Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08.2013 03:25 - Спомени от преизподнята...комунистическата/Дневникът на Вера Багрилова/. Първа част.
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 7554 Коментари: 4 Гласове:
10

Последна промяна: 13.08.2013 15:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Спомени от преизподнята…комунистическата /Дневникът на Вера Багрилова/ - Първа част

            Големият интелектуалец и актьор Богдан Глишев е страхотен приятел. Преди време ми изпрати спомените на Вера Багрилова. Потресаващ разказ на една чехкиня от бившата Австро-Унгария, арфистка, интелектуалка, която има нещастието да свърже живота си с хасковския адвокат Стефан Багрилов – депутат от 25 Народно събрание, което комунистите избиват изцяло при вакханалията „Народен съд”. Самата Вера прекарва ужасяващи дни и нощи по концентрационните лагери в Делиормана и умира само на 32 г. Оставила е бележките си за онези страховити, адови времена. Писала е на чешки. Съпругата на Богдан, журналистката Ева Димчева започва публикуването на текста във в-к „Подкрепа” през март 1992 г., но само след няколко броя публикациите са спрени.

            За да съм коректен започвам публикуването на дневника на Вера Багрилова с антрефилето на Ева Димчева и кратки бележки за основните герои в разказа на самия Богдан. Мисля, че в тези тревожни времена отново се нуждаем от спомените на страдалците, за да знаем, че повторението на комунизма винаги е възможно, макар и с по-префинени методи, но е възможно, защото генома им е същия като на тези убийци и сатрапи, причинили толкова страдания.

Ева Димчева

ДВА ПРОТИВОПОЛОЖНИ СВЯТА

Драгойчева слави бойните подвизи, музикантка пише историята на страданието си

НА ДНЕШНИЯ ден – 8 март – първото слово на благодарност за осъщественото равноправие, за зачетеното човешко достойнство, за всичко, което имат българските трудещи се жени, ще бъде отправено към...“ И така 45 години благодаряхме и благодаряхме, докато съвсем се омъжествихме. Гордо леехме чугун, катерехме се по строителни скелета, карахме тежки камиони... Това си го знаем.

Не знаем само едно – как наравно с мъжете си страдаха и онези български жени, обявени за врагове на народа.

Пред мен е един дневник, писан през 1944-1945 г. На чешки. Дневникът на Вера Стефанова Багрилова, по баща Жан Берновски, родена през 1914 г. в гр. Олмоуц, Чехословакия. Съпруга на депутата от Радомир Стефан Иванов Багрилов, убит на 2 февруари 1945 г. заедно с 32 министри и 68 депутати. Едно чувствително и интелигентно перо разказва съдбата си между 24 декември 1944 и 27 август 1945 г. в българския Сибир.

Докато се веят червените бойни знамена на женската слава, докато ватенките са първия признак на женственост, една музикантка, лишена от музиката и детето си, пише историята на страданието си. Струва си да го прочетем. Защото е запазена и преведена на български от дъщерята Иглика и Мария Багрилови.

Дневникът ще публикуваме без редакторска намеса и съкращения.

 

 

А докато четем, не е зле да чуваме и думите на Цола Драгойчева, произнесени на един 8 март [1948]: „На нас, жените от страните на народните демокрации, предстои не да се борим за равноправие, каквото ние имаме всестранно дадено, нам предстои да задълбочим и разширим демократичните преобразования, да работим за развитието на народното стопанство в нашите страни, да подкрепим миролюбивата външна политика на нашите правителства...“

Стефан Иванов Багрилов (адвокат) е от Хасково, кога е роден – може да се провери в протоколите, ако са достъпни. Но знам, че с Иван Батембергски (р.1904) ги водят за „най-младите“ в 25 НС. Бащата Иван умира късно – през октомври 1960 в Хасково. Стефан е първороден, има брат Никола (починал след събитията`45 от туберкулоза) и сестра Мария (Мимето, 1914 Хасково-1986 София) – библиотекарка във ІІ-ра градска б-ка, отгледала Иглика. Друга сестра – Милка (починала на 52 г. от рак) и омъжена за Стоил.

Вера Жан Берновска (14.ІІ.1914, Олмоуц, Австроунгария – 14.ІІІ.1946, Варна) авторка на дневника (майка й се казвала Тереза – дъщеря на Олга Розентал, покръстена еврейка). Когато Стефан я намира в Загреб към 1940 , Вера е арфистка в тамошната филхармония. Проговорила е добре на български. Заболява смъртно из лагерите в Делиормана, нейни колеги от Варненската филхармония успяват да я измъкнат някак си след август 1945 и тя умира там на 32 г. от скоротечен рак в началото на следващата година. Погребана е във Варна. Актрисата от Нар. т-р Зорка Йорданова (1904-1970) искала да осинови Иглика, но бащините роднини не разрешили.

Иглика Стефанова Багрилова (16.І.1944-18.V.2003, София) – пенсионира се като инспициент (пом. режисьор) в Нар. т-р. Завършва 57-мо у-ще в София. Първи брак с Ханджиев и дъщеря Мария . След 1970 се омъжи повторно за кинорежисьора Илко Дундаков и имаше син Стефан (р.1974). Синът на Мария Ханджиева (р.1964, тя завърши в Прага кино-монтаж, сега работи в Студио „Доли“) също кръстиха Стефан. Тя преведе записките на баба си.

/Биографичните бележки са дело на приятеля Богдан Глишев/



 

Вера Багрилова - Първа част

 

 

Половината от неговата вина“

 

(Записки от събота, 23.ХІІ.1944  до понеделник, 25.VІІІ.1945)

 

*         *         *

 

Март  [1945] – село.

Скъпи татко, пиша ти без да знам кога ще можеш да прочетеш това. Спомням си за теб без да знам дали си жив.

            Ще се опитам да ти опиша горе-долу какво преживях и какво изтърпях в тази човешка буря. Още не му се вижда края – още дълго не. Не зная дали ще се видим, но все някога това ще попадне в твоите ръце като доказателство, че винаги съм си спомняла за теб с любов и копнеж.

            Засега съм в изгнание в българския Сибир. Иглика е при баба си. Искаха да взема и нея, но аз се молих и лях сълзи пред палачите, докато ми позволиха да я оставя в София.  Стефан е в  затвора и ще бъде съден – сигурно и сам не знае защо. И до днес не зная дали е жив или мъртъв. Вярвай, толкова пъти си спомням за мама и я моля да ме вземе при себе си, защото е толкова тежко да се живее.

            Откраднаха ни абсолютно всичко и с Иглика сме голи и боси, изгониха ни от малката таванска стая, която Борис ни даде. Уж щели да я запечатат и когато се върна да ни я отворят. Ще трябва да започвам от самото начало.

 

23 декември [1944] – 4:30 сутринта

Някой истерично чука на вратата и иска да му бъде отворено. Случайно при нас беше дошла на гости Милка, сестрата на Cтефан, с детето си и понеже живее далеч беше останала да преспи. Отворихме – нахълтаха двама мъже. Зад гърбовете им видяхме стражаря, който остана отвън. Заповядаха ни всички да се облечем за петнадесет минути и да вземем със себе си всичко необходимо – толкова колкото сами можем да носим. Покривала, зимно бельо, дрехи, обувки и да се приготвим за път. Спогледахме се и видяхме, че нищо не може да се направи. С какво чувство събуждах малката Иглика, която беше силно простудена и имаше температура, можеш да си представиш.

            Натовариха ни на камион, който беше пълен със същите нещастници като мен. Вярвай ми – мислех, че ще ни откарат  някъде и ще ни екзекутират. Притисках малката Иглика и се молех на св. Барбара и на мама за лек предсмъртен час. Закара ни до някаква сиропиталище и там ни сортираха. Там се молих и лях сълзи да оставят Иглика вкъщи, докато най-накрая ме чуха. Милка си уреди самичка всичко и  свято ми обеща, че каквото и да се случи ще се грижи за моето дете. Последна целувка, последно сбогом и повече не я видях. Плачеше, много плачеше, но това не интересуваше никого. Оставих я болничка, слабичка, но я оставих с облекчение, защото от двете злини трябваше да избера по-малката. О, Господи, колко ми беше тежко! С какво съм заслужила такова нещастие?... Беше много студено, мразът рисуваше по стъклата, а никой от нас не знаеше  какво ще стане с него.

