са го хапали,
до кости го е мокрил бавен дъжд,
изтичали са дните му на капки.
И все пак пътникът ни беше чужд.
Не стигат думите – ушите много.
Коя събира
людете в тълпа?
Опипваха го подковани погледи,
кобура си
там някой разкопча.
Мълчаха всички – като пред обесен.
Миришеше на позволена смърт.
Да бе дошъл след век,
година,
месец,
да бе предупредил,
че е на път!
Страхливи,
неподготвени
и смъртни
изпращахме горчивия му гръб.
Отиваше си пътникът, размътил
душите ни с библейската си скръб.
А беше ден обикновен,
безличен:
ни за веселие,
ни за сълзи.
Вървеше пътникът,
нарамил всичко,
което можеше да ни спаси.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=318&WorkID=11593&Level=3
За много години!
ЧНГ!
02.01.2012 23:27
02.01.2012 23:34
за много години-мир,любов и топлина,и най-вече вяра
в доброто!
Спомних си за един такъв стар клошар от времето на соца. Беше много интересен старик. Посещаваше закусвалня " Москва " и "Млечния бар" на главната в Пловдив! Беше с вехти, но чисти дрехи. Чакаше да остане храна от някого , хапваше остатъка и връщаше посудата на гишето.Там се хранехме с купони за храна като
спортисти - давали сме му купони.Той, след като се вземеше порция скара, хапваше
едно кебапче с една филийка и останалите две си ги завиваше в книжка.
В млечния бар сядаше на една маса сам и кога аз , кога някой колега или други посетители, му поръчваха ,я кафе, я мляко с какао или нещо сладко за хапване.
Този старец се усмехваше и кимайки, благодареше!
В млечния бар редовен посетител бе и най-големия тогава пловдивски художник - бай Златю Бояджиев, идваше, подпирайки се с бастуна, беше вече частично парализиран, но рисуваше със здравата ръка - той го нарисува ,
" Глава на старец"- картината беше изложена в градската галерия заедно с една "глава на негър"- за модел му бе един от студентите негри от ВСИ!
Но много добе помня,нито веднъж Бай Златю не почерпи стареца!!!
Сигурен съм ,че го е рисувал по памет!
Животът е странен, сега си мисля, дали този старец не бе някой ,който е бил из концлагерите , у този старец имаше нещо скрито, което той не казваше...?
Оше веднъж подрав за поста!
Може би,аз бих постъпила така.Щяла е да се раздели с парите,за да ПРИТЕЖАВА котето,можела е да се раздели с тях и за да има котето какво да яде...
goby3 - понякога живата ни предлага различно поведение в типични ситуации, знае ли човек...
Преди време станах неволен свидетел на подобна случка...
Пред кофите за боклук седнал на земята клошар в прегръдка с кварталното куче...Каква нежност струеше от тях двамата прегърнали се...и очите им сияеха, въпреки нещастието им ...без дом и самотни ...
По вече не видях този човек ...който сякаш се беше пренесъл мислено в един друг свят.
Поздрави за разказа, Христо!
Успешна година!!
Знаеш ли, убедена съм, че Бог ни изпраща на пътя хора, които да ни помогнат да преосмислим битието си. Нищо не е случайно в този живот...
Та и при тебе - от Мара Мисса, та до жертвената доброта на един бездомник...
Поздрави!
03.01.2012 12:26
03.01.2012 15:17
03.01.2012 16:26
Напомня ми
https://www.facebook.com/note.php?note_id=122797474422201&comments
04.01.2012 01:09
Може да греша за точните имена на портретите, бях на 21-22 г.Но, когато се видя с приятелите си ще ги питам те какво помнят.
Сега ,след като стана известно ,как някои са пострадали несправедливо от червения режим, мисля, че старецът е една от тези малтретирани личности!
На някоя среща на блогерите , може да се видим, ще ми е приятно да се запознаем.
С п оздрави: Божо.
П.С. Прочети поста ми за Димитър Бахчеванов!
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов