Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2014 14:56 - 10 г. без Александър Сталийски!
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 6926 Коментари: 4 Гласове:
13

Последна промяна: 09.01.2014 23:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image   image
image

image
Края на 1992 г. - от ляво на дясно: Моя милост, Отец Христофор и Бате Сашо.

10 г. без Александър Сталийски…

            На 13 януари се изнизват цели 10 години откак ни напусна Александър Сталийски!!! Един от най-характерните, релефни, запомнящи се, автентични и колоритни хора, които съм познавал. Съдбата ни свърза трайно с него, бяхме приятели, той стана кръстник на малкия ми син, но докрай си остана една загадка за мен… И досега не мога да разбера как така в една личност се съвместяваше толкова мъка, гонения, репресии, гаври на властта, терор над фамилията с виталната му жизненост, чувството за хумор, интелектуална мощ на големия юрист, лежерното отношение към бившите му мъчители и неподправения, ръбест патриотизъм… Дали бе някъде в членуването в Ратници за напредъка на българщината, дали в трайното му обвързване  по-късно с Демократическата партия, дали в съдбата на баща му – зверски убит от т. нар. Народен съд в страшната нощ на 1 февруари 1945 г., дали във времето прекарано в лагери и затвори, а по-късно в непрекъснатото му изселване, дали във вярата му, че не може да продължи вечно властта на комунистите… Нямам цялостен отговор и досега. Бате Сашо бе изключителен характер и малко хора, твърдя, го познаваха, защото той си имаше някаква негова броня от ирония и сарказъм, която позволяваше на малцина да пробият.

            От две години се захванах да опиша съдбата на фамилията Сталийски, защото тя по странен начин запълва целия ни 20 век. Прочетох хиляди страници, но най-страшно бе да чета досието на Александър Сталийски. Стряскаща хроника на насилието, жестокото насилие над талантливия, умния, способния, който не се вписва в тяхната, съветска щампа на живеене. В живота на един човек се намесват с мръсните галоши на ДС, внимавайте сега – цели 89 милиционери, доносници, офицери, следователи, мъчители, с една дума – най-долнопробното в публичния живот от времето на „развития социализъм”. Да, 89 души употребяват титанични усилия да смажат, унижат и пречупят един млад юрист, който все пак успява да ги надхитри, да оживее, да дочака края им. Май някак си естествено Бате Сашо стана и министър на отбраната, но остана какъвто си бе и преди това.

 Надявам се да прочетете един ден, ако Бог е рекъл, книгата за рода Сталийски. За да има памет за жестоките времена на българския 20 век.

Бог да те прости, Бате Сашо! Там горе, изпий една водка, изпуши една "Арда" и се радвай, че те помним!

Предлагам ви един малък откъс от книгата. В него ще прочетете автентичния разказ на героя за изпитанията, струпали се върху него:

 
"Александър Александров Сталийски – жестокото  усилие да оцеляваш…

             Първа част – Преследване със смъртта

     „Никога не вярвай на комунистите, ни-ко-га,  повтарям си го цял живот, понякога на латински – „Timeo danaos et dona ferentes”. Те са непозната порода, примитиви… Отмъстителни, жестоки и подмолни. А исках да защитя докторат по право, мечтаех за сериозна юридическа кариера, да продължа пътя на баща ми, да го надмина, да създам собствена клиентела, да респектирам в съдебната зала… Дори когато убиха татко, този светец,  тайничко се надявах, че ще изплувам, но всичко се изпари първия път като ме пребиха… В районното, после в Богданов дол. И като се почна – не ти е работа…Знаеш ли какво е жесток, отмъстителен бой? Бой до припадък, до лудване. Ама все си повтарях - „Тарикат мъж – не писка”. Гледах какво става наоколо и се успокоявах, че има и по-лошо. Абе, къде по-лошо, да ти съсипят целия живот?! А в Първа мъжка ми викаха „Зубко”, все исках да съм първенец на випуска, учих като луд френски и немски, свирех на цигулка и бях добър, много добър. Даскалът по музика искаше да ме прави солист… Пеех в училищния хор, обичах да се изявявам на сцената. Спортувах, плувах до Галата, от плажа долу, под вилата, та до Галата. Още в прогимназията като не бях на училище и айде, в кантората на баща ми, много, много ми се щеше да съм като него, водеше ме и в съдебната палата, в залата. Стоя и слушам, попивам, уча се на правосъдие, на адвокатски хватки, на уважение към противника, към съдията. Даже се обличах като татко и колегите му – със сако и винаги изгладен панталон. Да им подражавам. Харесваха ме и момичетата в първа мъжка – „добра партия, спретнат, чист, спортист, отличник, заможен, министерски син…”. Демек – има бъдеще в него. Такива ми ти работи, друго време беше.