            Подредиха ни по осем в редица. Какви дълги и тъжни редици. Никой не знае къде ни водят. Говори се, че в Русия – да реставрираме Одеса.

            Прехвърчаше сняг, влизаше ни в очите, но мен ме топлеше съзнанието, че моето дете ще живее и ще бъде по-близо до баща си, нищо, че той е в затвора. Не ми беше студено, топлеше ме черния кожух на мама. Загърнах се в него и си спомних за нея.

            Децата на бившите министри влачеха куфари като последни носачи, конвоиращите ни подканваха да вървим по-бързое, за малко не ни мушкаха с щикове. Бяха толкова много, че чак беше комично. Хората ни гледаха може би тъжно, може би ни желаеха...Трудно е да разбереш хората, особено когато свой своя убива.

            Най-накрая стигнахме до гарата, където ни чакаха вагони. Снегът все падаше и падаше, студът настъпваше. Насядахме на земята в конски вагони, кой където намери място. Намерих позната госпожа – нейният мъж е в една килия със Стефан. Нейните деца – деветгодишно момченце и дванайсетгодишно момиченце се държат за нея  и не можеха да разберат какво става. Аз бях сравнително спокойна и мислех за Стефан и Иглика. На него нищо лошо няма да му се случи, но ще полежи известно време. Това може би няма да му навреди и ще го накара да ми повярва и да се откаже от политиката.

            Настанихме се и след някой и друг час влакът потегли. Накъде никой не знае. Може би за Русия, но аз от самото начало не вярвах на това. Пътувахме ден–нощ– отново ден – на всяка по-голяма гара се сменяше конвоят, докато стигнахме до последната гара – Каспичан. Там ни чакаха около двеста стражари, въоръжени до зъби, а на никой не липсваше даже ножът между зъбите.

            Беше красива вечер, дърветата бяха потънали в сняг, клоните им висяха като гроздове, а луната полираше всичко със сребриста светлина. Отвреме навреме повяваше вятър – той раздвижваше дърветата и те като че приветствайки ни , леко се покланяха.

            Отново ни строиха и ни поведоха към залата на народния дом. Сто и десет жени, млади момичета и деца – всеки се настани да спи, където можа и където намери място.

            Никога не бих повярвала, че мога да спя цяла нощ и то при такъв шум. Децата плачеха, тези, които не можеха да заспят въздишаха и оплакваха горката си участ. Събудих се чак на сутринта. Така прекарахме три нощи. Тези дни бяха пълни с обиди и унижения – давахме обяснения кои сме и какви сме, обясниха ни, че трябва отново да ни възпитават. До тоалетната можехме да ходим два пъти дневно и то с полицай, който стоеше край нас. Не искаха да ни дават вода, уж имало спукана тръба. Хляб ни донесоха толкова, колкото да не умрем от глад.

            Представи си да беше тук Иглика!

            Разделиха ни на две групи. Едните продължиха пътуването с теснолинейка, а другите – на каруци.

            Това пътуване беше най-страшното. В малки вагони ни набутаха по тридесет, можехме да стоим само прави. Подът беше покрит с тор, тъй като тези вагони бяха предназначени за превозване на прасета. Никога в живота си не съм припадала, но този път само една крачка ме делеше от това. Духаше вятър, снегът навяваше, беше страшен студ. След петчасово страдание най-накрая пристигнахме и научихме, че трябва да пътуваме още тридесет километра с каруци.

            Никога не съм мислила, че България е толкова голяма.

            Ужасяваща сибирска степ пред нас и с часове няма край. Представи си всичко отново, което е било във въображението ти, когато си чел руските класици – бяла равнина, покрита със сняг, която в далечината се слива с хоризонта. Нищо, съвсем нищо не нарушава равната черта, даже ти става тягостно от това. Зимата е в пълен размах, колелата на нашата каруца пукат и скриптят от студа – това е единственото доказателство, че се движим.

            По пет в една каруца, единадесет каруци една след друга. Няколко селяни, въоръжени с пушки и щикове и револвери в пояса вървяха покрай каруците или се возеха в тях и охраняваха около петдесет жени и деца – нещастни съпруги, сестри, но и майки. Тяхната революция, безкръвната революция, както я наричат, ги е лишила от достъп до живота, от възможността да живеят. Безкръвна революция – когото не иска, не убива, но мачка и потиска, докато те задуши и сам сложиш край на живота си.

