Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2014 13:59 - Загубата на Петър Стоянов...
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 5229 Коментари: 5 Гласове:
10

Последна промяна: 24.01.2014 14:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Този текст трябваше да излезе в книгата "Това се случи пред очите ми", книга Втора, 2013 г. Него обещах на автора Йордан Василев и редактора Румен Леонидов. Да, но излезе не повече от 10 %. Защо? Не знам, явно съм нарушил нечии правила или стилистични претенции,  или волята на ония от сумрака. Сега го пускам тук, все още мога...

     Петър Стоянов за втори мандат /поглед от щаба му в Пловдив/

         Някъде в края на август 2001 г. ми се обади заместник-кмета на Пловдив Анастас Бадев с предложение да стана заместник-председател на предизборния щаб на Петър Стоянов за втори мандат в Пловдив и областта. Коалицията ОДС съществуваше, макар и със сериозни трусове, но като областен председател на Демократическата партия би трябвало да му стана заместник. Приех естествено, въпреки че промълвих нещо от рода: „Ама няма нужда чак от такива приготовления. Ще го преизберат убедително, градския…”. Съвсем скоро установих колко съм се лъгал, защото щях да участвам в най-странната кампания в дългия ми политически стаж. 

         Леко смутително бе издигането на кандидатурата за вицепрезидент на съдия Нели Куцкова, безспорно професионалист, но не обвързана политически. С тази рокада се обидиха на първо място земеделците, защото Тодор Кавалджиев бе от легендарните дейци на БЗНС-Н. Петков – дългогодишен политически затворник, депутат от 7 ВНС, човек с изключителен морален авторитет в тези среди. Като вицепрезидент Кавалджиев запази своя характерен натюрел, проговори и за доста неуредици в правителството на Иван Костов и най-важното – не допусна и сянка на съмнение за замесване в каквито и да е корупционни схеми. През 1996 г. бай Тодор бе издигнат като кандидат от коалиция Народен съюз-БЗНС, ДП и в подписаното споразумение между Костов, Мозер и Савов изрично бе отбелязано, че първа кандидатура за вицепрезидент ще издигне БЗНС, а при втората кампания на ОДС това право се пада на Демократическата партия. Така остана известна горчивина и у демократите – те пък бяха лансирани доста преди това Александър Джеров. В случая Петър Стоянов бе обявил намерението си да се кандидатира като независим и това споразумение между партиите от ОДС отпадаше, но създаде излишно напрежение, особено след появата на НДСВ през 2001 г. Независимата кандидатура предполагаше и още едно чисто процедурно затруднение – трябваше да се събират подписи, за да бъде регистрирана кандидатурата в ЦИК. Действащият президент Петър Стоянов имаше авторитета на единствената очертано дясна фигура останала във властта след злополучните избори през 2001 г. и това предполагаше и събраните подписи за кандидатурата му да бъдат достатъчно авторитетни като брой. 

         Естествено, след поканата да стана заместник в щаба на Петър Стоянов за Пловдивска област, се обадих на новия председател на Демократическата партия, за да го уведомя и получих зашеметителен въпрос от Александър Праматарски: „Нямаш ли си друга работа, та ще се занимаваш с избора на Петър Стоянов?!”. Бях като гръмнат. ОДС бе обявило подкрепата си за президента, въпреки известните неизказани поне в публичното пространство несъгласия по процедурата и формата, но все пак президентската институция и самия Петър Стоянов бе последната възможност на десните да запазят участие във властта. Опитах се да възразя на Праматарски с нещо от рода на „Как така? Нали е наш кандидат, нямаме друга алтернатива, нито пък е морално да не се включим в кампанията…” Получих още по-стряскаш отговор да правя каквото искам, ама „Петьо да си организира кампанията като е избрал да е независим” и още веднъж ми бе повторено и напомнено да не разчитам на помощ от страна на централата на ДП. Такава не ми и трябваше, защото след смъртта на Стефан Савов партията бе започнала да се превръща все повече в маргинална. Реално функционираха добре организациите в Пловдивска област, Плевенска и донякъде в София. Праматарски твърде скоро се оказа изключително слаб лидер, с ограничени интелектуални възможности, потаен и със склонност към не много чисти политически действия. Горчивото чувство остана, но не бе определящо при безспорната кандидатура на Петър Стоянов. В негово лице старите седесари очакваха и се надяваха на реванш за загубата на парламентарните избори.  

