S

Драги мои читатели,
това интервю е взето от поета Пламен Анакиев от писателя-доайен Стоян Йорданов. Аз съм публикувал две неща на Стоян в моя блог. Едното е една студия за Вапцаров, а второто е статия за ДПС и Кърджали. По негова молба пускам това интервю.  Смятам, че то заслужава внимние дори като исторически и литературан факт.
Мога да кажа много неща по отношение на т. нар. СБП / Съюз на българските писатели/. И мен са ме канили след 10 ноември 1989 г- да стана член, но никога не съм си и помислял да стана такъв.
Не искам да разводнявам нещата.
Предоставям ви текста на интервюто, за да можете сами да разберете за какво става дума.

КАК ДЕЙСТВАШЕ ЛИТЕРАТУРНАТА ЦЕНЗУРА ПО ВРЕМЕТО НА СОЦИАЛИЗМА

 

Разговор с доайена на писателите-антикомунисти Стоян Йорданов

 

Стоян Йорданов е роден през 1929 г. в семейство на eдар български индустриалец, репресиран от комунистическата власт. Завършва българска филология в Софийския университет, но има и спортна биография: състезател по бокс и конна езда, треньор по бокс във водещи национални клубове. На три пъти е уволняван дисциплинарно заради конфликти с комунистическата номенклатура, безчинстваща в спорта. Автор е на множество журналистични публикации, на повестта „Страст”, предизвикала ведро оживление в началото на 70-те години. Писателският му път продължава с поредица от радиопиеси, очерци, разкази, новели, хумористични миниатюри и няколко романа, непубликувани „поради идейни съображения” преди 10 ноември 1989 г. През 1990 г. основава и за кратко е главен редактор на в. „Реформа”, орган на Нова СДП. Създава ярка мемоарно-документална проза, в голямата си част непубликувана все още в книга. Сред панорамните му белетристични творби се откроява трилогията „Романи в три рунда”, заслужено наречени „романи от чекмедже”, поради обстоятелството, че това са единствените произведения, представени в Комисията към СБП за неиздадени книги по времето на живковизма.

 

Господин Йорданов, защо според Вас темата за „книгите от чекмедже” и за съществувалата свирепа цензура по времето на комунизма продължава упорито да се премълчава?

 

Причините са много. Една от първите е тази, че така нареченият Съюз на българските писатели, най-ченгесарският и най-глезеният творчески съюз, наблюдаван пряко от политбюро на ЦК на БКП, още по времето на перестройката получи задачата да опровергае пред нацията и останалия свят, че у нас не е имало книги от чекмедже и литературна съпротива срещу комунистическата власт. Сиреч всички писатели са били съгласни с „генералната линия”. Не са създавали литературни творби на протеста, не е имало цензура, която да ги спира. Същевременно живковистката пропаганда твърдеше: „В Съветския съюз може да е имало автори и книги, критикуващи някои черти на комунизма, но те бяха издавани още по хрушчово време.” Никита Хрушчов бил поощрявал плурализма, настоявал да се изнесат пред света жестоките истини за терора на Сталин…

 

Пропагандата от средата и края на 80-те години наистина беше такава, но да се върнем към поведението на самите наши писатели…

 

Страхът и интересчийството бе сковал духа на огромното мнозинство от тях. Особено гнусна бе материалната корист. Партията (те винаги изписваха с главна буква политическия си благодетел!) е допуснала тяхното приемане в СБП – признала ги е за писатели, осигурила им е синекурни щатове, високи хонорари и още куп привилегии, които с години са ползвали. Значи не е имало срещу какво да негодуват и сега е най-естествено да си мълчат. Интересчиите предпочетоха позорът им да се размива върху цялото писателско съсловие. Страхуваха се да не ги попитат: Ти самият къде, с кого  беше, когато комунистите безчинстваха? Като си писател, защо поне нямаш книги от  чекмедже, в които да си изкрещявал несъгласията си? Къде са твоите „Люти чушки”, твоята „Хайка за вълци”, твоите „Задочни репортажи”, твоят „Голям ринг”? Къде е истината за ония страшни времена? Защо си мълчал като п… препикан? Ние ли сме най-страхливите, най-търпеливите? Не е ли обидно за цялата ни нация?

 

Не можем да виним българите като цяло. И тогава затворите бяха пълни с хора, несъгласни с режима, които най-често изкарваха криминални престъпници. Не бяха рядкост и самоубийствата…

 

Така е. Много самоубийства имаше и сред поетите и белетристите ни, дори някои литературни критици посегнаха на живота си. Самоубийствата достигнаха връх по време на левчевото председателство на Съюза. Всички, посегнали на живота си, оставяха писма – какво ги е принудило да стигнат до такава крайност. Писмата им, запечатани, четеше ги Любо Левчев, носеше ги в ДС, където ги изгаряха – да няма улики за вина у предизвикалите  тези самоубийства. Копоите от ДС нахълтваха по домовете на самоубилите се литератори. Изземваха всички ръкописи и документи, унищожаваха целия им архив – да не би нещо уличаващо ги да бъде публикувано. И това ставаше в страна, където е съществувала най-масовата съпротива срещу комунизма – ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ, което придоби най-голяма масовост през 1952 година, щом комунистите започнаха масово да отнемат земята на селяните. А горянското движение започна още в началото на съветската окупация, когато СССР обяви война на България, най-вероломно нахлу в страната ни, въвлече ни в чужда за нас война и раздаде отново изконни български земи на съседите ни. ГОРЯНСКИТЕ ОТРЯДИ БЯХА ПО-МАСОВИ ОТ ПАРТИЗАНСКИТЕ У НАС. Съществуваха не до две, а до десет години от създаването им. Преследваха ги части на ДС и милицията, под най-строга тайна, до пълното им изтребление. А предалите се и пленени горяни ги затваряха в Белене, докато грохнат от непосилен труд, глад, студ или не ги пребиеха надзирателите и хвърлеха за храна на прасетата. Нито в Германия, нито в Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния е имало такова съпротивително движение, продължило цяло десетилетие. Пред горянството бледнеят и Пражката пролет, и Унгарските събития, и полската „Солидарност”, и немските бунтове в окупираните от СССР области. Но никой до сега не го е показал пред света. Примиряваме се с обидното прозвище „най-правоверната на СССР държава в Източна Европа”, непотърсила отговорност и от онези, които ни предлагаха за СЪВЕТСКА РЕПУБЛИКА?!     

 

Бихте ли припомнил как възникна онзи призив за публикуването на написани с риск по времето на комунизма литературни творби и как реагирахте Вие?

 

От 1985 г. в СССР шестваше перестройката. У нас също започнахме да четем жадно и „свободно” „Литературная газета”, „Вечерные новости” „Огонек” и пр. В кафенето на СБП вече открито спорехме с продажните поръчкови писатели, които, изменили на истината, окончателно се самозадраскаха в съзнанието на читателите. Тях вече никой не го четеше. И изведнъж в „Литературен фронт” през месеците на тодор-живковото „снишаване”  излезе обявление на Бюрото на УС на СБП. Текста на обявлението не го помня дословно, но смисълът му бе: „Всички български писатели, които имат книги от чекмедже, непубликувани по идейни съображения, да ги донесат в СБП и предоставят на другаря Кольо Георгиев, председател на специално създадената комисия за тяхното публикуване…” Всичките ми книги след повестта „Страст” – моя литературен дебют, бяха книги от чекмедже. Нито една от представяните в издателствата, не бе връщана поради художествени съображения, всички бяха отхвърляни поради „идейни”. Бях убеден, че с обявата в „Литфронт” ръководството на Съюза искаше да направи  ново преброяване на  „дисидентите” сред писателите. И нямаше никакво намерение да ги издава, а за пореден път да ги унижи. Въпреки това реших да представя пред обявената комисия трилогията си „Романи в три рунда” – най-„идейно” връщаното ми от всички софийски издателства произведение.

 

Освен Никола Георгиев кои други писатели бяха членове на комисията?

 

Съставът на комисията не бе обявен, нямаше и „изтекла информация”. След около година научих, че членове на комисията, освен председателят й Кольо Георгиев, били още четирима: Костадин Кюлюмов, Георги Мишев, Борислав Геронтиев и… другият… не го помня.

 

Какъв отговор получихте по отношение на представения от Вас ръкопис?

 