            Спомняш ли си едно твое посещение в Радомир, когато пътува с файтон до Перник? Всички, които тогава бяха с теб не са вече между живите. „Безкръвната революция” ги погълна всички – освен Стефан, който е наричан злодей, убиец, кръвопиец и мъчител на българския народ. Аз нося половината от неговата вина. Такива като него са много, много – „безкръвната революция” помита всичко, което беше по-ценно, по-интелигентно, което правеше чест на България и увеличаваше уважението на чуждите народи, а точно от това уважение България има най-голяма нужда.

            Да, правеха се грешки, големи грешки, но не Стефан беше този, който ги допускаше, а други високопоставени господа. Стефан беше една от 165 фигури, които се наричаха „парламент”. Може би някога, когато премине през школата на живота и опознае по-добре своя народ, неговите потребности и химери, ще бъде и той някакъв фактор, но се надявам и се моля, когато излезе от затвора да не се втурне към политиката, а да си гледа своята работа, за която има толкова широко поле за действие.

            Колко сме му говорили с мама, обяснявали сме му политическите закономерности и предпоставки, а той се смееше и казваше на български – женска му работа. Днес може би се сеща за това, но вече е късно. Ако тогава ни беше послушал поне малко и беше преценил нашите думи, днес можеше да бъде на свобода. Щеше да премине към опозицията в парламента и днешното положение на нещата би било съвсем друго.

            Сега вече, разбира се, нищо не може да се направи, но въпреки всичко той не е нито злодей, нито убиец. Ти го познаваш и знаеш, че той не е способен и кокошка да убие, а чувството му за доброто и справедливостта е развито до най-висша степен. Има някои негови колеги, които използваха своето положение и натрупаха капитали. Съдът, който ще се състои, трябва да види какъв идеалист беше той. Знам и вярвам в справедливостта, вярвам, че всичко ще се изясни и когато след време се съберем отново, ще има за какво да си спомняме.

            Такива и подобни мисли ме вълнуваха по време на пътя, който ми се струваше безкраен. След шестчасово мъчение стигнахме до някакво градче, което ни беше посочено като цел на нашия път.

            Беше вече вечер, всичко блестеше и трептеше от студа, месецът и звездите ярко светеха. Подкрепяни от надеждата, че е дошъл краят на това страшно пътуване, се оживихме, но уви, казаха ни, че тук за нас няма места и че трябва да продължим до съседното село, където ни очаквали. Ох, още половин час страшни мъки и страдания. Децата заспиваха за ужас на своите майки. Всичко пукаше от студ. Знаеш колко съм чувствителна към студа – не чувствах краката си, а когато се опитвах да ги помръдна, изпитвах страшна болка. Прекръствах се с облекчение при мисълта, какво щеше да стане тук с Иглика.

            Най-накрая пристигнахме. Пред нас се появи някаква сграда – селското училище. Беше потънало в тъмнина, къде ти тук електричество. Докато слезем от каруцата, а това продължи известно време, намериха някаква газена лампа и я поставиха в класната стая, определена за нас. Като че ли за пръв път в този момент пред нас проблясна нашият ужас и усетихме болката от изгнанието. Децата плачеха сънени и наполовина измръзнали, не можеха да се държат на краката си. Не можех никому да помогна, защото сама се нуждаех от помощ. Краката напълно отказваха да ми служат. Всичко беше ужасно, убийствено. Събраха ни и ни преброиха. На въпроса ни какво ще става по-нататък ни отговориха, че на следващия ден ще продължим на още тридесет километра оттук.

            Дано гръм да удари България и да я натроши на хиляди парчета! Нищо друго не можех да желая. Но тук, в това село Черник, ни беше съдено да преживеем цяла седмица.

