Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2013 16:45 - СДС в Пловдив - un grande amore и ужасен край ?...
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 14268 Коментари: 3 Гласове:
14

Последна промяна: 20.05.2013 17:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
СДС в Пловдив -  un grande amore и ужасен край ?...

            Ако има симптоматичен град  за дясното, прехода и СДС, то това безспорно и безалтернативно е Пловдив, обявен още на 10 юни 1990 г. от всички за Синята столица на България. Пловдив е единственият град в цяла Източна Европа, който след промяната напълно игнорира бившата комунистическа партия. Още след първия тур на изборите за Седмо Велико народно събрание двубоят СДС – БСП завърши с резултата 9 на 0 за синята мечта в мажоритарните райони/дори в София БСП спечели два района/, СДС получи в града 211 312 гласа срещу 57 083 за БСП при избирателна активност 94.64%, а 101 едномандатен избирателен район регистрира  зашеметителния резултат  78.34% за синия кандидат на първи тур. След тези избори, в града комунистите изчезнаха, просто липсваха и се питахме къде отидоха червените в града, барабар с водача на пропорционалната им листа Александър Лилов. Нямаше ги, просто се изпариха. Години по-късно една червена каска ми разказваше, че сериозно очаквали да тръгнем по къщите им да ги колим. В моя 99 едномандатен район имаше на бул. „Малчика” някакви военни блокове, където спечелихме и в поделението командира чел заповед, че гласувалите в синьо офицери трябвало да си признаят, защото извършили предателство към Партията.

            През октомври 1991 г. стигнахме до предсрочни избори, след гладната стачка и неподписването на Конституцията. Вече изборите бяха само пропорционални. СДС- Пловдив преживяхме и първото „малко” предателство – шефът на СДС Веселин Николов и временният кмет Николай Сомлев изчезнаха на дълга почивка в Англия и се появиха след изборите. Въпреки това, СДС спечелихме убедително  със 116 709 гласа и взехме 7 мандата от 10. СДС-тата с тиретата пропиляха още 20 000 гласа. Разбира се в местните избори/провеждаха се едновременно с парламентарните/ бяхме още по-убедителни – кмет на първи тур/Гаро Томасян/ и мнозинство в ОбС повече от 70%. Съветниците оглави непрежалимия Теодор Димитров, който в продължение на 4 г. така мачка БСП в града, както никога в историята им. Всъщност до 2003 г. кметовете в Пловдив на СДС се избираха само на първи тур, а мнозинството в ОбС въобще не подлежеше на съмнение. Пак през тази 1991 г. направихме и първото паралелно преброяване – резултатите ни в областта съвпаднаха с тези на ЦИК до десети от процента.

            На президентските избори през зимата на 1992 г. Пловдив даде на Желю Желев най-високия резултат в страната – 134 663 гласа или 64.92%.

            През 1994 г. се срина доверието към СДС в страната, но не и в Пловдив. Когато БСП бяха във възход, когато Жан Виденов се изживяваше като победител, в родния му град СДС спечели 6 мандата и 96 667 гласа, а още 15 000 отидоха в Народен съюз-ДП, БЗНС. На следващата година, БСП управляваше, сякаш безалтернативно, но на местните избори в Пловдив загубиха пак на първи тур – Спас Гърневски стана кмет и в ОбС мнозинството бе над 63%.

            През 1996 г. Пловдив подари най-високия резултат на съгражданина си Петър Стоянов в изборите за президент – 139 361 гласа или 74.37%, а през следващата година  на парламентарните, ентусиазирани, че БСП си отива, изгонени от улицата с камъни, пловдивчани изпратиха от ОДС в Народното събрание 7 депутати със 132 102 гласа или 69.95%. Пак сякаш комунистите изчезнаха от града, потопиха се в небитието. Дойде приватизацията и заизлизаха отнякъде. Във в. „Марица” през 1999 г. фундаментално интервю даде „независимия бизнесмен” Георги Гергов – „Целият град знае, че съм от СДС и подкрепям Иван Костов…” Седесарите го псуваха месец-два за лъжите, но той стартира шеметната си кариера на приватизатор, протежиран от властта. Същата 1999 г. предстояха местни избори. В Пловдив пристигна министър-председателят Иван Костов, водейки никому неизвестния Иван Чомаков, нареди на кмета Спас Гърневски да не се кандидатира за втори мандат и вписа Чомаков за титуляр. Пловдивчани не обърнаха внимание, седесарите преглътнаха по-трудно, но  обичаха своя премиер и на местните избори избраха отново на първи тур кмета Чомаков, а мнозинството в ОбС бе познато – 29 съветника, т.е. – 57%.

            През 2001 г. вълната на царската митология не можеше да бъде възпряна, но пак пловдивчани дадоха на парламентарните избори 50 003 гласа за СДС и 3 мандата – процентно  най-висок резултат за сините в страната. Разбира се, подкрепиха с над 60% съгражданина си Петър Стоянов в битката му за втори президентски мандат. Пловдив оставаше все още здравата синя крепост в страната, въпреки съмненията, ударите, предателствата. Избирателите  без уговорки бяха по-напредничави от избраните и най-вече с морала на истинските десни.