Георги Мишев, който след уволнението си в „Българска кинематография” преживя нравствен и идеен прелом и с когото вече бях близък, ми се кълнеше, че комисията не е заседавала нито веднъж и на членовете й не са давани никакви ръкописи за изчитане и мнение. Кольо Георгиев, бивш малолетен затворник по комунистическа конспирация, беше „активен борец”, но току-що пожертван от партията си. Уволнен бе като директор на театър „София” заедно с тримата си драматурзи – Иван Радоев, Стефан Цанев и Първан Стефанов, задето поставял „антикомунистически пиеси” на унгарци, чехи, поляци. Това докладвал на заседание на ПБ на ЦК на БКП Милко Балев и поискал разтурянето на театъра. Живков реагирал: „Бе ти, чуваш ли се какви ги говориш? Как ще затваряме театър? Нали Западът веднага ще ни осмее?” – „Ама публиката ръкопляска на отрицателните герои, другарю Живков, и освирква положителните!” – не се предавал Санчо Панса (Милко Балев). А Живков, без да подлага въпроса на гласуване, отсякъл: „Ще сменим ръководството на театъра.” Кольо бива върнат на работа в СБП заедно с директорската му заплата, а драматурзите „увиснаха” безработни и без заплати. Та отивам при него с трилогията си, предавам му я и казвам: „Кольо, и ти стана жертва на своите! Изгониха те от театъра заедно с драматурзите. Освен това знам, че си зет на един достоен човек – Владимир Икономов, който не се е съгласил да бъде прокурорски свидетел срещу баща ми, затова се реших да ти донеса книги от чекмедже.” А той: „Ти откъде познаваш тъста ми?” Разказах му цялата история, която тук няма да преразказвам. Беше смутен. Оказа се, че малко знае за живота на тъста си. Обеща непременно да прочете романите. Но минаха седмица, две, месец – никаква вест. И чета пак в „Литфронт”: „Ръководството на СБП е сменено… за нов председател е избран Кольо Георгиев.” Повод да го посетя отново и да разбера какво става с романите ми. Отидох, поздравих го с новия пост, попитах: „А какво става с романите ми? Ще ги издавате ли?” Той вдигна високо ръце: „Само ти си донесъл книги от чекмедже! Никой друг!” Тонът му не ми хареса. Питам: „Това упрек ли е?” А той, вече овладян: „Не, но ти не си член на Съюза!” Веднага го засичам: „С което се гордея! Но в обявата не пишеше членове на Съюза, а „всички български писатели, които имат книги от чекмедже…” „Аз писател ли съм?” Той омекна: „Писател си, разбира се, но нямаме пари за рецензенти!” – търси ново оправдание. „Най-богатият творчески съюз у нас, с най-много почивни станции, които сега отдавате под наем, няма двеста лева за две рецензии?” – иронизирам го аз… Така и не разбрах лично той чел ли е романите ми. Настоявам: „И защо са ви рецензенти? Нали всички от комисията сте писатели?” Пак се оправдава, че така било по закон. Дори се опита да ми върне трилогията. Отказах. Заявих му: „Или я печатате, или ми я връщате с две отрицателни рецензии. Да видим кои ще са тия двама продажни рецензенти!”

 

После какво стана?

 

Дойде 10 ноември 1989 г. Живков падна. На първия демократичен митинг бяхме над 50 000 души. Еуфория! Плакати, крещим :”Долу БКП!” Желю призовава за „мирна революция”. Мислим, че комунистите ще си оттеглят… След няколко дни на пл. „Славейков”  ме спира Костадин Кюлюмов – отговорникът за СБП по линия на ДС, един от основателите на Шесто управление, най-мразеното ченге в Съюза: „Йорданов, не притискай Кольо Георгиев да ти дава две отрицателни рецензии! Аз съм член на тая Комисия, аз не разрешавам отпечатването на романите ти! Толкоз!” – „Защо?” – блещя се насреща му аз, повишавам глас. Струпват се сеирджии. А той: „Всичките ти отрицателни герои са комунисти. Партийни членове на отговорни постове!” Крещя му вече: „При мен недосегаеми герои няма! Няма и привилегировани! Какви да бъдат отрицателните ми герои след всичко, което вършите комунистите?” А той: „Ето, виждаш ли колко си предубеден?! Затова не те печатаме! Докато аз съм жив, тая трилогия няма да излезе от печат! Хайде да видим кой ще посмее да я пусне!” Едва се владея, отвръщам му гневно: „Слушай, Коста, по-стар си от мен. Има физиологични закони. Надявам се по-рано да пукнеш, и пак ще я издам тая трилогия!” – и го отминавам. От този ден нататък, срещнехме ли се с него, бягаше на отсрещния тротоар. Не зная друг писател да му е държал такъв тон. Всички му трепереха.

 

Защото е бил много повече политическо ченге, отколкото писател…

 

Писател той въобще не е бил. Ще споделя нещо, което до сега не съм го казвал. Седим веднъж в кафенето на СБП на „Ангел Кънчев” 5 с Банчо Банов – лекар, завършил медицина, известен баснописец, сносен поет. Бяхме приятели, не само като пишещи, а и по спортна линия. Беше заклет левскар (за разлика от мен – слависта), запалянко по футбола и приятел на Гунди. Канил съм го на литературно четене в Културния дом на спортиста, пред националните ни и проектоолимпийски състезатели чел е свои стихове… Покрай нас откъм гърбовете ни минава Кюлюма, слага ръка на Банчовото рамо. Банчо му става на крака (?!), бърка във вътрешния джоб на сакото си, вади пакетче със станиолова обвивка и панделка. Вносна работа. Но не е от „Кореком”. Подава му го. Оня го пита: „Кога се прибра?” А Банчо: „Снощи, но късно. Затова не ти се обадих.” Кюлюма: „Аз ще седна долу на масата до витрината, вдясно. Като свършите разговора, ела” – и слезе по стълбите. Не успях да скрия изумлението си: „Абе ти какво общо имаш с тоя простак, с това гадно ченге? Забравил ли си, че си син на достойния царски генерал Рафаил Банов, разстрелян на улицата от някакъв келеш с червена лента на ръкава, само заради това, че  в първите дни след девети е излязъл от къщи с пелерината, сабята и генералските пагони! Като си знаеш името, трябва да си знаеш и мястото!” Исках да го засрамя и сигурно успях. Защото ми отвърна: „Амиии… пиша му книгите!” – и гузно се усмихна. Зяпнах от изненада. А той продължи: „Неграмотен е. И правописа не знае. Да не говорим за език, стил.” – „Е, как така опря до теб?” Банчо: „Много е дълга тя!” – и разказва: „На екскурзиите за писатели в капстраните само мен задраскваха в МВР. Всички пътуваха из Западна Европа, Канада, Австралия, Щатите Япония. Само мен ме спираха. Събрах кураж един ден, оплаках му се. А той се подхилва: „Ще уредим тоя въпрос. Но ще сключим сделка. Аз ще ти заверявам международния паспорт, а ти ще ми пишеш книгите.” Носеше ми на касетофонни записи разказаното от него. Аз ги разшифровах, обличах ги в литературна форма. След всяко връщане от чужбина му нося подаръци. Това обаче – между нас казано! Ако го продумаш някъде – с мен е свършено! Ама и на теб няма да прости. Много е злопаметен!” И до днес се чудя защо Банчо Банов ми разкри тази тайна. Вероятно го жегнах, кога сравних баща му с Кюлюма… Впрочем полковник Кюлюмов стана генерал след 10 ноември, което означаваше, че ДС е жива и действа. Банчо почина преди няколко години, Кюлюма преди него. Затова си позволих да разкрия тайната им.             

 

Каква беше по-нататъшната съдба на Вашия ръкопис?

 

Прибрах си трилогията от Кольо Георгиев. Без рецензии, естествено. „Рецензентите” вече не смееха така цинично да търгуват.

 

Разкрийте нещо от тази страна на дейността им.

 

Ами имаше например един критик Максим Наимович. Присъедини се към най-злостните отрицатели на  Димитър-димовия „Тютюн” – Пантелей Зарев и Стоян Каролев. Беше домашното куче на Павел Вежинов, който го допускаше в дома си на партитата по бридж и покер. Там, уж между другото,  се решаваше кого да хвалят и кого да посичат. Павел държеше в ръцете си „тежката артилерия” на литературната критика, влияеше й, подработваше я. Тъкмо беше подтикнал вярното си куче Максим Наимович да охули „конския доктор” Димитър Димов, да поиска изземването на книгите му от библиотеките. Наимович прекали и дори призова милицията да ги изгори на клада! Но Димов стана и си спечели Волф Ротман (Вълко Червенков) за съюзник, развали си романа, за да се пребори с оная пасмина. Постигна второ издание на романа, стана член на Съюза. А не след дълго и негов председател. Максим Наимович работеше в Съюза благодарение на Павел, който като несменяем зам-председател назначаваше на възлови места свои протежета: Тонич – в телевизионния театър,  Максим – в СБП, Наско Мандаджиев, който беше юрист по образование – юрист консулт на МС… Научаваше новини от всякъде, внушаваше им кака да действат. Още в първия работен ден на Димов като председател на СБП Максим му поднася оставката си. Големият ни писател я прочита, скъсва я на парчета, хвърля я в кошчето за боклук, казва му: „Всичко съм забравил. Все едно не е било. Продължавайте да си работите спокойно!” Максим се втрещил от изненадата, от благородството му, каквото не е виждал дотогава. А най-четени бяха писателите, отричани от Максим Наимович и от един доста сбъркан критик от Волуек – Иван Спасов, на щат в „Учителско дело”. Хвалеха бездарниците, които не можеха да бъдат конкуренция на никого от „живите класици” в литературата ни. А отречеха ли някого, всички писатели търсеха книгата му, четяха я. Наимович се бе прочул и с друго. Поръчаха ли му рецензия от някое издателство, питал: „Положителна или отрицателна?” Ако му кажели „обективна”, пишел две: в левия джоб – положителната, за 100 лева, а в десния – отрицателната, за 200 лева. Защото поемал рискове за физическа саморазправа!...      