 

*         *         *

 

 

14 март  [1945]

Скъпо татенце, златно татенце, Стефан вече го няма! Тези хиени тук не искат да го потвърдят, не получаваме никакви новини, но се намери един, който ни го каза. Застреляли са 68 депутати, с вързани ръце, полуголи, с куршум в тила.  Екзекутирали са всички млади и надеждни. Останали са само старите и тези, които нищо не са представлявали в политическия живот. Те почти всички са осъдени на доживотен затвор. На 1.II. в 4 часа сутринта им прочели присъдите и веднага ги отделили от колегите им, завързали ръцете им отпред и до полунощ разстреляли всичките 32 министри и 68 депутати от 1941 г. Стефан отдавна е мъртъв, а аз съм вдовица с едно сираче. Даже не мога да проумея всичко това. Не вярвам все още, че всичко е истина, но сега си давам сметка за дългото мълчание на нашите  в София. Март е, овцете се прибират от паша, пастирът весело свири на кавал, кучето весело върти опашка и се радва,  че се прибира у дома след работа. Чувствам се някак особено, иска ми се да литна високо, високо, след Стефан, там, където цари спокойствие и мир. Слънцето залязва, месечината изгрява, не мога да вляза в стаята, там нещо ме задушава. Тук, навън, съм по-близо до Стефан. Денят отминава и настъпва тиха вечер. Тъжно ми е, ох, колко страшно ми е тъжно. Нямам нийде никого, който би се погрижил за мен и където бих могла да сложа своята тъжна глава. Моето малко слънце е вече сираче. Не мога добре да разбера – защо?! На кого какво направихме?! Моята вяра в справедливостта и истината!! Златно татенце, вече е вечер, почти е тъмно, а на мен ми е толкова тъжно за теб. Какво да правим – дали си спомняш за мен? Какво се случи с нас, скъпо татенце? ! Най-напред маман, сега – Стефан – о, колко е тежко да се живее! Дали някога всичко това ще има край?! Колко е тиха тази вечер, само хлопатарите на овците се чуват отвреме навреме. Природата се готви за сън. Не плача, не знам защо, но  съм страшно слаба, сякаш са ми изтръгнали половината сърце.

            Ще отида да си легна, може би ако заспя ще го видя в сънищата си. И него, и мама, и теб. Как отново сме всички заедно. Златно татенце – лека нощ!

            Боже мой, татко наш, покажи ми пътя, на който трябва да крача. Нямам майка, този ангел-пазител, който ми показваше накъде да вървя, който ми проправяше пътечки, за да не се загубя в живота и /почестваше/ от тях камъните и тръните.

            Колко отдавна беше, когато гледах нейното мило лице, пълно с бръчици и добрина.

            Докосването на нейните ръце, нейният поглед, нейните устни – всичко това беше храна, която ми даваше сили да живея.

            Тя вече не е тук. Бог прекъсна нейния жизнен път  и я положи във вечен сън.

            Седя, гледам и размишлявам. Бог ми отреди болка и страдание – и те затъмниха мисълта ми. Ще се опитам да пиша по-нататък. Скъпи татко, имам още много много да ти разправям.

            В това село Черник останахме през българската Коледа. Беше тъжна Коледа, но ние се постарахме да я разнообразим, доколкото ни стигаха силите. Между нас беше и една колежка от операта, певица, съпруга на депутат. Пяла е някога и в Загреб, в „Мадам Бътерфлай”, но не е тази, за която кака изпрати воала.

            Ядене имахме предостатъчно. Турците като разбраха кои сме, щяха да си продадат и ризите от гърбовете си. Лошото бешe, че всичко най-напред трябваше да мине през полицая, който не напускаше своя пост пред вратата. Той определяше, каквито си иска цени и даваше на турците също, каквото намира за добре. Аз съвсем случайно имах пари в чантата си и така без моята намеса ги имах при себе си. В противен случай или щях да ги забравя, или щях да си мисля, че е по-сигурно да ги оставя вкъщи, както направих с всички бижута,  защото нас можеха да ни обискират и да ни вземат всичко. У дома ме уверяваха, че всичко ще бъде честно и почтено запечатано докато се върна. Това не им попречи обаче още на другия ден там да настанят един от планината. Те са най-страшни, защото са неуки и неинтелигентни, а си мислят, че са спасили България. Такива хора сами си присвояват големи права, а при това те са или дезертьори от казармата или избягали от училище заради лоши оценки. Англия ги използва, организира и подпомага и те се превърнаха в противоправителствена войска. Да, между тях сигурно е имало и идеалисти, които не са били съгласни с правителството и не са разбирали, какво е това политика. Въпреки големия процент себеотрицание в убежденията им, те не са знаели, че политиката се мени, нито пък кое е по-доброто за народа и хората. Докато всички държави трябваше да пращат свои синове във войната срещу Русия, България нямаше нито един войник на фронта. И то цели четири години. Днес – о, колко майки и жени плачат като мен! Тукашният народен съд, съставен от злодеи, проститутки и истерици, беше неумолим. Вратите на всички затвори бяха отворени на Девети септември и всички затворници бяха освободени, за да съдят тези, които бяха съдили тях. Не само министрите и депутатите, унищожиха съдиите, войската до най-простия войник, изпълняващ своя дълг, полицаите, журналистите, банковите чиновници, учителите, всичко което беше малко по-културно, по-интелигентно – беше техен противник и неприятел.