И какво стана?! Ицо, ти знаеш ли какво е да убият баща ти, който е бил за теб всичко? Без да знаеш за какво,  имал си баща и вече го нямаш. За два месеца министерстване го утрепаха, стреляли са ги като кучета… Беше студено, 1-ви февруари, сняг, кал, вятър. Сняг и кръв. На никой не го пожелавам, на никой, този ужас… Майка и баба ни гледат с брат ми и не говорят нищо, само плачат. Месеци все така, изплакаха си очите. Накрая баба Рада, здрава българка, от мъка легна и умря. Май нямаше и година, откакто убиха татко.

В казармата ме изпратиха в „трудова повинност”, но си викам ще се боря, няма да се давам, те ще си идат. Записах се студент и още първия семестър – само отлични оценки. Рекох си, че ще изплувам, ще оцелея, ще стана голям адвокат. Дръжки. Илюзии. Няма да  забравя никога: 22 октомври 1946 г., събрание на Демократическата партия в Художествения театър. Ние, цяла група от младежката организация, лозунги, викове. Сбихме се с милиционерите и в залата надделяхме, изгонихме ги. После излизаме и ни чакат с шмайзери и пистолети. Айде…в камионетките. Натъпкаха ни като сардели. Младежи-демократи, ратници, легионери, отецпаисиевци, още помня групата – Шиклето, Муро-Стоян Дъров, Яни Стойчев, Ванчо Караньотов, Цецо Логофетов, Зегов, Хаджов, сина на Крапчев–Живко, Владо Станишев, Филип Татарчев, Боби Плакидов, Ваньо Строгов, Бижо Бижев, Захари Шишков, Любчо Пиперков и още много. С камионетките директно в 5-ти участък на „Марин Дринов” и веднага разпит. Около 12 часа през нощта. Вкарват те в една стая, а там 7-8 души и почват мариз, ама мариз здрав. Тогава видях за първи път Руси Христозов, а най-здраво биеше един Милинков, май се казваше. Колкото повече викаш, толкова повече те налагат, докато се отнесеш. Плиснат ти една кана вода и пак почват: „Гад, фашист, сволач, враг… Ти ли ще се биеш, бе?”. Накрая само скимтиш. Така два-три дена и претръпваш. Тогава един от биячите ми вика: „Утрепахме баща ти, ще ви унищожим целия род. Папер няма да остане от теб, така да знаеш, твойта мамка фашистка.” И пак налага. После Богданов дол, както му викаха тогава ТВО-Димитрово. Пак бой. Викам си „отиде и студентството, и адвокатлъка”, от тук излизане няма, ама майчицата ми ходила, молила се, писала молби… Трайчо Костов се смилил, заговорило някакво чувство и в него – пуснаха ни.

Знаеш ли какво е Melior est canis vivus leone mortuo? Е, откъде ще знаеш?! Това си го повтарях често в лагера – „По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв”. Разбрах, че трябва да оцелявам, да се спасявам, иначе с тези изверги – файрум. После ме изключиха от университета – сякаш света се срина. И пак Богданов дол, Белене… Гершанов в Богданов дол ни преби с бай Милан Дренчев страшно. Дясната ми ръка той я осакати, с ботушите скачаше върху пръстите ми. Какво искаш, бил е сервитьор, зарзаватчия, а го направили голям началник. Това знае – бой и сволач, от време на време и „Ленин, Сталин, Димитров”. Ръката ми я правиха в Димитрово, така викаха на Перник, добре я направиха, остана си крива за цял живот…

И сега ми е пред очите оня от милицията „Ще унищожим целия ти род, ще ви ликвидираме класата…”. Беше декември 1947 г. Студ, а на мен ми става жежко, потя се, обливат ме топли вълни… Този болшевик още малко и щеше да ме ликвидира, ама се напи и ме забрави. Носеше си стъкло ракия в шинела. На другата вечер пак същото. Идва  пиян и ме почва. Бие с тояга, с колан, удрял ме е и със стола, връзвал ме е цяла нощ… Как се казва? То забравя ли се бе момче?! Стефан Караджов се казваше - болшевик,  милиционер и простак. Елементарен човек. Все повтаряше „Свърши се твоята…”. Като ме подкараха от 1944 г. та до 1989 г.  – и винаги намираха начин да ме тормозят, затварят, изселват, уволняват. Два пъти правих опит да се самоубивам. Вторият път ме спаси Мими, вече имахме дете, а тя вика: „Може да не ти се живее, но ще живееш за детето.” И тя изстрада много с мене, много. Сега ми се живее, да видя окончателния им край, да си наваксам пропуснатото, ама годините минаха, Ицо, младостта ми остана по лагери, затвори, участъци, изселвания къде ли не: Долни Дъбник, Дулово, Павликени, Своге, Чепеларе… Тя не е за разправяне моята… Все се успокоявах, че има и по-зле от мене, колко приятели ги затриха, съсипаха им живота, а бяха железни, та железни.