 

Да се върнем към съдбата на ръкописа Ви…

 

„Големият ринг” – първият роман от трилогията ми „Романи в три рунда”, излезе след смъртта на Кюлюма. По пощата го изпратих го на Кольо Георгиев с автограф: „На Кольо – той знае защо! Авторът”. Само двамата – Кольо и Кюлюма – са решавали да обявят, че в България няма книги от чекмедже. Никой друг от комисията не е виждал, не е чел ръкописа на романите ми, макар да го бях размножил в пет екземпляра. Не са събирани изобщо на заседание и не са уведомени, че е постъпил някакъв ръкопис или ръкописи. Ала най-много ме огорчи постъпката на Николай Хайтов. Същият, който бе удрял с юмрук по бюрото на Симеон Султанов, директора на издателството „Български писател”, настоявайки да бъде отпечатана трилогията ми. След като го избраха за поредния председател на Съюза, комунистите го принудиха официално да съобщи по БНТ, че в „народната” ни република не е имало книги от чекмедже и цензура, която да ги спира, просто защото не е имало какво да спира. Написах му писмо, попитах го как може той – изключеният член на комунистическата партия, някогашният бранник, какъвто съм бил и аз, да продължава да се подчинява на комунистите и да съобщава неща, които сам знае, че са опашата лъжа. Отговор от Хайтов не получих…

 

Че имаше цензура – имаше, това всички го знаят. Но след Десети ноември не се появиха много книги от чекмедже…

 

Разбира се, че имаше такива книги освен моите. Сега се сещам за част от ръкописите на Йордан Вълчев и Владимир Свинтила… Данчо Василев в спомените си за Блага споменава петима писатели, на които цензурата е пречила най-много: Блага Димитрова, Радой Ралин, Константин Павлов, Стефан Гечев и моя милост. За Стефан Гечев не съм сигурен, не бях чувал досега. За останалите знаят всички български писатели! Но щом Данчо го твърди, сигурно има доказателства. Към споменатите от Данчо веднага бих добавил поетите Биньо Иванов и Николай Кънчев. Но не трябва да се забравят и по-старите писатели. На първо място Фани Попова-Мутафова. Познавах я от дете. Състудентка и съквартирантка на класната ми ръководителка от „Дойче Шуле” – Пловдив, тя бе канена на срещи с нас, беше сладкодумница. Любопитното беше,  че и двете са учили в Германия, в консерватория. Още в прогимназията бях изчел всичките й исторически романи, боготворях я.  Вече възрастна, след концлагера, беше получила право да се храни в стола на писателите. След обеда се качваше в кафенето, често съм я изпращал до дома й срещу кино „Иван Вазов”. Живееше в махалата ми. В началото беше много предпазлива в разговорите ни. Малцина бяха тези, които я заговаряха, пазеха се да не ги заподозрат в близост. А тя беше се напатила, „приемаше”, но не „предаваше”. Ала когато й припомних за госпожица Благоева от „Дойче Шуле”, се поотпусна. Беше силна по характер, горда жена. Не се оплакваше, въпреки недоимъка, в който живееше. Дъщеря й години на ред не бе допускана до държавна служба. Съпругът й, архитект Чавдар Мутафов, също писател, бе и вожд на „Ордата” (просветното общество, което отричаше славянския ни произход, насаждан от панславистите), също го репресираха в концлагер, почина преди нея. На внучката им не разрешиха да следва, момичето завърши лаборантски курсове във „Филаретова”. От Йордан Вълчев, който беше близък с Каролевица (съпругата на Стоян Каролев – б.а.) – „Българската телеграфна агенция на СБП”, научих, че преди смъртта си Фани Попова е писала до тогавашния председател на Съюза – Пантелей Зарев, че живее в остър недоимък. И понеже не приемали ръкописите й в никое издателство, принудила се да предложи на двама млади писатели свои ръкописи за издаване, с уговорката – за тях славата, за нея – хонорарите. Антон Дончев получил „Време разделно”, а Стефан Дичев – „Пътят към София”! Когато чух това, ахнах. Антон Дончев е бил още студент-юрист. Как може да напише такъв шедьовър! Пък и коя по-сетнешна книга на Стефан е била на нивото на Фаниния роман? Йордан Вълчев изтъкна тези факти и в една от последните си книги или в дневника си, който бе издаден… И двата романа имаха  голям успех. И двата бяха филмирани, но хонорарите си ги прибираха Дончев и Дичев. Фани беше вече покойница.