         По правилата на ОДС/Бадев бе от квотата на СДС/ вторият заместник – председател на избирателния щаб за областта трябваше да е лидера на земеделците, т.е. депутата Борислав Китов. Той се появи на първото ни заседание и обяви, че понеже бил много зает като депутат няма да има възможност да се включи активно и ще проводи на негово място някаква жена/ако не се лъжа името и бе Мариана Крантова/, която щяла да „свърши работа”. За съжаление, участието на обидените земеделци се изчерпа с попълването на тяхната квота в секционните избирателни комисии, където все пак се заплащаше някаква символична сума. НДСВ, която бе обявила с половин уста подкрепата си за Стоянов, трябваше да посочи трети заместник-председател на избирателния щаб за Пловдивска област, но… се започна едно чакане, което премина скоро в издирване на царските хора. Чак на втората –третата седмица от кампанията се появи Марияна Димитрова, която се представи за координатор на НДСВ, но така и не стана ясно какви и бяха пълномощията. За нас бе важно да се афишира сред възторжените царски избиратели, че има и техен човек в щаба, но участието на царските хора така си остана символично до края на кампанията. Любопитно бе кандардисването на някои от депутатите на НДСВ от Пловдив и областта да направят изявление в подкрепа на Петър Стоянов в някоя от регионалните медии. Едва в края на кампанията Нина Радева спомена, че „НДСВ подкрепяло Стоянов като независим кандидат, защото лидера Симеон Сакскобурготски е заявил подкрепа”?!. В щаба имаше още представители на Гергьовден/Радка Банялиева/, ВМРО /Бойко Ватев/, а от името на гражданския комитет представител бе адвоката Иво Бояджиев, за когото изненадите следваха една след друга, а той, като не изкушен до този момент в политиката, не спря да се чуди какво се случва. Всъщност този граждански комитет в подкрепа на Петър Стоянов включваше известни пловдивчани, която освен с имената си, за разлика от политическите представители свършиха и доста работа: проф. Чилова, Динко Дерменджиев-Чико, Христо Бонев-Зума, Огнян Видев, проф. Протохристова, Хаджията Груев, Здравко Попов, Йордан Велчев, Стефка Константинова, Николай Петров, проф. Хаджипетрова, Начо Културата и още много общественици, бизнесмени, адвокати, бивши кметове, съветници. 

         В уречен ден започнахме подписката като разчитахме основно на партийните структури по места за добра организация. И заваляха изненади. Общинският лидер на СДС в Съединение Рангел Килимперов заяви, че ще събират подписи, но … трябвало да се плати, защото „Сега било усилно време и се прибирала реколтата”, така че „Аз трябва да платя на моите хора”. Това заявление хвърли в потрес Иво Бояджиев, който на заседание на щаба зададе трогателния въпрос „Ама нали са седесари, защо трябва така да се пазарят”. Килимперов не представи никакви подписи, след като не му се плати.  

         В Първомай отидох да организирам щаб за общината и започването на подписката, но заварих познатите скандали. Бяхме дали пълномощно на д-р Иван Петков/демократ, стар седесар, мъж авторитетен и работлив/ да организира кампанията, но се оказа, че не го искат. Наложи се да събера представителите на основните партии в общината, застанали зад кандидатурата на Стоянов и още първите въпроси ми изясниха ситуацията. Представителите на БЗНС и БДФ съвсем директно ме запитаха колко пари сме дали на Петков за кампанията и с какво ще разполага щаба за Първомай. Пълно разочарование и нежелание да слушат ги обзе когато им обясних, че не се предвиждат пари за кампанията, ще им бъдат предоставени агитационни материали, но би трябвало всяка партия от ОДС да поеме част от кампанията, ние ще организираме два-три концерта, митинги, ще се помогне и с бензин. Не мирясаха, дори с нетърпящ тон един от старите седесари заяви: „Абе, вие дайте парите и ни оставете, ние си знаем работата.” Наложи се да повиша тон и скоро „щаба” забрави за възраженията си срещу д-р Петков, както и ентусиазма си. Добре, че с Петър Ганев – първият кмет на общината след 1990 г., се захванаха сериозно, та спасихме положението все пак. Разбира се, на изборите загубихме общината, независимо че само преди броени месеци царската партия бе победила убедително. 

         Учудващо подписката не тръгна с активността, която очаквахме. Структурите на партиите в ОДС не бяха изживяли „шока НДСВ”, националните ръководства не проявиха особен ентусиазъм от заявеното желание на Петър Стоянов да се кандидатира като независим, най-вече от това, че по този начин той избягваше неизбежните договорки и пазарлъци, а хита на политическото по това време НДСВ, во главе с лидера си не проявиха никаква активност в кампанията на действащия президент. Предвид високия му рейтинг някак си всички подценявахме ситуацията, поне в началото. Спомням си, че някъде втория – третия ден в щаба дойде Борето Брадинов/Лека му пръст/, член на Демократическата партия, който бе от приятелите на Петър още от времената, когато двамата са били волейболисти в Пловдив и се поинтересува колко подписа сме събрали. Посочих му някаква цифра от рода на 1 500 – 2000 подписа, а Борето реагира остро: „Луди ли сте? Това е президента, бе хора. Тук в Пловдив е недопустимо…”. И Борето се зае: сам организира още четири-пет пункта, пусна и младежи по Главната улица, отпусна и две коли, които да обикалят. До там я докарахме – от Пловдив пращахме активисти да организират подписка в Брезово, Раковски, Садово, Първомай, май и в Родопи… За чест на пловдивчани се представихме сравнително добре, но ми направи впечатление липсата на каквато и да е ангажираност от страна на сините структури, а останалите партии, които подкрепяха Петьо просто манкираха участие.
         След регистрацията на президентските двойки влязохме в същинската предизборна кампания. Криво-ляво спретнахме общински щабове за изборите, съпътствани с неизбежните скандали. На някои места структурите на СДС отказваха да работят с НДСВ, а в повечето общини царската партия просто я нямаше или активистите и` гордо обявяваха със самочувствие „Ние си знаем работата…” Колко са я „знаели” щеше да стане ясно след месец. 

         Открихме кампанията за Пловдивска област нестандартно. Целият щаб със сътрудниците и медиите обявихме началото на кампанията на  разкопките в Старосел, които по това време бяха хит, може би сме искали да свържем величието на тракийското изкуство с непреходността на десните идеи. Мисля, че стана добре. Проблемите дойдоха от другаде. Не се появи нито един партиен лидер от орбитата на ОДС, въпреки настоятелните ни покани, почти всички в един глас отказаха с „издържания” аргумент, че Петър Стоянов не бил партиен кандидат и нямало нужда да се ангажират „организациите им”. Никога по-късно не съм срещал толкова партийна и политическа мисъл на едно място. Сякаш този президент не е бил на нас, на десните, на сините.Основното присъствие в Старосел бе от младежите на Демократическата партия от Сопот и Карлово, организирани от   действения и неуморим Петър Николов – Пачо – общински председател на демократите в Карловска община. 

         Някъде по това време се появи голямо заглавие в един от левите вестници „Царят назначи Петър Стоянов” във връзка с половинчатата подкрепа на Симеон Втори. Хитрецът от Мадрид така направи номинацията си в последния момент, че да се засили впечатлението, че всичко зависи от него: „НДСВ е в състояние да спечели предстоящите избори, но решихме да подкрепим сегашния президент заради неговия ангажимент да бъде съпричастен към нашите усилия в борбата с корупцията и бедността” се казваше в обръщението на Царя. Мнозина от седесарите настояха Петър Стоянов да отхвърли тази подкрепа на Сакскобурготски, защото видимо бе направена да изглежда като лично снизхождение, безочливо и нагло. И не на последно място – НДСВ управляваше едва от три месеца и не бе доказало нищо в политиката, докато Петър бе президент в последните 5 години и излизаше от мандата си със сериозна позитивна енергия. И досега съм убеден, че тази мечешка услуга от страна на кадета Рилски бе излишна, просто трябваше да се откаже и може би релефът на кандидата ни да се очертае в началото на тягосната кампания.

         На всичко отгоре се оказа, че комитета „Пловдив за Петър Стоянов” ще се грижи и за финансирането на кампанията. За цялата страна. Тук е мястото да спомена изключителната роля на Милен Христев – млад човек, строителен предприемач, спокоен и разсъдлив, който даде всичко от себе си/а и пари/, за да има някакъв ред в хаоса по щабовете. Най-напред с финансова помощ се отзоваха приятелите на Петър от минали години: Хаджията Груев, пловдивската адвокатска колегия с нейния председател Момчил Попсавов, Иво Бояджиев, Адела Кац, Борис Брадинов, бивши футболни легенди, спортисти. Направи ми впечатление, че доста хора, които забогатяха по времето на СДС/реститути, приватизатори, компесаторни босове/ някак си се ослушваха, отказваха директно или се измъкваха колчем отворим дума за някаква помощ с дежурното „В момента съм затруднен.”. Започвам с финансирането, защото скоро в близост до избирателния щаб се настани и щаба на кандидат-президента Богомил Бонев. Набиваше се на очи сериозната финансова мощ на бившия вътрешен министър – значителен брой платени доброволци, лъскави коктейли, масирано присъствие в регионалните медии. Симптоматичен е следния случай. 

         Някъде втория-третия ден от началото на кампанията в щаба дойде мъж на средна възраст с леко прошарена брада и кожена тужурка. Потърси някой от ръководителите на щаба. Бях се случил само аз в наличност и гостът се представи като Дончо Дончев – председател на сдружението на любителите и собственици на ретро-автомобили. Били голяма сила и много атрактивни за избирателите, а тъй като той бил от Подбалкана, голям фен на Петър Стоянов и т.н. щял да организира един масиран фестивал със стари автомобили из Пловдив в подкрепа на кандидатурата на Петър Стоянов. Щели да развяват и знамена,  плакати да разлепят по колите, абе всичко щяло да е много оригинално и страшно впечатлително. Човекът на ретро-автомобилите ми се стори искрено въодушевен до момента, в който не спомена, че цялата дандания трябва да се заплати. „Нещо много скромно, просто за бензин и някакви дребни суми за хората, защото колите им били доста скъпички”. Да, но това „скромно” въобще не ми изглеждаше „скромно” и не пропуснах да му припомня „Ама, нали щеше да е доброволно, нали са фенове на президента?!”. По тоя причина му предложих да дойде на другия ден, когато имахме заседание на щаба и само той можеше да вземе решение за изхарчването на посочената сума. Г-н Дончев бе видимо разочарован, според него за „джобни пари” нямало проблем да се договорим и двамата и да ги получи веднага, ама щял да дойде на другия ден. Не дойде. Съвсем скоро го видях усмихнат и щастлив в щаба на Богомил Бонев. Доколкото си спомням собствениците на ретро-автомобили направиха две шествия из Пловдив в подкрепа на кандидат-президента Бонев. Човекът от Подбалкана хвана настроенията и възможностите… 

         Успокоението ни идеше от добрите социологически проучвания – всички агенции даваха предимство на Стоянов-Куцкова с резултати около 35-40%, а в много от изследванията Бонев-Железчев държаха второто място с 20-22%, пред социалистическата двойка Първанов-Марин с 18-20%. Повтарям – всички социологически агенции се движеха в този ареал от прогнози и парадоксалното е, че това съотношение не се промени до края на кампанията, дори и след дебата, в който се прочете официален доклад на специалните служби за деятелността на  Бонев и с предизвестеното отсъствие на Първанов, но за него по-подир. 

        Въпреки всичко кампанията вървеше трудно, някак си подозрително неангажиращо за лидерите на партиите и в областта, и на национално ниво. И тогава, и сега твърдя, че в нея националните ръководства и на СДС, и на НДСВ, и на останалите партии /ВМРО, Гергьовден, Народен съюз, Новото време/ не искаха Петър Стоянов да спечели втори мандат. Задействаха се силите от сумрака, по някакви тайнствени канали вървеше, ако не съпротива, то поне сериозно деангажиране, дори игнориране на синята кандидатура. Още в началото се появиха две изявления/на Иван Костов и Катя Михайлова/, според които: „Формално СДС няма кандидатура за президент, но подкрепя независима.”. Който познава потайните канали, по които тече вторичната информация в партийните членове знае какво означаваха. Най-общо – „Абе наш е, ама не съвсем, защото ще се изплъзне от контрол, ако го изберат…”. 

          В щаба правехме графици, разпределяхме плакати и рекламни материали, събирахме активисти и се опитвахме да запълним всеки ден, когато дойде новината, че в Пловдив Надежда Михайлова организира среща-разговор  „За дясното” с помощта на Гражданския клуб. Нито дума за президентската кампания, нито за кандидатурата на пловдивчанина Стоянов. Оказа се, че при шефа на щаба Бадев преди два дни пристигнала никому неизвестната тогава Мария Капон и заявила, че била много загрижена за „съдбата на дясното”, за „малкия и среден бизнес”, за „същинското гражданско общество” и тя като активен гражданин се наемала да организира среща-разговор с бившия син външен министър Михайлова. На въпроса на Наско Бадев не е ли добре да се свърже тази среща с кампанията на Петър Стоянов, да мине през графика на предизборния щаб, организаторката Капон отвърнала нещо от рода „Ами то се подразбира, аз съм граждански активен човек и ще я направя…”. Е, направи я. Отидохме от любопитство и ние в Балабановата къща. Двете дами събраха „граждански активни” люде и два часа им разказваха колко е важно да се запази дясното мислене, да се „развива евроатлантическото сътрудничество”, но за подкрепа на Петър Стоянов не се отвори и дума. Не толкова елегантно се прокара тезата, че СДС би си върнало позициите, ако бъде оглавено от самата Надежда, а не от временно управляващата синята партия Екатерина. Оказа се, че присъстваме на вътрешнопартиен проблем, а не на събрание по време на национална президентска кампания?! На въпрос от залата за президентските избори бившия син външен министър Михайлова отговори буквално следното: „Петър Стоянов избра формулата независим кандидат, а ние, от ОДС имахме своите резерви, но предпочетохме в името на голямата цел да премълчим…”.  Удивителното бе, че след края на срещата организаторките предпочетоха да се уединят с местните началници на партиите, а не да се поинтересуват като как върви кампанията на нашия кандидат. Спасяваха дясното… След срещата, новата активистка Мария Капон развързала кесията и направила голямо ишмедеме с много тостове и разбира се, обилно ядене за скъпите гости. 

         На другия ден бяхме седнали с големия журналист Живко Желев на „Вълкович” на чаша бира. Имах задачата да му „открадна” журналистка от „Канал Ком” за пресаташе на щаба в Пловдив. Трансфера на Ели Кузманова стана бързо, но и получих поредния урок от Живко, който щеше да се окаже пророчески. „Видя снощи какво стана на тази среща с Надето Михайлова – започна Живко – Тези хора не искат втори мандат за Петьо. И да знаеш има една печеливша стратегия за него. Да направи едно обръщение към нацията в общи линии „Аз доказах за 4 г. възможностите си. Пред вас са резултатите, познавате ме. Няма да правя кампания в традиционния смисъл на думата, да влизам в дебати, защото моят дебат е бил пред вас. И да си изпълнява задълженията на действащ президент, никакви там обиколки, срещи и т.н. – продължи Живко. Накрая на кампанията да направи едно заключително обръщение към нацията и това да е. Вие през останалото време правете каквото искате, но той да не влиза в партийните игрички.” И досега се питам дали тогава Живко Желев не подсказа правилната формулировка за ония толкова луди избори. Тогава не мислех така, но опитният журналист бе схванал пагубното острастяване, в което ни вкараха и бе прав, абсолютно прав! 

         Бай Христо Христев/баща на Милен Христев/ много държеше да направим концерт-събрание в с. Поповица, който да бъде подарък към избирателите на община Садово. Обадихме се на щаба в Садово, уведомихме и активистите в селото, че ще гостува фолк-певицата Кали в Поповица. Тук отварям една скоба за този ни вид агитация. Петър Стоянов едва ли е имал представа за „музикалното оформление” на проявите, но в тези райони без такова трудно се събираха приличен брой избиратели, а с Кали работихме чудесно по време на скоро отминалите парламентарни избори. Самата тя се оказа доста комуникативна и умела в политическата агитация, а честно казано и по-диалогична с избирателите от местните партийни началници. Предложих я на щаба да я ползваме като щях да си отговарям за протежето. Имах лошо предчувствие и в деня на концерта в Поповица отидох час по-рано, където заварих читалището заключено, а от активистите на ОДС – Садово нямаше и помен. С Бай Христо се видяхме в чудо – въртяхме се в студа по празния площад, набирахме телефони, но… По едно време Бай Христо откри някакъв стар социалдемократ, който ни каза, че чул нещо такова от „щаба в Пловдив”, но не било нищо сигурно, май се отлагала срещата. И в безизходицата положението спаси…Кали. Момичето пристигна, обяснихме и ситуацията, казахме, че ще си платим, но няма начин – хората липсват. И тогава тя настоя да я заведем в кръчмата, дето тя се изтъпани на шублера и се провикна с нещо от рода на: „Ей, какво правите тук бе хора?! Аз съм дошла да ви пея, да направим една веселба, да подкрепим президента, а вие стоите и си пиете ракията. Я, ставайте, извикайте и комшиите, жените си, стига сте се завирали само в кръчмата…”. Нещо такава. И работата стана. Момичето след половин час напълни салона, тя си пя и говори, стана чудесна вечер. Нямаше нужда от нашите речи.  

         Най-хубавото събрание стана отново с Кали в община Калояново. Препълнен салон и въодушевена публика, отново без речи на политици. Кали между песните пускаше по някой лаф за кандидат-президента, а сътрудниците си знаеха работата с листовки и плакати. Калояново бе от малкото общини, в които спечелихме убедително и на двата тура, ама много убедително. А кмета и досега си е същия – син.  

         Във всяка кампания има и делнични, непрестижни работи, които просто трябва да се свършат и една от тях е лепенето на плакати. За областта нямахме проблеми с разпространението им – там хората на Петьо Николов-Пачо с колите, които Борето Брадинов бе отпуснал свършиха страхотна работа и най-важното – доброволно, като истински седесари. Учудващо се оказа проблематично покриването с плакати в града. Изведнъж структурите на СДС и НДСВ се оказаха затруднени. На помощ се притече някаква група на ВМРО, която имала опит в разлепването на плакати, но…поскаха да се нлаща. Доколкото си спомням се съгласихме на 10 и 25 стотинки за плакат/имаше два вида – големи и малки/. Юнаците от ВМРО идваха сутрин взимаха голям брой плакати и в късния следобед отчитаха свършеното и получаваха уговорените суми. Да, но в града плакатите редееха, докато все по-натрапчиво ни гледаха Богомил Бонев и Георги Първанов. До оня прекрасен ден, в който реших да изпратя мои сътрудници след една от колите на „щатните лепачи”. Нашите момчета дойдоха около обяд и ни поканиха с още едно момиче от щаба да отидем с тях. Най-напред ни заведоха под моста на „Герджика”, където бяха захвърлени няколко солидни топа плакати Петър Стоянов. Картинката се повтори и под моста на ВИХВП – разхвърляни плакати, за които плащахме… Още същата вечер с отговорника-войвода, който разпределяше лепенето на плакати се стигна до юмручна схватка, от която Наско Бадев се видя в чудо, докато ни разтърве. Отново привикахме доброволци, които се справиха и без стотинките за плакати, които отиваха под мостовете на Марица. Не се разчу и за здравия бой, който си спретнахме… 

         По средата на кампанията се появиха и неизбежните цигани. Първи бяха известния в Пловдив Гюрсел Алиев и някой си Бранимир Иванов, които се надпреварваха да ни уверяват колко много гласове „държали” в „Столипиново” и „Шекера”, но „трябвало малко помощ”, която разбираха като пари кеш. След като им се отказа преминаха към пазарлъци да се построи някакъв молитвен дом, защото циганите били станали турци и трябвало да споделят съкровените си тайни с Всевишния. Разбира се, освещаването задължително трябвало да е придружено с богат курбан. Тия двамата „изборджии” се кротнаха при шефа на щаба Бадев, но май така и нищо не получиха и свиха исканията си до перманетно мрънкане. След тях се появиха други някакви цигани от Дългопол, Варненско, които имали много близки контакти със Софи Маринова и бяха убедени, че ако я разведат из махалите „всичкото глас отивало за нашия човек”. И тях порязахме и така си останахме без „солидната” циганска агитация. На първия тур в циганските махали останахме едва трети след кандидатите на ДПС Р. Инджова – Кр. Илов и червената двойка  Първанов – Марин, а до нас плътно се доближаваше Бонев. Между другото и досега не съм срещнал сериозен анализ на циганските предпочитания в тези избори и странното им разсейване на първия тур. Докато на втория тур нещата си дойдоха по местата – Първанов, поне в пловдивските цигански секции взе минимална преднина. ДПС бе дала „правилната” команда. 

