Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.09.2014 01:07 - Ужас! Къмунизмът съществува в началото на 21 век в Торос и Костенец...
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 4515 Коментари: 5 Гласове:
18

Последна промяна: 07.09.2014 01:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


Според ГРАО с. Торос и гр. Костенец тези хора не са съществували...image

Ужас! Комунизмът си съществува в началото на 21 век в БГ-то…/Торос и Костенец/

            Преди година ми се наложи да потърся удостоверение за наследници за баба и дядо по майчина линия. Отидох в кметството на село Торос, където те починаха – дядо през 1984 г., а баба през 1993 г. В кметството на „червения Торос”, както е било известно селото, една служителка от ГРАО с вид и поглед на метилява овца ми каза да търся такива удостоверения от гр. Костенец, защото те били жители там. Обясних, че аз съм държал в ръцете си мъртвите им тела тук, в Торос, че поне трябва да имат смъртните им актове, но метилявата овца от ГРАО-Торос ми каза, че в Костенец щели да ми дадат всичко и ме отпрати.

            Миналата седмица едва се наканих и отидох в Костенец, за да търся следите на отдавна починалите ми баба и дядо. И там настана шоуто. Пак в служба ГРАО. Две служителки ми казаха най-напред:

-         Ама те са живи…

Отговорих, все още с чувство за хумор:

-         Ами да, живи са, баба на 108 год., дядо на 103 год.Де да беше така…

Другата служителка със сериозен тон ме погледна през стъклото:

-         Да не са в чужбина?...

Този път не издържах и им креснах, че не са в ред и двете. Подробно им обясних, че баба и дядо са били за известен период изселени в Костенец, били са даскали в гимназията, даже дядо бил нещо като директор и направил градския парк, който още се казва „Джавезов парк”, че тогава са били жители на града и сигурно за това от Торос ме пращат при тях. Двете жени се разтърсиха в някакви картотеки, в някаква национална база данни, дето всичко се пазило, но… се оказа, че и за двамата няма никакви записи в тези национални бази данни, даже нямали някакъв личен картон, който се изработвал за всеки един гражданин на Народната република, има само трите им имена и … нищо друго. Опитаха се да ме препратят към … Станке Димитров, но пак им обясних, че вероятно и баба, и дядо не са стъпвали в тази мека на комунизма. Пак ровиха и се оказа, че в червеното Торос никога нищо не са изпращали за тези двама българи, за тях те са си живи и здрави, нямат някакви си лични картони в ГРАО и така нататък… И от Костенец ме изпратиха да ходя в Торос и да търся смъртни актове, лични картони и разни документи за Манол Стоянов Джавезов /1911 – 1984/ и за Радка Георгиева Джавезова/1906-1993/. Оказа се, че все пак нещо има. На някаква телеграма след смъртта на дядо през 1984 г. някой е написал ръкописно: „Враг на народа!”. Да, дами и господа, другари и другарки, това е било през 1984 г., когато сме били в „развитото социалистическо общество”, но е трябвало за такива врагове на народа да няма никакъв спомен, да няма нищо, ако може и следа от такива хора да няма. Ужасът на забравата в Торос и Костенец.

Сега ще пусна кратки животоописания за двата велики българи, а другата седмица отивам в Торос да търся следи, че са съществували. 

 

­­­Баба ми…

Баба ми, Радка Георгиева Джавезова, по баща – Нинова е родена 1906 г. в с. Торос, бивша Луковитска околия, по майчина линия родственик на Трифон Кунев, по бащина – на Христо Чернопеев. Завършва педагогика във Виена и цял живот работи като учителка. Обичаше даскалската професия до болка. Дядо ми Манол Стоянов Джавезов също бе даскал. И двамата владееха по няколко езика.

Беше неординерна, релефна, запомняща се жена. С уникална съдба. Била е рядко красива на младини, а завърши живота си в лехите на двора, сред домати, пипер, чубрица и зелен фасул. Изписвала си дрехи от Европа, а в лагера в село Босна се радвала на гумени галоши и изпокъсана ватенка.