 

Ако това е вярно, тези романи на Фани Попова-Мутафова също са имали съдбата на книги от чекмедже…

 

Ами Яна Язова, която намериха удушена в апартамента й? Ами историите, които се разказват и доизясняват за нейните оцелели и откраднати ръкописи?... И нея бяха спрели да я издават. Била любовница на проф. Александър Балабанов, приятел на цар Борис ІІІ… Ами концлагеристът Йосиф Петров, който никъде не записваше стиховете си от Белене, пресъздаде ги и ги издаде след 10 ноември 1989 г.,  защото ги помнеше  наизуст.  Ами „Хайка за вълци” на Ивайло Петров? Как са я приели за печат – не знам. Но се случих в кабинета на Петър Караангов, състудент, който тогава беше отговорен секретар на СБП при председателството на Павел Матев. Иззвъня „червеният телефон” – директната връзка с ЦК на БКП. Отсреща говореше високо мъжки глас, чух въпроса: „На кого решихте да дадете Съюзната награда тази година?” Караангов отговори: „На Ивайло – за „Хайка за вълци”. Отатък отново: „Решението единодушно ли беше?” Петьо: „Абсолютно! Нито един против. Нито един въздържал се.” Затвориха му телефона. После поговорихме по въпроса, заради който бях дошъл – трябвало да има и съгласието на Павел Матев. Излязох. В кафенето виждам Ивайло – сам на маса. Приятели бяхме, разказвам му каквото чух. Той, недоверчиво: „Докато не получа наградата, не вярвам!” И се оказа прав. След няколко дни, въпреки единодушното гласуване на писателите в ръководството на СБП, съюзната награда – диплом и 1000 лева, получи Слав Хр. Караславов – тяхно куче, на ЦК на БКП, депутат в НС и директор на издателство, пред което работници и чиновници три дена митингуваха, искаха оставката му, но Слав не я даваше. Дебелоочие! ЦК на БКП се бъркаше пряко в работата на СБП, решава вместо писателите кой да получи наградата им (!?!) И това ако не е наглост, здраве му кажи! Навсякъде се бъркаха, от всичко разбираха. Никой не можеше да им противоречи. ДИКТАТУРА НА ЧЕРВЕНАТА БУРЖОАЗИЯ!

През много изпитания и страдания премина и животът на Димитър Талев – най-българският патриот и писател от Македония, който за разлика от Димитър Димов не направи никакъв компромис. Не промени и ред в романите си…

 

Наистина делото на такива достойни и талантливи българи не трябва да се забравя.

 

Затова предлагам паметта на жертвите на комунизма – поети, белетристи, драматурзи, публицисти, убити без съд и присъда още в първите дни след 9 септември 1944 г., осъдените от така наречения „Народен съд”, затворници и концлагеристи, трудоваци, изселници от големите градове на страната, интернирани принудително, негласно осъдени на „вътрешна емиграция”, принудени да напуснат родината  – да бъдат чествани и имената им извиквани на тържествена заря в навечерието на 24 май всяка година. Списъкът, който предлагам, не е изчерпателен и може да се допълва: Данаил Крапчев, Райко Алексиев, Тодор Кожухаров (Щабскапитан Копейкин), горянският командир и македонски войвода Димитър Думбалаков (автор на многотомните мемоари „През пламъците на живота и революцията”, хвърлен от най-високия етаж на Софийския централен затвор, следственото отделение на ДС), концлагеристите Славчо Красински, Димитър Талев, Чвдар и Фани Мутафови, Цвети Иванов, Звезделин Цонев, Трифон Кунев и  Константин Константинов (председатели на СБП), Йосиф Петров, Яна Язова, Петър Карапетров, Чудомир Чорбаджийски (на когото забраниха въобще да пише след девети), Георги Райчев, Атанас Далчев, Стамен Панчев, Владимир Василев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Змей Горянин, Йордан Стубел, Сирак Скитник, Пеньо Пенев, Георги Марков,  Георги Заркин, Йордан Вълчев, Йордан Русков, Владимир Свинтила, Николай Кънчев, Биньо Иванов и пр., и пр.

 

А като цяло как би могло да се възмогне обществото ни?

 

Знам, че „тонът прави музиката”, че понякога „излизам от петолинието”. Но достатъчно съм мачкан и страдал. Повече не мога да бъда „нежен” с инквизиторите не само на мен, а и на целия народ. До това, което сме понастоящем, ни докараха не само комунистите, а и така наречената „Нежна революция”. 24 години тъпчем на едно място, стигнали дъното. Крадат ни, убиват ни постепенно. Олигарсите и монополите не се стряскат от бунта на робите, изпълнили булевардите и площадите на страната. Не стигнем ли до пълно обединение на всички антикомунисти и честни хора, не наложим ли лустрацията със закон – бивши членове на БКП-БСП, ченгета и доносници на ДС да нямат право поне 10 години занапред да заемат ръководни постове и да бъдат избирани, не очистим ли МВР и съдебната власт от комунистите и продалите се пак на посткомунистическата мафия служители, не национализираме ли цялото имущество на крадците-мафиоти, монополисти и олигарси, мутри от застрахователния и охранителния бизнес, назначени комсомолци и милиционери  за банкери, повече никога няма да се оправим!