            Така дойде злощастната 2003 г. Местните избори вещаеха напрежение, съмнения и неясен резултат. Синьото недоволство срещу кмета Чомаков можеше да се реже с нож. Но нямаше кой да обърне внимание, а ръководството на градското СДС живееше с представата, че мнозинството в ОбС им е в кърпа вързано, дори да не правят кампания. Надежда Михайлова се гевезеше през ден в града, отрупваха я с хвалби за тоалетите, а на дългите маси за ишмедеметата обещаваха „възраждане на дясното”. Въпреки съпротивата на голяма част от седесарите, Надка и компания издигнаха пак Чомаков. За втори мандат. С голям зор той го добута до втори тур с рекордно ниските за града 30 958 гласа, но за първи път в ОбС СДС нямаше мнозинство – първа политическа сила, но само с 19 съветника. Изправени пред загуба на кметския пост седесарите с огромно отвращение на втория тур все пак избраха Чомаков. Разликата бе минимална между него и З. Георгиев от БСП – 52 061 на 48 816 гласа. Както каза леля Богдана Седесето: „Не мога да гледам  мошеника Чомаков, но повече мразя комунистите”. Следващите 4 години бяха най-кошмарните в историята на Пловдив – камък върху камък не остана от хубавия ни град. Синята красива мечта остана някъде непостижимо далеч. Практически града се управляваше от свинепаса Георги Гергов и масонската му ложа „Слънце-Ориент”. Под тяхно вещо водачество Чомаков създаде неговия патент „трапезно мнозинство” в ОбС – съветниците от СДС, БСП, НДСВ, ВМРО и ДПС – единни и неделими в продължение на 4 години. Както се изрази самият кмет: „Защо да се караме – за всички ще има”. Да, имаше за всички, но това мнозинство през цялото време действаше като организирана престъпна група под водителството на Чомаков и преди всичко в полза на един човек – масонския шеф Гергов. В ложата му членуваха всички административни ръководители в града – съдии/Цацаров е от тази група/, следователи, прокурори, полицаи, общинари, журналисти, до най-обикновени криминали от местен мащаб.

            През 2006 г. организираната престъпна група в Общинския съвет стигна дъното на политическото падение. По предложение на групите на СДС, БСП, ВМРО и ДПС на Гергов бяха харизани/подарени/ стотици декари земя в центъра на Пловдив, Разсадника, половината къщи в Стария град и се учреди публично-частното партньорство под формата на търговско дружество „Пълдинтур инвест”, в което Гергов трябваше да има максимум 25 %. Светкавично с напълно измислени и завишени стотици пъти апортни вноски той придоби дружеството, а Румен Овчаров и Станишка му подариха перлата на Пловдив – Международния панаир. Общината продължи да харизва, а Гергов да придобива, докато се стигна до неминуемия крах – всичко попадна в ръцете на свинепаса от с. Нивянин, Врачанско. Нито държавата, нито община Пловдив получиха нещо като дивидент от грабежа. С парите на панаира той си закупи телевизия за БСП, създаде вестник, сайтове, рекламни къщи. Пловдив се превърна в „Герговград”, управляван от мафиота Чомакини и организираната престъпна група от съветници на СДС и останалите партии.

            На парламентарните избори през 2005 г. вече сините бяха разделени, но пловдивчани с кански усилия успяха да дадат един мандат на ДСБ с 14 105 гласа, а листата на СДС се водеше от Петър Стоянов, който измъкна 21 187 гласа, с които успя да вкара чрез Д,Онт и втория – купилата си мандата от Надка неповторим природен експеримент Мара Мисса. Все още десните държаха някаква кондиция. Но доверието бе счупено безвъзвратно. 

            След ерата „Чомакини-Гергов” за местните избори през 2007 г. повтарях сто пъти на ръководството на СДС поне да се извинят за сътвореното от тях, да признаят грешката си, да поискат прошка за  голямата далавера, която се въртя, да сменят изцяло лицата си в града. Не направиха нищо и този път пловдивчани ги наказаха жестоко – едва – едва се докопаха до 2 съветнически места. От 19 на 2 за един мандат – едва ли трябва да ви подсещам какво падение ги очакваше на следващите местни избори. Кандидатът за кмет и шеф на СДС-Пловдив Николай Караиванов също отбеляза значителен „успех” -  3 669 гласа или 3.3%. Същият герой веднага след това премина в … ДПС.
             За парламентарните избори през 2009 г. престъпленията срещу СДС продължиха, този път с намесата на новия председател на СДС Мартин Димитров, който изпрати за водач на местната листа хюмнето, загубило предварителните избори в района си, Димо Гяуров. Да изпратиш варненец да води листата в Пловдив е гавра, която трудно се преглъща – все едно да пратиш чорбар в синята агитка. И досега е чудо, че Синята коалиция/СДС+ДСБ/ успя да измъкне един мандат с 16 425 гласа или 9%.       