За разлика от общоприетото сега мнение, баба ми, поне пред мен /тя ме отгледа до 8 клас/ винаги е говорела свободно за преживяванията си по време на комунизма, за престоя си в лагерите, макар и само за по-малко от година /по мои сметки е прекарала около 11 месеца/. Съжалявам, че не я записах, че не документирах разказите и`, въпреки че имах възможност/тя почина на 87 г. през 1993 год./.Настоящият ми разказ е по спомени и откъслечни записки, както и нейни писма, които пазя.

Преди 9.9.1944 г. баба и дядо се движат в средите на интелигенцията, на офицери /дядо бе запасен поручик/, на поети, писатели и художници /Трифон Кунев я  запознава с Й. Йовков и Илия Бешков, с чийто брат Иван са особено близки/. По убеждения дядо ми е сговорист, привърженик на Ляпчев, а баба не е имала категорични политически пристрастия, въпреки че баща и`,  прадядо ми Георги е бил симпатизант на Ал. Цанков. Комунистическият преврат ги заварва като учители, мисля в Костенец или Вакарел, с две момичета – Николина/майка ми/ родена 1936 г. и Бисера, родена 1942 г. По време на изборите за 6 ВНС тя агитира за листата на БЗНС-Никола Петков в Луковитска избирателна околия, където кандидат е чичо и` Трифон Кунев, който пък по време на кампанията е в Софийския централен затвор. Баба е била много красива жена, с впечатлителен дар слово /което запази до края на дните си/ и изглежда тогава се е набила в очите на новите властелини. След като избират Тр. Кунев/27.10.1946 г/ и двамата с дядо  започват пак като  учители в Софийско. Според думите и` умишлено са отишли по далеч от Торос, защото „дядо ти усещаше, че ще стане лошо”.  Семейният им приятел Иван Бешков ден или два преди да го арестуват им е бил на гости, после го съди Народния съд и е екзекутиран. Това оставя тежък усет за настъпващото и при тях. Избягват да се въртят и в София.

През юли или август 1947 год. /били са във ваканция/ баба се прибира в Торос при роднините и децата. Един от местните партийни първенци/не съм записал името/ посещава дома и` с въпроса „Как така сме Ви пропуснали ?...”. След ден или два я извикват в милиционерското управление в Луковит, разпитват я защо е агитирала за николапетковистите, наричали я фашистка, но я освободили. Казала, че нищо лошо не е направила. Като се прибира в Торос започва да подготвя децата си да заминават при дядо ми. Една сутрин в къщи пристигат цивилни с местния милиционер и я канят „за справка” в Окръжното управление в Ловеч. Баба ми разказваше „аз си мислех, че наистина ме викат за справка и ще ме освободят, нямаше заповед, нямаше нищо”. Джипка, милиционер и един цивилен. Спират в Луковит, където я прехвърлят в камион с още десетина жени: „Тогава разбрах, че ще стане лошо”. В Ловеч пристигат вечерта и ги натъпкват в някаква барака двадесетина жени/било е някъде около Покрития мост, вероятно в милиционерското управление./ На другия ден започват да ги извеждат на разпит. Една жена се връща с рани по главата, от които „шуртеше кръв като фонтан”. Били я с обувките и` с високи токчета. Баба ми си сваля нейните и тръгва на разпит боса. Милиционерът /бил е цивилен/, като я вижда боса направо започнал да я удря, защото „се била изхитрила, ама те можели да бият и без обувки”.  Питал я с кои земеделци контактува в Торос, познава ли разни „фашисти”, защо агитирала за Трифон Кунев, а тя все отговаряла, че е за ваканцията в селото, иначе е учителка с мъжа си в Софийско/дядо ми е бил арестуван няколко дни преди това, но тя не е знаела/.  Пребиват я пак и затварят всички жени в същата барака без вода в адска жена. Вечерта няколко жени припадат, а раните от боя започнали да болят страшно. Тогава някаква лекарка между тях им казала да пикаят и дезинфекцират раните. „Пикаехме в шепи и мажехме раните, а на сутринта като ни отвориха един ни вика: „Я виж, коконите на какво са заприличали…”, разказваше баба след години. От това, което съм записал, били най-различни жени, имало и доста възрастни и съвсем млади момичета. Баба по това време е на 41 години. В Ловеч ги държат два-три дни, товарят ги в камион и ги карат в някакъв манастир до Велико Търново /така и не съм запомнил името, а може и баба да не го е споменавала/. Помнеше добре, че църквата на манастира е била още с иконите и свещниците. Били към стотина-двеста жени. В манастира остават около десетина дни. През цялото време питала за какво е задържана, искала заповед или обвинителен акт да си види причината за издевателствата. Явно, това е вбесило надзирателите и е пребита жестоко от една жена-надзирателка от Пернишко с гумен маркуч, която и казала: „Щом са те докарали тук, значи има защо…”. След престоя в манастира ги товарят към 100-150 /за броя не мога да съм сигурен/жени на камиони и ги откарват в село Босна, Тутраканско. Малка част от тях освободили.  В  Босна ги „настаняват” в конюшня в края на селото. Леглата били на два етажа, със сламеници. Дали им да облекат някакви стари стражарски дрехи и гумени ботуши. „Нашите дрехи бяха вече изпокъсани и мръсни, но въпреки това си ги „разпределиха”, а на няколко свалиха накитите и ги прибраха, защото били „думбазка глезотия”. Тогава чух за първи път думата”. Още на другия ден ги извеждат на полето да поливат царевица. Едните вадели вода от долапите, впрегнати като коне, а другите правили с мотики вади за водата. После чукат щайги и плетат кошове, маси и столове от върбови пръчки.

Чак след около месец разрешават на баба да напише писмо до децата си, до мъжа си /което така и не стига до него/. По онова време майка е на 11 години и трябва да гледа сестра си на 5 годинки. Без да знаят къде са родителите им. В Торос пуснали слух, че са избягали зад граница, че са убити, че станали шпиони и други подобни шашкании. А баба в Босна, дядо най-напред в Богданов дол, после в Ножарево, Белене…

Най-страшното, казваше баба ми, е бил гладът. На полето им карали някаква бобена чорба във войнишки канчета и по парче хляб, а вечер им давали най-различни боклуци, най-често – гранясала сланина. До края на живота си баба не поглеждаше сланина, въобще избягваше месо, без да е вегетарианка. Отвратила се и когато трябвало от глад да изядат някакво полуразложено магаре. Открили го в края на селото и се опитват да сварят част от месото, а то „миришеше нетърпимо, увоня целия кър, но дъвчехме, бяхме подивяли от глад”. Понякога туркините от селото им носели нещо за ядене, но скоро ги изолирали напълно. Самото село било в равнината, отдалечено от други населени места, до него стигал само черен път. Първата, която се опитала да избяга била някаква Станка от  Ловеч, младо момиче, току-що била женена. Застреляли я до съседно село и докарали трупа и в лагера, държали го за назидание два дни и сутрин умишлено ги прекарвали покрай него за напомняне какво ги чака. Убиецът бил нещо като началник на лагера  - поручик Николов, прост и елементарен тип, някъде от трънските села. Най-често раздавал „правосъдие” с камшик. В лагера всички жени били по политически причини – имало привърженички на Никола Петков, социалдемократки, анархистки, троцкистки, македонки/привърженички на Ванчо Михайлов/… Тук отварям една скоба. По-късно докарват още една жена от Торос, която помня чудесно,  защото бе голям привърженик на „Левски” и живееше до нас – казваше се баба Гета от Гложене, беше женена в Торос, мъжът и се казваше Райко. Та тя е имала роднинска връзка ли, приятелска ли с Менча Кърничева, нещо такова ми се върти в главата. Гета я докарали с някаква Магда, също бежанка от Македония, изглежда е била задържана, когато са ги натискали да се пишат македонци.  От нея за първи път баба научава новини за децата си и за мъжа си, че е изпратен в лагер и той. Помагали си много в лагера с Гета и с други жени, с които си останаха приятелки до края. Една част от тях ги помня доста добре. Идваха, гостуваха на баба или на баба Гета, ще седнат и потъват в спомени, разменят клюки, разпитват се една друга… Даже някъде около 1990 г. идваше една изключително симпатична жена Лили Пиринчева, която е гостувала и преди/запомнил съм я защото и тя бе като майка – аптекарка/.  Та, Лили канеше баба да се снимат в документален филм, който правели за лагерите, но какво е станало не знам – бях вече депутат и не съм проследил историята. Като дойдеше Лили Пиринчева не свършваха приказките/мисля, че живееше в София/, даже по някога си сипваха вишновка и току се разплачат. От техните разговори съм запомнил още няколко жени, с които са били заедно: Елена Баръмова – артистка или певица, Дитрих – дали е била германка или женена за германец/?/, Славова – вероятно става дума за Людмила Славова, социалдемократка. В лагера е била и сестрата на Райко Алексиев, но не си спомням името.

В Босна най-страшното станало зимата на 1947 срещу 1948 г. Настанал страшен студ, единствено им отопление в конюшнята бил метален варел с кюнци, а дърва мъкнели от полето. И пак ги изкарвали да работят. „Гумените ботуши се чупеха като клечки, шинелите ставаха като тенекия” – разказваше баба за ония страшни месеци. Тази зима умират няколко лагеристки от изтощение и студ, сред тях била и някаква възрастна попадия от Троян или Тетевен, която я намират на около километър от селото, буквално замръзнала. Друго младо момиче им споделило още в Търново, че е бременна, в Босна получава кръвоизлив, надзирателите викат помощ чак на другия ден, откарват я в Силистра, но в болницата жената умира. От студа не пламват зарази, иначе през цялото време са се къпали два или три пъти, за сапун и дума не можело да става. От тези времена на баба и остана жесток артрит на ръцете и до края на живота си бе вманиачена на тема чистота - „В такава мръсотия съм живяла…”. По цял ден переше и чистеше, всяка сутрин метеше на кокошките, дори премиташе между лехите в двора с домати, пипер и боб, купуваше огромни количества сапун, прах за пране, веро и спирт, а като варяха ракия с дядо отделяше от първата кофа за „цяр и разтривка”, а всъщност  я използваше за дезинфектант.  Вманиачаването и` на тема чистота бе станало пословично за цялото село – чаршафите се перяха до побъркване, после се гладеха и между тях се редяха стръкове лавандула. Дежурният лаф бе „Да ми е чисто…”.

През цялото време на престоя и` не получава никакво обяснение защо е задържана, в какво я обвиняват, какво е нарушила, пазеше само някакво удостоверение, че в този период е задържана от органите на Първи отдел на ДС – „борба с контрареволюцията”. Значи тази красива учителка, майка на две деца била … контрареволюционерка?! Но не бяха я прекършили – мразеше местните комунисти от все сърце, по едно време/бях вече ученик/, вече като пенсионерка,  я викаха да дава някакви трудодни в местното ТКЗС, за да получи купони за нещо си. Не стъпи нито веднъж, а от пенсията си внасяше някакви пари в касата на стопанството, но не стъпи да работи на кооперативните земи.

От Босна я освобождават лятото на 1948 г. /прекарва 11 месеца и няколко дни/, благодарение на активист от Ихтиман или Костенец, който имал сакато дете, неподвижно и тя ходела да го обучава в къщи. Та този партиец се заинтересувал защо даскалицата я няма и като разбрал се разтичал/явно е имал добри връзки/. Освобождават я с десетина затворнички и като се прибрала в Торос децата не могли да я познаят. Майка ми разказваше, че приличала на прокажена – лицето и било в рани, ръцете и треперели, по цели нощи не могла да заспи, бълнувала, дори през лятото ходела с жилетки и все се свивала от студ. Ако някое от децата не било пред очите и десетина минути изпадала в ужас… После времето позаличило травмите.