 

 

                                                               Интервю на Пламен АНАКИЕВ               

 

Страниците на романа от чекмедже „ГОЛЕМИЯТ РИНГ” на Стоян Йорданов ни връщат към нечовешкия свят на ГУЛаг, описан от великани на човешкото достойнство като Варлам Шаламов и Солженицин. 

Адресът е български, но мащабът на концлагерната жестокост, времето на мъченията са едни и същи. Това са картини от останалата под сталинския ботуш Европа.

Като син на репресиран индустриалец, а самият той възпитаник на Духовна семинария, Стоян Йорданов попада в казарменото горнило на „неблагонадеждните” и „малоценните”. Във времето, когато се наливаха основите на уж „най-хуманния обществен строй”, той изживява мъчителни месеци и години, които рано или късно превръщат личността с литературна чувствителност и талант в писател.

За поръчка на книгата от чекмедже: тел. 0879-28-90-90.

........ Великолепен постинг - интервю , Николай . Това е истината . Грозната , биеща и смачкваща истина за парвенюшката , некадърната кохорта от псевдоинтелектуалци и овластени , мастити корифеи в СБП . И тези са се разпореждали със съдбите , трудовете и талантите на честни хора като Стоян Йорданов и сигурно на още много , много неспоменати негови събратя по перо . И аз помня скодоумията им във вестниците " Народна култура " , " Литературен фронт " и " Литературен форум " . Помня и тежката , лъжлива "априлска воня" от стожерите на престъпната им комунистическа идейност - алманасите "Септември" и "Пламък" . Караславов , Карамфилов , Зарев , М.Цанева , О.Василев , Радевски , злочестника В.Андреев , Светлин Русев , Андрей Гуляшки , Марко Марчевски , Разцветников , Богомил Райнов , Павел Вежинов , Свобода Бъчварова , Гръбчева , Блага Димитрова , Е.Коралов , политическите ренегати Левчеви - баща и син , двуликия Янус Н.Х. / дали е виждал в съня си Язова / И други недомасленици с по - неизвестни имена . .... И прочие , и прочие ...... Не ги и четях, отвращавах се . А баща ми , бивш учител по български език и литература , през лятната ученическа и учителска ваканция ги заемаше на село на куп / алманасите / от селската читалищна библиотека и ги четеше сам - като звяр в стаята си и не споделяше нищо , нищо .... Мразеше ги до мозъка на костите , а си губеше времето с тях . Неразбираем за мене , своеобразен негов интелектуален ексхибиционизъм . Търсеше нещо - така и не разбрах какво , отиде си отдавна от този свят с тайните си , болките и болезнените си ненависти към комунистите . ..... А навсякъде / с много малки изключения / в библиотеките на селските читалища и училища , по рафтовете на градските училищни и читалищни библиотеки , в много частни библиотеки още се мъдрят комунистическо - идеологически , партийни и ниско художествени "книжни образци" на тоталитарната система . Ако не са на пряк показ някъде , то те "грижливо" са каталогизирани и зорко съхранявани в архиви , хранилища , складове и по частни тавани и мазета . Били история . Трябвало да се запазят за идните поколения . Безумията , в многобройни издания и томови поредици , на Маркс , Енгелс , Ленин , Сталин , Благоев , Коларов , Г.Тарабата , Червенков , Хрушчов , Брежнев , Мао , Тито , Живков ..... И още - измислени и никога не случвали се .....

...... партизански "шашкънии" , "възторжени оди" в стил илюзорен "захаросан комунизъм" и псевдо - литературни венцеславия и дитирамби в "повествователни жанрове" за ниско - културни живи "вождове" и партийни функционери - убийци и мъчители на несправедливо разстреляни без съд и присъда или изтормозени , малтретирани и също зверски погубени в многобройните концентрационни лагери , хора . От всеки 10 убити представители на монархическата власт в Царство България само 1 , в редки случаи 2 -ма , са заслужавали смъртно наказание и то след справедлив съдебен процес . В кметските селски и полицейските управления в населените места , в затворническите им килии и мазета , полицаи - садисти са пребивали до смърт хора , преди да е имало съдебен процес за извършени от тях противодържавни деяния . Каквито и да са били те - доказани ятаци , заловени партизани , политически агитатори с червена комунистическа позивна или литературна пропаганда , терористи - убийци / "черните ангели" - генерал Луков / . Трябвало е да минават през съда и да бъдат съдени според законите на Царството . Някои не са го дочаквали . ... Наказателните команди , изпълнявали смъртни присъди преди 9-ти 1944 година , според неписания морален Кодекс , не носят гражданска политическа и наказателна вина . Изпълнявали са заповед на командирите си според вътрешния Устав на формированието си и според законите на Монархията ./ ех , де да беше тя - Монархията - наша си, българска , не натрапена - чужда /Части на военната Жандармерия , Полицията и Армията , които са громили партизанските бандити , терористите - убийци и хайдуците на мандри и кошари , също не би трябвало да носят наказателна отговорност . А са били избивани от комунягите с животинска жестокост , ако и да не са имали дори и пряка вина за събитията от 1923 и 1925 години . Така , че на всеки 10 човека , убити от комунистическите изроди и боклуци само 1 , в редки случаи 2-ма са заслужавали смъртна присъда . И то след съдебни процедури и доказани вини