         Към края на октомври кампанията се регулира, щабовете криво-ляво заработиха и без партийните бонзи по общини, когато започнаха да идват някакви противоречиви и абсурдни нареждания от София. Пак нещо си деляха в столицата, особено в СДС. По това време Катя Михайлова бе със статут на временно управляваща синята партия след оттеглянето на Иван Костов, предстоеше национална конференция, за която вечно амбицираната Надежда Михайлова бе пуснала сексапил, апарат и пазарлъци. Едва ли имаше по-неподходящ момент за вътрешнопартийни разпри, но властта в СДС се оказа по-привлекателна от президентската. Не бе рядък следния случай: от щаба на СДС пристигаше нареждане да се направи среща за кандидатурата на Петьо Стоянов, но след събранието да се събере актива, за да се подкове било за Надежда, било за Катя. НДСВ пък използваха кампанията да си организират структурите за заемане на освободени държавни постове. По-малките партии Гергьовден, БЗНС, ВМРО, ДП търсеха място около по-големите. Симптоматично бе събранието в гр. Стамболийски, където при препълнен салон се стигна до упреци от страна на местния шеф на СДС Христоско Смъркалев към представителя на НДСВ, че уволнили някой си, царистката Мариана Димитрова се зае да му обяснява, че „това е наше право като управляващи”, от залата някой отвърна нещо за кмета на ВМРО и разправията премина в домашен скандал. Накрая за кандидата на десницата останахме да говорим двама души, докато другата половина от залата се караше пред читалището. 

         Друг път пристигаше обаждане от щаба на самия кандидат, за напълно несъгласувани събития или искания, като например да дадем информация колко секции има в града и областта. Случих се на телефона и вежливо обясних, че тази информация могат да получат за минути от двете Районни избирателни комисии, дори им казах телефоните. От другата страна на слушалката се представи някоя си Ива Николова, която при това говореше с убийствено невъзпитан тон. Наложи се да я отпратя със също толкова нахален, дори циничен език. По-късно ще разбера, че това е сегашната журналистка, която бе син кандидат за кмет на Габрово, но финишира убедително в обятията на тъмно-червения Георги Гергов. Какво правеше в щаба на Петър Стоянов си е загадка и досега. 

          Иначе срещите на Петър Стоянов, както винаги, в Пловдив минаха блестящо: много озарени хора, приятели, млади хора… Това ни даваше увереност, въпреки неуредиците по кампанията, но другаде явно нещата са били извън контрол. След една от срещите в града той дойде да се види с щаба ни и тогава му зададох въпрос за отношението към ДПС, водени ли са разговори с тях и на какво се дължи отказа им да го подкрепят и получих отговор на държавник/всъщност тогава видях, че от младия адвокат в началото на 90-те е станал държавник/: „Не е важно толкова, че не ме подкрепят, важно е в България да се избегнат етнически сблъсъци. Да се надяваме, че ще оценят усилията ми...” 

         Това бе в началото на ноември. На 6 се проведе този прословут дебат по БТВ, за който мнозина считат, че изигра основна роля за загубата. Аз и тогава, и сега съм убеден, че въобще, ама въобще не е така. Ще се наложи да разкажа по-подробно за него, поне от гледната точка на провинциалния активист. По това време кампанията на Богомил Бонев се екстремира изцяло срещу Петър Стоянов като основните упреци, които взе да отправя бившия син министър бяха, че Стоянов бил корумпиран. Доказателства не се сочеха никакви, но от устата на бивш вътрешен министър сякаш звучаха автентично, нищо, че както се изразяваше бай Иван Татарчев „на най-младия комунист никога вяра да нямаш”. В края на октомври 2001 г. кампанията се превръщаше все повече в словесна война с един участник и това бе Богомил Бонев, масирано помпен от социолозите и доста медии. Третият основен участник, безличния социалист Георги Първанов, никакъв го нямаше, а и проучванията/поне официалните/ стабилно му отреждаха трето място или снизходително второ, но без шанс да го докара до победа. Правеше си предизборните срещи със социалистическия актив, не излъчи никакви запомнящи се послания, клиповете му бяха в стилистиката на късния соц-реализъм, неумело се опитваше да търси ниша на умерен, примирен и спокоен политик.  На ринга бяха Петър Стоянов и Богомил Бонев като на последния активно пригласяха и другите участници: Жорж Ганчев, Петър Берон, донякъде и Ренета Инджова. Да припомня и вездесъщите социолози, които устойчиво сочеха, че втория тур с голяма вероятност ще е между Стоянов и Бонев като тук въобще не изключвам възможността и те да са били в някакъв внимателно замислен сценарий. Ето какво сочи проучването на „Алфа Рисърч” в навечерието на дебата: Стоянов – 43.87%; Бонев – 24.52; Първанов – 23.22%; Ганчев – 3.87%, Инджова – 3.87% и Берон – 0.65%. 

         И на този мизансцен всеки ден валяха призиви от медиите към действащия президент да отговори на нападките на Бонев, въпреки липсата на каквито и да факти от негова страна. На това внушение се хванаха и немалка част от нашите симпатизанти, а десните партии и НДСВ наблюдаваха мълчаливо разпрата с техния президент, дори сякаш тайничко злорадстваха.  