Запомнил съм ги с дядо вечер все до транзисторчето – въртяха чужди станции, коментираха, поскарваха се за политиката. След 1989 г. баба даже тръгна по митинги. Караха я да говори на митинги в Тетевен, в Ловеч, в Луковит. По времето на кампанията за Велико народно събрание през 1990 г. пак агитираше за Трифон Кунев, но този път за неговия племенник, архитект, който носеше същото име. Отиде си през 1993 г. на 87 г. Отиде си щастлива, че видя края им…

 

Дядо ми…

Бе роден в ихтиманското село Живково през 1911 г. Красив, силен, умен и одарен българин от най-добрата порода. Даскал с див талант да учи езици – знаеше 7, да, седем. До смъртта си учеше езици.

В живота реално той заместваше баща ми, който почина много рано през 1970 г. и дядо Манол зае мястото му. Бе суров и по своему нежен човек, след години разбрах на какво се дължеше тази двойнственост при него. Водеше битките си сам, индивидуално, но много упорито, имаше непоклатими принципи, от които не можеше да бъде отделен или разубеден. Не успя в най-важната си битка – така и не разбра докрай защо бе прекарал почти 2.5 години по концлагерите, каква вина бяха открили у него. Без съд, без присъда бе станал „бивш човек” по тяхната терминология. Единственото, което притежаваше за това време бе хвърчаща бележка, в която пишеше, че „Манол Стоянов Джавезов е прекарал в ТВО Мини Перник/Богданов дол/, с. Ножарево  и Белене 29 месеца и 19 дни като противонароден елемент”. Толкова. Накрая – „Да му послужи, където е необходимо”, подпис и печат със зелено мастило.

Дядо бе упорит шоп. Пишеше до съдилища, до милиционерски управления, до негови съученици, работещи в апарата на ЦК на БКП. Като Стоян Караджов. От светая светих на БКП, властта и всемогъществото получи накрая любезен отговор, в който го съветваха да не се занимава с тази част от живота си, ставали грешки и накрая: „Преди Априлския пленум се допуснаха много извращения и грешки.” Упоритият шоп продължаваше, разказваше живота си, подчертаваше, че двете му момиченца са били оставени 11 месеца без баща и майка, сами в северняшкото село. Не успя нищо повече да направи, до смъртта си не разбра причината за съсипания си живот след 1944 г.Въртяха се някакви предположения, но нямаше нищо доказано. Веднъж в началото но 80-те години, може би предусещаше, че няма да може да разказва скоро ми спомена, че някъде 1943 г. влиза в тежък кръчмарски конфликт с местния дерибей-комунист Славейко Джахов – „Беше прост  и елементарен човек, много отмъстителен и злопаметен, в ихтиманско трепереха от него.” Свадата завършва с тежък побой над Джахов, а после дядо подхвърляше: „След 9 септември мислех, че ще ме застреля, но явно е намерил друг по-извратен начин да си отмъсти…” Остана си с хвърчащата бележка и продължи да пише писма и да получава все същите отговори…

Задържането му станало мирно и тихо. Поканен за справка в милицията в Ихтиман, а там много любезно му казали, че трябва да бъде задържан. Престоят в ихтиманската полиция е спокоен, мълчалив, но напрегнат в неизвестност. Заедно с още 20 – ина човека на другия ден са отведени в София, на „Московска” №5. И се започва ужасът… Пребит е още на влизане с гумени маркучи. Искат да разкаже за някаква мнима конспирация между учителите в окръга. Втори път издевателстват върху него с обвинение, че не се включил по изборите на „правилната страна”, че подкрепил опозицията: „Защото имам приятели сред тях и предлагат по-добра програма” – бил неговият отговор. Следва поредното пребиване. И по-късно говореше за близките свои приятели - Атанас Лерински, Иван Костов, Трифон Кунев, Цвети Иванов или Георги Йорданов.

Бил е в разцвета на силите си, но за три седмици на „Московска” отслабва драстично: „Целият бях в рани, кървяха и от жегата започнаха да гноясват. И урината не помагаше за дезинфекция. Дори допира на дрехите до гноясалите рани предизвикваха болка… А се повтаряше все едно и също, обикновено рано сутрин: пиян следовател – тъпи и безсмислени въпроси – зверски побой.” – така е написал в незавършилите спомени. Следва едноседмичен престой в лечебница и после е откаран в първото му изпитание – ТВО Мини Перник или както е по-известно „Богданов дол”.