......... за извършени убийства . ...... Останалите 8-9 на всеки 10 са били лекари , учители , журналисти , адвокати , минни и индустриални инженери , бедни , средни и заможни земеделци , търговци , занаятчии , наборни младежи , редови офицери и генерали в царската Армия , свещеници , банкери , фабриканти , депутати , министри , регенти и откровени интелигенти - присмехулници и зевзеци . А също и известен брой сутеньори , проститутки и криминали !!! ...... Педерасти - комуняги , всеки на белия свят е дошъл , за да твори и да му се радва . Да остави частица от себе си и да изчезне в тъмата на времето и безкрая !!! Който е прегрешил пред съвест , хора , закон и природа , ще си получи заслуженото от тях . Не вие сте ни съдници . Защото самите вие още не сте осъдени за собствените си безчовечия , алчности и егоизъм . Следователно не сте и хора !!! .................... Многобройните хиляди тонове никому ненужна хартия във вид на мерзки книжни тела са комунистическа пропагандна , идеологически злонамерена и изключително вредна материя особено за младите . Даже и псевдо-литературните брътвежи на пъргави "идейни" , но мракобесни и бездарни схоластици , са отживели времето си . Преднамерено комунистически или просто неуки кметове / селски и градски / ги пазят едва ли не като светини , а злобни , закостенели в мозъците и представите си за света и хората библиотекарки ги кипрят на най-лично място . Най-силното оръжие на тоя свят е написаното словото . Мъдрите книги и полезните слова на умните хора трябва всячески да преборват злите идеологии , учения и пошлости . Мисля , че трябва да бъдат изцяло унищожени . Без условия и възможно най - бързо ! С президентски Указ или Указ на Министерски съвет !!! И това трябва да стане навсякъде в България , където има обществени , читалищни и училищни библиотеки ! Там , там са се притаили в смъртоносни засади най - злите , наглед невидими и безобидни , но всъщност хищни и кръвожадни помиярски псета и чакали на съвременните ни мъчители и кожодери !!! .... Ииии в собствените ни домове - на две-три ръце или на пет лакътя разстояния от главите ни !!!! ................ Е-ха-а-а-а-а-а !!!!!!!!! ...............

Много на плитко виждаш нещата.Майната му на Сидеров,за него ми е ясно че не е проблем,колкото и да лае и да се мисли за фактор е един въздухар пълен с комплекси.Що се отнася до Русия, погледни доста по назад във времето или проследи геополитиката и тогава ми говори (пиши) дали не е проблем.

.............................. Встать , когда хоронят бойца .............................

"По -добре нищо да не кажеш,отколкото да казваш нищо!" Владимир Леви

....... Келчев , не се заяждай . Ако не е била руско - турската освободителна за България война от 1877 - 1878 година , днес щяхме да бъдем европейския вилает на Турция и щяхме да си "дремем сладко" без държавност , без култура и без спомен за славна история . Остави геополитиката на руския царизъм за професионалните историци . Осмисли саможертвата на мужиците - на руските воини . Във военната кампания участват около 180 хиляди мъже . От тях около 30 хиляди загиват за България /включително и ранените , които почиват скоропостижно до няколко години след края на войната/ . В тази тъжна цифра влизат и воини от други народи ....... Вечна им памет !!!! ........

Не се заяждам,а и не мисля че блогът на Босия е мястото за това.В отговор на твоето писание бих ти казал,че си много "прав".Днес не дремем изобщо и "кипим" от държавност,културата и историята ни е повече от изопачена и изкривена с тенденция да бъде заличена.Вечна им памет на братушките,но ми отговори на един въпрос: Кой цар или владетел би пратил 200 хиляди смъртници за чужди интереси? “Който ни освободи, той ще ни зароби”

...... Налей си една ракия и отпий , бучни си с вилицата краставичка или домат /пожелавам ти да бъдат български/ , хапни и забрави за спора . Няма да се разберем . Със здраве и на здраве ! ...........

Вече пийнах една домашарка ..... наздраве и от мен