         Какво е обсъждано преди този дебат в щаба на Петьо не знам, но ето какво научихме ние в Пловдив. В неделя Георги Първанов е на обиколка из Делиормана, престои му посещение в Русе за някаква делнична среща със социалисти, но не е фиксирано неговото присъствие. По това време в щаба на Петър Стоянов като продуцент на кампанията/??!/се подвизава от квотата на „Гергьовден” лицето Петър Курумбашев. В неделя се взима решение все пак да се отговори на нападките на Бонев, като се припомни доклада на контраразузнаването, който при това преди около година вече е изтекъл във … в. „Дума”. Веднага сламеният човек Курумбашев звъни на другарите си от щаба на Първанов /говори се, че  комуникацията е осъществена чрез стария му авер и доносник по сирийска линия Нидал Алгафари/ и е взето веднага решение Първанов да липсва от предстоящия дебат. Между другото, той през цялата кампания умишлено бяга от директен сблъсък със Стоянов, като формалното обяснение е срещата със социалисти в Русе. А това е времето на най-голямата популярност на БТВ, дебатът се гледа от над 2 милиона зрители и резонансът на другия ден съвсем не бе в негативна за Стоянов посока, даже напротив, поне нашите хора оценяваха жеста с доклада на НСС като справедлив отговор на нападките на Бонев. Курумбашев си свърши работата, предаде четата, за което вероятно и е бил изпратен в щаба на Петър Стоянов, осигури си дълъг мандат като червен депутат, но в никакъв случай не това определи резултатите. Самият дебат, ако си спомняте развитието му, приличаше на грижливо подготвен сценарий. Острите нападки започна одеозната фигура на Жорж Ганчев/между другото никой и досега не го е питал дали му е била отредена предварително ролята/, а Бонев подхвана мантрите си от кампанията и ако Петьо си бе замълчал при този кръстосан огън щеше да изглежда нелепо. Оставаха до изборите по-малко от седем дни, но нито една агенция не посочи тогава драстичен спад в подкрепата за Стоянов след дебата. Така че негативна реакция в такива гигантски мащаби от дебата просто нямаше. В социалното пространство обаче вървяха две тенденции, които промениха драстично настроенията: на първо място това бе реваншисткото настроение в десните лидери и то насочено към нашия президент, просто повторното му избиране го изстрелваше като единственият автентично десен представител във властта, а при разломните процеси, които течаха предимно в СДС го правеха силния човек вдясно и на второ място това бе по същество процес пак реваншистки, но от страна на НДСВ, където считаха/накрая гласно се подхвърляше/, че „техния лидер” не станал президент, благодарение на Петър Стоянов. Вероятно има още десет причини за нашата загуба тогава, но те са повече в сферата на тайното сговаряне, на междупартийното режисиране за моментни интереси, вероятно са играли роля и хората от сумрака/за мен и досега не е съвсем ясно знаело ли се е наличието на досието Гоце и ако е било в касата на Димо Гяуров защо не се намери един самоубиец да го разгласи или поне Методи Андреев да жертва две-три заплати и с цената на оставка да разкаже за подвизите на героя от Сирищник…./. Години по-късно анализирах кампанията и се удивих колко очевадно „двата алаброса” Гоце и Бонев са успоредявали действията си и никой не е провидял какво се готви, не се опитал нито един десен лидер да изрече спасителната фраза, че изборът е между два пътя – левия и десния, европейския. 

         Резултатите от първия тур бяха шок за всички. Петър Стоянов – 991 680 гласа или 34.95%; Георги Първанов – 1 032 665 гласа или 36.39% и изкуствената патица Бонев – 546 801 гл. или 19.27%. Не бе проблем този 1.44% или някакви си 40 985 гласа/по-малко от „Столипиново”/, с които водеше Първанов, а ефекта на тоталната изненада, от предимството на третия. Дори невнимателният разрез на резултатите показваше явно спад или разсейване на гласовете на сините райони и сравнително устойчиво представяне на Първанов в червените. Половин милион гласове на Бонев се бяха равномерно разляли в бившите синьо-жълти крепости, там реваншизмът обагрен в тези два цвята бе изиграл ролята си. Е, разбира се  хита заби  премиера-цар, който остана в историята с отказа си да иде да гласува в с. Баня, защото „сметам, че не е разумно да се харчат пари за път до там…” Калташката работа бе свършена по царски.  

         Още вечерта след първия тур се събрахме да умуваме що да сторим. В града печелехме убедително, повече от убедително, но пловдивчани са максималисти и ни се струваше, че може да изкараме за втория тур още хора до урните, в областта обаче губехме в традиоционно сини секции. В крайна сметка Петър изоставаше само с  41 000 гласа, но психологическия ефект даваше отражение светкавично. Веднага се забеляза скорострелната липса на активисти от царската партия, те не се появиха никакви и до края на изборите. Изглежда бяха получили инструкции в този смисъл. По-любопитна бе реакцията на сините. Дори в родния град на Петър се появиха гласове от рода на „Видяхте ли какво направи Петър като независим, какво направи БЕЗ НАС?...” Сякаш някой ги бе гонил от участие в кампанията на синия президент.  

         Във вторник гледам в щаба Сашо /преуспяващ архитект във Франция, а едно време болен антикомунист/. Като чул резултата от първия тур хванал самолета за България. Искал да помага, да агитира, на лепи плакати, не му стигнало, че гласувал в посолството в Париж. Още ми е пред очите на ул. „Райко Даскалов”: „Кво правите бе, вие ще докарате пак комунистите на власт? Как е възможно?!”. Докато му обяснявах какво всъщност е станало, какви са разправиите при десните той ме гледаше неразбиращо. Взе кола под наем и тръгна с четирима младежи да разлепва плакати. Случая с него описах във в.”Марица”, но нищо не помогна. След втория тур Сашо пак така взе първия самолет за Франция и скоро ми се обади, че е подал заявление за френско гражданство, защото сме били „поразени от комунизъм”. 