Малко преди да го изпратят в лагера следователят го попитал защо като народен учител не се включил на страната на комунистите, а дядо спокойно му отвърнал: „Нямате хора при вас, които да привлекат истинските учители. Вашите хора са прости и мързеливи.” Следователят не извикал бияча за поредната порция бой, а се подсмихнал и му казал, че ще го запише това в досието му – тези думи били достатъчни да приключат с него.

В Богданов дол дядо прекарва около половин година. В ръцете на прочутия злодей, зарзаватчия, бияч и варненски комунист кап. Кръстьо Гершанов-началника на общежитието. В мините се наблягало на тежката работа, с непосилните норми се изпълнявали трудовите задължения към Родината, изкупували се „грехове”. И понеже дядо бил млад и силен успявал да се справи с нормите, с огромните буци кюмур във вагонетките, дори помагал на по-слабите. Сред тях бил и писателя Димитър Талев, който също така и не разбрал защо е в тази месомелачка за човешки съдби. Споменът за него остана у дядо до края на живота му. Въпреки това, въпреки нормите и канския труд за половин година не му е разрешено да пише и получава писма. От приятели, по познатите лагерни канали разбира за ареста на съпругата му, за самотата и мизерията, в която живеят дъщерите му. Прави опит за бягство. Хващат го между Перник и София. Връщането му в мините, разбира се, е придружено от нова порция зверски побой – счупена му е лявата ръка и няколко ребра. Следва пак лечебница и  откомандироване из безкрайните полета на Делиормана.

С конски вагони двадесетина лагеристи, вече като „бивши хора”  се стоварват в добруджанското село Ножарево. Тук лагерът е основно за унищожение и унижение на лагеристите. Трудът не е толкова тежък, но пък гладът е страшен, а зимите – изкусително студени. Тогава се мажат със свинска мас, за да издържат. /Свинската мас топят от огромните количества сланина, които са налични в селото, сред турското население./ Като минала зимата били заприличали на мумии – слаби и намазани със свинска мас, миришели ужасно, но кой ще се впечатли от „аромата”, разнасян от лагерниците в трудово-възпитателното общежитие. За тази зима през 1948 г. дядо разказваше често, че от студ измряли една трета от лагеристите. В записките му откривам спомена за двама негови приятели, Станко от гр. Карнобат и Илия от с. Плоски, които ги откриват сутринта на леглата им, бездиханни: „Няма нещо по-страшно от това да намериш другарите си, с които снощи си споделял неволите, чая и коричката хляб, мъртви, вкочанени от непоносимия студ, тихи и спокойни, сякаш са се отървали от този кошмар, в който живеехме”. Имали и щатен мъчител, бияч, който размахвал тоягата, някакъв крадец и обирджия Ибиш от пловдивските села… Трябва да е било средата на 70-те години на 20 век, с дядо бяхме на мач на любимия му „Левски” на стадион „Васил Левски”, тръгнахме да се прибираме като повървяхме из Борисовата градина. По едно време дядо се забърза, спря някакъв доста висок човек и го обърна към него. Оня го погледна с широко отворени очи, сякаш замръзна и в този момент върху лицето му се стовариха два сериозни удара/дядо имаше огромни ръце/ и той рухна безмълвен, последваха два или три ритника в лицето, шурна кръв, а оня мълчеше. Удивен дръпнах дядо, това бе нещо, което не очаквах, не бях виждал и тогава забелязах очите му, променени – безцветни, воднисти,  с огромна мъст в тях. Попитах го какво става, а той ми отговори само: „Това е онзи Ибиш, бияча, за който съм ти разказвал, толкова хора унищожи…” Дядо трепереше, оня се свиваше на земята, насъбраха се хора, но безмълвно закъснялото отмъщение отмина. Знаехме тримата лагерната тайна. След години дядо научи, че този Ибиш е бил намерен мъртъв/може би убит…/ из уличките на „Подуяне”. Откривам в записките му още за Ножарево: „Бяха решили да правят в това село някакво огромно земеделско стопанство, нещо като бъдещите АПК-та, дори началника пишеше всяка седмица отчети, а хората измираха като мухи, храната беше по-лоша от тази на прасетата, турците, работещи с нас започнаха да бойкотират дейностите в „образцовото” стопанство, продаваха част от продукцията на черно, ние гледахме да скатаем я някой кочан с царевица, я малко пшеница или овес за зимата. Всеки ден измисляха нови и нови дивотии и все стигаха до пълен провал. Накрая на престоя ми трудово-възпитателното общежитие бе провалено напълно, персоналът го разпратиха по другите лагери, а нас, оцелелите ни засилиха основно към Белене, където пак започнахме да изграждаме образцово стопанство, но прави ли се нещо такова с хора, които са перманентно гладни и едва ходещи от изтощение, болести и умора…”