Сега ми е най-хубаво тука, на вилата във Варна, до морето. И сънувам много. Все татко, баба Рада, майка, приятелите… Сякаш пак съм в онези години, когато мечтаех за кариера, бях отличник, ходехме на журове с най-хубавите момичета… Сега… Идват понякога бай Иван Дочев, Мишо Багрянов, Иван Татарчев, Шиклето, малко останахме, малко. Айде стига толкова, нищо няма да се върне, но и комунизма си изпя песента…”.

Двадесети август 2003 год. е. Седнали сме с Бате Сашо пред вилата на Сталийски-Първи във Варна и след края на монолога виждам насълзени сините очи на старика. А той рядко изпадаше в умиление. Рядко и разказваше за живота си, за преживяното, къташе интимните подробности в себе си, за себе си. Нямаше злоба, желание за  отмъщение, за реванш, вярваше, че покаяние от мъчителите си няма да дочака,  провидението не компенсира нещастията. След много кандърми започна да разказва за живота си и превратностите, през които е минал, за хората, които е срещнал, за семейството, правото… Започнахме през 2001г., а станахме близки през 1990 г., приятелството ни бе искрено и вълнуващо! и продължихме до август 2003 г. – последното му лято във Варна. Имаше феноменална памет и неповторим език, негова запазена марка, но за първи път виждах сълзи в очите му/не, не е така/, горчивина в словата и стиснати зъби. За първи път не осоли разказа с някоя пиперлива история и не обърна преживяното в шега. Повече не се върна на брега на морето, това лято му бе последното. Може би предчувстваше и затова тези десетина дни разказваше с охота за фамилията, политическите битки, изпитанията, враговете и приятелите, правото, спорта, министерстването, радостите и разочарованията, любовите и разделите. В своя  неповторим и живописен  стил, с неговите лафове, които се помнеха дълго. Никога няма да забравя насълзените сини очи...

Един живот белязан от жестокото усилие да оцеляваш."...

 




Гласувай:
13


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. apostapostoloff - Страшни неща!
09.01.2014 15:18
Страшни! Дано никога вече не се повтарят...
цитирай
2. bojo12345 - Такава е била съдбата на интелигентните българи.
09.01.2014 18:13
Да ти кажа за обикновенните , като баща ми.Преди 1944г. баща ми е бил собсвеник на 12 автобуса в кооперация "ЮГ" - Хасково с още шестима негови колеги.Имали са и леки коли.С рейсоветие са работили наемни шофьои , те с колите са били кото днешните таксиджии.Мога да ги определя като средна класа за онези години.Всичко бе кофискувано от червената власт , а за капак и плащаха някакви глоби .Защото не можал да си плати някакви вноски , един ден му кофискуваха радиоапарата "Филипс"
В къщи е имало полилеи с но няколко лампи.След девети са забранили да има по - повече от една ел.лампа в стая.Единия полилей бе разглобен и във всяка стая и салона имаши едни и същи абажури.Майка ми беше дала другите на двете си систри , същото положение беше и у тях.
Какъв работодател е бил баща ми.На практика от тмехано - техникума бях на кариера Кепост и се хранех на стола вдеки обяд.Майстор готвач е беше един турчин - Алито ( бивш кондуктор на ) . Като се връщаше от лов баща ми мина да ме вземе с него .Алито като разбра кой е бащами ми каза : От утре няма да плащаш купон за храна , аз съм ял хляб при татко ти.
Може би отношенията между харата са били по - човешки , не като днешните.
Днешните чорбаджии ( бивши комуняги ) мислят само как да те ограбят , не само ,че заплатите ни са най ниски в ЕС ,но и ги бавят по няколко месеца!!!

цитирай
3. toross - Божидаре, Страхотно е това, което си разказал -
09.01.2014 20:12
и ще искам рарешение да го ползвам: Това е била наистина съдбата на толкова българи!!! Колко много съдба има в това нещо... Благодаря ти!
цитирай
4. bojo12345 - Христо ,ползвай ....
10.01.2014 05:32
А баща ми имаше много колеги от бранша , които са имали камиони ,леки коли на които съдбата бе същата.Спряха им превозните средства и останаха пред къщите им паркирани .Стояха години докато изгният и една по една колите отидоха за скраб.
Такава е и съдбата на цялото шофьорско съсловие от преди девети в цялата държава.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9542693
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031