              Това, че дясното у пловдивчани е живо си пролича, когато дадоха на президентските избори на „десния” Плевнелиев  86 914 гласа или 61.71% , но на местните избори през същата 2011 г.   наказателната акция на десните избиратели продължи – Синята коалиция/СДС+ДСБ/ с много усилия и много пари успя да вкара 2 съветника с 5 965 гласа, но нито един от тях не бе член на СДС. Нулата завърши стремглавото падане от ерата Чомаков: 19 на 2 на 0. Кандидатът за кмет на сините просто бе един от масовката и се спря на 4%.

            Парламентарните избори през 2013 г. завършиха касапницата в Пловдив. Междувременно отново бяха разделени на СДС и ДСБ, които дружно воюваха повече срещу Герб, отколкото срещу БСП. На 12 май сините пуснаха последните капки кръв на пловдивска територия: СДС – 3 693 гласа или 2.3%; ДСБ – 5 682 гласа или 3.5%. Нула депутати, разбира се. За пълна екзотика, избиване на комплекси и от надвиване на масрафа участваха и ДП на Праматарски – 113 гласа или 0.07%/!!!/ и ЕНП на Мара Мисса – 703 гласа или 0.4%. 

              Това е, драги читатели, славно-тъжната история на Синята столица. Зад цифрите стоят хиляди съдби, много надежди, радост, упование, обществена енергия и процеси, които не намериха разумно обяснение повече от 20 год. Моето най-кратко обяснение вече го написах: През всички тези години избирателите под тепетата бяха по-напредничави от избраните. Те са държаха гордо и модерно, бяха повече европейци, отколкото всички градове в страната. И какво получиха? Днес в града на дясното няма нито един, ама наистина нито един крупен бизнесмен, макар и с малко да е съпричастен към синята идея. Пловдивчани получиха свинари, сервитьори, бармани, милиционери, мутри, стоковеди, месари, шофьори, тежки комуняги и ултра-националисти – това е местният естаблишмът в бизнеса и обществения живот. Гочиту от с. Нивянин и Вълчо от с. Червен. „Слънце-Ориент” и Альоша. С много малки изключения през тези 23 г. Пловдив се управляваше унизително, дори по географски признак – от с. Гита, с. Житница, с. Нивянин, с. Марково, с. Градина, с. Дюлево, с. Маноле, с. Бойково. През годините в Пловдив се увеличаваха само циганите и комунистите.

            Вече никой, никога, на никаква цена не може да ме убеди, че този плутократичен модел в града не бе режисиран от  тайните комунистически служби, инфилтрирани най-вече в Чомаковия трапезен модел: „За всички ще има”. Да де, но тези „всички” бяха без изключение от затворените квартали около града – оядени, нагли, прости, хора без въображение и интелект. Пловдивчани гласуваха десетки пъти за едно, а получаваха съвсем друго.

            Това е положението, драги пловдивчани, скъпи седесари, преживяли толкова радост и надежди, но вече тъжни и с право озлобени. Измъчени и песимистични, десни избиратели.

            От неудобство няма да кажа, че надеждата вече отлетя. Има такава, но се опасявам, че е непостижимо мъчителна. Все пак – не вярвайте вече на изкуствените „десни”, на хората от задкулисието, на лустросаните оракули на щастието, за да се опитаме да избегнем спасителната гражданска война.

image
След изборите за ВНС - 11 юни 1990 г.

image
image
Това бе Пловдив през 1990 г. И продължи да е такъв до 2003 г.



Гласувай:
14
0


Вълнообразно


1. enjoy6 - Жалко за синята идея!
20.05.2013 18:48
след нея остана само тъга...
цитирай
2. sande - Жалко, майна, много жалко. Казвам го искрено, с болка и обич за гордите и горките пловдивчани.
21.05.2013 15:52
Наистина България се развива непрекъснато, но назад. Това е феномен.

Това, което става тези дни потвърждава горчивите ти размисли.

Старото не желае да отстъпи, да си замине. БСП създаде хаоса в България, продаде я на мафиоти, а сега издига лозунги да си я върне. Тежък комунизъм.

Пострадалите, жертвите трабвало да бъдат спасени от тзи, който им го причини всичко това. Нечувано в света!

Да си върнем държавата! Каква наглост! Коя държава? Която откраднаха.

Пред очите на наивните българи. БСП е наясно с насилието и демагогията.

Всички други са наивници. Като всички идеалисти и почтени хора.

Има и кукловоди и сянката на зловеща външна сила.
цитирай
3. tota - Каква синя идея...
21.05.2013 22:20
Та те всички на снимката са излезли от червената...

Боже пази България!

?????
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 5447545
Постинги: 878
Коментари: 5978
Гласове: 9210
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031