            Напразно осъдените генерали вземали цялата вина върху себе си, обяснявали, че те са давали заповеди, а другите е трябвало да ги изпълняват – особено при акциите срещу партизаните – не, всичко отиде под ножа. Същият този народ, хората, които до преди една година славеха юнаците, сега им плюе в лицата, крещи грозни думи и скандираше – смърт!

            Тази страшна дума се носеше по градове и градчета. Всеки град имаше свой „Народен съд”. Във всеки град загубиха главите си най-малко двеста културни и интелигентни хора, и два пъти повече без съд. „Безкръвната революция” ще остане в историята на България най-черната страница, защото върна българите назад най-малко с двеста години, що се отнася до културата.

            Изхвърлят от работа дългогодишни учителки без пенсии, а на тяхно место назначават момичета, които са били партизанки и нямат дори средно образование.

            В гимназиите арестуват учениците за всяка усмивка при някоя многозначителна фраза на преподавателите. Където има разбирателство между ученици и учители арестуват всички. В кафенетата и сладкарниците правят чести проверки и откарват пълни камиони със студенти.

            Но едно забравят – българският селянин няма да си даде земята. Преди да му я вземат насила, той ще избяга в планината и ще чака момент за отмъщение.

            Тази година има страшна суша – и народът започна вече да се кръсти. Обяснява си го по своему – напоихме земята с кръв и затова Бог не изпраща дъжд...

            Българският селянин е доста мистичен и суеверен и вярва, че сушата е Божие наказание.

            Не знам, но вярвам, че наказанието ще дойде. Не зная откъде, но си спомням думите на майка ми: - „Всяко зло води след себе си наказание”.

            Скъпи татко, ти и аз бяхме комунисти, музиканти – пролетарии, но повярвай ми, излекувана съм от комунизма.

            А какво правят тук руснаците, да не ти дава Бог да имаш с тях нещо общо!   Нито една девойка не е в безопасност пред тях. Живеят в най-големите министерски апартаменти, където ходят по голяма нужда в бидетата, а на килимите колят овни, за да ги пекат после на двора. Питат по улиците минувачите колко е часът и след това вземат на хората часовниците.

            Вярвам, че и при вас е имало, така че си имал възможност да ги опознаеш.

 

*         *         *

 




Гласувай:
10
0



1. apostapostoloff - Че е зверство, зверство е, но...
13.08.2013 15:03
"Приятел ми е Платон, ала истината..."

Повечето от разстреляните на 2. 2. 45 г. са гласували за това, да се обяви война на САЩ, а това, спорде мен, е най- голямата глупост в цялата българска история.

Не искам да продължавам, но ще спомена само и това: те са глсаували ЗЗД, ЗЗН, ръкопляскали са, когато разстреляният с тях принц Кирил е създал жандармерията. И така нататък, и така нататък...

Има една такава турска поговорка: "Когато брадвата сече дървото, не само брадвата е виновна."
цитирай
2. rotos - Приятел му е Платон, но комуниста никога не признава вина без мезе!
13.08.2013 19:28
Приятел му е Платон, но комуниста никога не признава вина без мезе!

А след всичко прочетено да напишеш такава мерзост като горния не е достатъчно само да си комунист - требва да си ГАД ПЪРВА СТЕПЕН!
цитирай
3. raders - Никога вече!
13.08.2013 19:51
Никога вече!
цитирай
4. schumpov - Не търсете нормалност в комуниста.
13.08.2013 21:17
Не търсете нормалност в комуниста.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 5519812
Постинги: 883
Коментари: 5985
Гласове: 9221
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930