         Няма да забравя и още една симптоматична случка. В ефира на пловдивската обществена телевизия на Евгени Тодоров съм с шефа на СДС-Пловдив д-р Васил Паница и червения депутат Огнян Сапарев. Васко е спокоен, без емоции, аз се опитвам да се държа агресивно, прекъсвам, вадя аргументи в полза на Петър, оплювам безличния Първанов. След края на предаването слизаме по стълбите и Сапарев ме застига с думите: „Не се пали толкова, нещата са решени: Петър ще загуби тези избори, колкото и да не ви се иска, то и вашите началници не го искат за втори мандат.”. Дали Огнян имаше повечко информация за потайните сили, които работеха, дали просто си беше полит-закачка, дали изпусната реплика, нямам отговор и досега, но бе факт пророчеството.  

          Решихме и кой каквито контакти има с националните си ръководства да се обажда и да призове съответния си партиен лидер да направи обръщение в смисъл, че какъвто и да е Петър Стоянов, сега, преди втория тур има само един избор за нас – да се подкрепи синия кандидат пред червената заплаха, да не се загуби и последния пост в държавата, който все още е в демократичната орбита. Струваше ни се, че това е пътя да се призоват сините хора за още малко подкрепа, в крайна сметка от победата ни деляха някакви си 41 000 гласа. Да, но ударихме отново на камък. Представителите на НДСВ категорично заявиха, че „не можели да контактуват с Лидера си по темата” и пак изчезнаха. Сякаш ставаше дума да развиват литературно съчинение. Наско Бадев направи опит да се свърже със софийското ръководство на СДС, но оттам изглежда предпочитаха да се мълчи загадъчно. Аз бях по това време член на Централното бюро на Демократическата партия и се обадих  на  Праматарски, а от титана от с. Скребатно получих „достоен” отговор: „Казах ли ти?! Не виждаш ли, че ще загубим. Не сме издигали ние Петър Стоянов, че да правя обръщение...”  Побеснях - Абе как ще загубим, бе? Изоставахме, макар и изненадващо, само с 1%, бе тъпанари!? Малко усилия ми се струваше, че трябват… 

         Уви, между двата тура останахме ентусиастите в Пловдив и София, където спечелихме пак убедително, но навсякъде другаде психологическия шок не се преодоля, а и силите от сумрака, от гнусните договорености, вече работеха усилно във вреда на последния син президент.  

         На 18 ноември се случи очакваното: Петър Стоянов – 1 731 676 гласа или 45.87%; Георги Първанов-Гоце – 2 043 443 гласа или 54.13%. Изоставането от 41 000 гласа се бе превърнало в 300 000. 

         Всъщност сухите числа не са толкова важни. Съществени бяха непреодолимите вече лидеромански амбиции в десницата, липсата на елементарна, но трезва преценка на възможностите, които имахме пред себе си и не на последно място дивашките реваншистки настроения. И като се започна от тогава, та до сега – загуби и разделения, пак загуби и още по-страстни раздели, нови и нови формации със стари, износени персони, пак загуби, докато заприличахме на съдран чувал. 

         А дали всъщност всичко, което се случи не бе грижливо подготвено от ония, дето никога не са под прожекторите…

        

        




Гласувай:
11
1


Вълнообразно


1. theeconomist - Не плачи, сега обединени може и да успеете!
24.01.2014 14:02
Даже съм ви подсказал как! Иди и виж! :-)))
цитирай
2. apostapostoloff - В българската политика от край време се
24.01.2014 14:32
играе "курвачка".
цитирай
3. bojo12345 - Христо , едно е да рабогиш за идеята...
24.01.2014 17:59
Второ е да се възползваш за облаги от идеята.Синята идея и Петър Стоянов намериха заслужена подкрепа.
Но когато заиграха пачкити със стотачките , намериха се много мераклии за власт.
Пишеш за един наш общ познат- Борето Брадинов - той е един от малкото бивши директори,който бе син по убеждение , а повечето си останаха комуняги и днес са собственици на старите си предприятия.
цитирай
4. toross - Да, Боре - напълно си прав!
24.01.2014 18:31
А що се отнася за Борето Брадинов той бе рядко свестен човек, много добър приятел, един от най-близките ми приятели... Бог да го прости! И тогава помагаше съвсем безкористно.
цитирай
5. ka4ak - Христо,благодаря за погледа от Пловдив,но провала дойде,точно от Петър Стоянов в самозабравата,да бъде Президент,на всяка цена!!!:(((
25.01.2014 12:47
Запознат си с началото,все пак бе депутат във ВНС и знаеш,че още от тогава,подготвяхме,връщането на Царя И ТОВА ИЗОБЩО НЕ ПРОТИВОРЕЧЕШЕ НА СИНЯТА ИДЕЯ!!!:)))
/друг въпрос е,че не върнахте Търновската Конституция,след като се доказа,че референдума от 46 г. е НЕЗАКОНЕН и най лесно и безболезнено,щеше да се изтрие позорната 45 годишна страница от Историята ни!???/
Другото,си го знаеш,НИ ПРЕЗИДЕНТ,НИ ПРАВИТЕЛСТВО,НИ СИНЯ ИДЕЯ!!!:(((
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 5596478
Постинги: 889
Коментари: 5998
Гласове: 9239
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031