От Ножарево дядо е засилен със същия вагон към Дунавския остров Персин, по-известен като Белене. Става от първите поселници на него. Били около стотина души в края на 1948 г. – земеделци, анархисти, легионери, ратници, учители, генерали, дипломати, бивши министри. Пускат го в края на 1949 г. и след две години, през които не спира да си води войната за истината пак го докарват в началото на 50-те години, но този път само за четири месеца, освобождават го отново без никакви обяснения. От Белене му бяха останали страхотни приятелства – с писателя Йордан Вълчев, с Асен Христофоров, за който дядо казваше, че е един от най-умните хора, с които се е срещал, с Иван Гинчев/и двамата са даскали/, с Йосиф Петров, с великия доктор Грозев, с още куп като него, имаше особена слабост към анархистите, въпреки че той на младини бил върл симпатизант на Демократическия сговор. Там преживява няколко наводнения, отново сибирски студ и глад, този изяждащ, чоплещ стомаха глад, който влудява и те кара да се превръщаш в животно за коричка хляб. Строят първите бараки и прекарват зимата в тях, погребват мъртъвците, изпълняват непосилни норми, укрепват брега и се специализират в ловенето на всякакви водни твари, с които може да потушат човъркането в стомаха. Един ден ги оставили по-свободни и лагерниците с ръце хванали доста риба и между нея няколко водни змии и жаби. Вечерта надзирателите конфискували рибата, но останали змиите и жабите – „Ами беше толкова вкусно, такава наслада…” – разказваше след години дядо, колчем се отвореше дума за преживяното. Иначе – някаква супа с кочани от кисело зеле, вкиснат грах или боб, понякога дори с парченца развалено месо, а пролетта и лятото – просто безсолна чорба от прясно зеле, без никакъв вкус. Години след това дядо не оставяше троха хляб да се разпилее по масата и си приготвяше огромно количество подправки, задължително люти чушки и някакъв сос с много, много хрян, негова тайна, която открил на острова и с нея се лекувал и топлел. Разказваше, че Христофоров имал много капризен стомах, но пък бил и лаком и с тази супа от хрян го спасявал многократно, дори го лекувал с нея. Доста години след това, дядо дойде в Говедарци на гости на майка и заседнаха с брилянтния икономист и писател Асен Христофоров в селската кръчма и все за Белене си говореха. Стана дума и за тази безценна супа с хрян или стари люти чушки, които ги отървавали от болести и премръзване. Вечерите им завършваха с тежки, мъчителни и горчиви мъжки сълзи, всеки явно е оплаквал съдбата си, успоредена с хиляди други там, по островите на българския концлагерен масив за отмъение.

Странна порода може да е човек! Дядо, след толкова изтезания, бой, унижения, разпити и пак бой си спомняше с умиление за залезите и изгревите над реката и как с часове, ако имали време наблюдавали небето над острова, защото било неземно красиво. Може би като контрапункт с действителността, там долу, в блатата и тинята.

            В Белене вече получавал редовно писма и дори няколко пъти колети, колкото им било разрешено, май един път месечно, но имал сладко и сланина за оцеляване в ужасяващите условия там. Просто се отървал от пълното унищожение, благодарение на физиката си – здрав, висок, упорит и с желязна воля дървен шоп, това бе дядо и това го е спасявало многократно, защото при неговия характер, кой знае къде щеше да завърши дните си.

            Този здрав и железен човек не можеше да гледа как се поставя най-обикновена инжекция. И това му останало като „спомен” от острова – една мразовита вечер трябвало да държи неговия приятел Ненко Йотов, докато д-р Грозев го оперира от апендикс с подръчни материали – викове, стенание, кървища, но спасителна интервенция, животинска страст към залезите и особено изгревите над Дунав, но дядо си остана с комплекса. Иначе дядо Ненко оживял, почина след дядо и в Торос всяка тяхна среща започваше със спомени от лагера и завършваше с парите, които са полагат на дядо Ненко от службата му във френския чуждестранен легион, а по-късно в елитните дивизии на Ото Скорцени. Така и незавършиха тези разговори, бай Ненко си остана без пари и не доживяха падането на комунизма…

            Другият му комплекс, останал от лагерите, бе от всякакви видове доносници. Докрая все му се привиждаха служители на ДС – тайни или явни, но не си спомням поне веднъж да упрекне някои от хората, с които е бил в лагерите и е знаел, че служат на тайните служби: „Принудиха много хора, изнудваха ги, биеха ги, някои платиха с живота си – една част се предадоха, не са хора за упрек, само човек поставен в такива условия може да преценява. Аз не се подадох, но бях силен, здрав, упорит и дебела глава. Ако бях останал в лагерите не 2.5 г., а 10-15 г. кой знае дали нямаше да се предам и аз. Беше страшно, жестоко, понякога те изнудват със семейството, с децата. Ноооооооооооооо, за тези, щатните, тези които изнудваха и правеха от хората доносници – за тях прошка няма, никога на такива не бива да се прощава, защото това са най-големите изроди, слугите на комунизма, без тях той нямаше да се задържи.” – такива неща е написал дядо в спомените си и тези спомени са писани 1984 г. Държа да го подчертая, точно тук и точно сега, защото бе уникален човек!

            В края на живота си дядо лудна по Рейгън. В Торос  така го кръстиха кръчмарските му приятели. Ето накратко тази история. Преди повече от 100 год.  на 06.02. 1911г. е роден великият комуникатор Рони Рейгън, а на 07.02. 1911г. бе роден дядо ми Манол Джавезов.

Рейгън - в градчето Тампико, Илинойс, което сега има точно 840 жители, дядо ми в село Живково, Ихтиманско, което се населява от около 600 души. Родителите на Рейгън са били сравнително бедни според щатските критерии, последователи на демократите, с либерални възгледи, родителите на дядо Манол били сговористи, по-скоро ляпчевисти, а прадядо ми Стоян е от първите  телохранители на Фердинанд, после  става пикьор, строи пътища. Родът им е продължение от голямата фамилия на героя от Априлското въстание Гене Телийски – вдъхновил Захари за толкова героични страници в „Записките…”.

Роналд Рейгън е бил спасител, актьор, синдикалист, а дядо ми – учител, фолклорист, военен, концлагерист в Богданов дол, Ножарево и Белене. Знаеше седем езика и е  автор на първите теоретични изследвания за народните хора.

Рони намира опора в Нанси, която остава най-добрият му съветник и сърдечна симпатия, дядо намира своята Нанси в лицето на баба ми Рада, която е 5 год. по-голяма от него /родена 1906 г.,  а в началото на 20 век за България тази разлика била  еретизъм/ и разделя  даскалската участ с дебелоглавия шоп от Ихтиманско. Тя пък е от рода на Трифон Кунев и Христо Чернопеев. Рейгън създава дъщери, дядо ми – също.

Да де, но единият живее в САЩ, а другият в България, май има колосална разлика?

Докато Рони Рейгън през 40-те години се възторгва от доктрината Труман и антикомунизма, дядо Манол препогребва част от избитите до Вакарел, защото кучетата разнасяли из селата части от телата им. Приятелят на семейството Иван Бешков е затрит от така наречения Народен съд, а целият род на баба Рада е засилен по лагери и  затвори. И баба, и дядо не пропускат престой в комунистическите концлагери.

Баба я пенсионирали на 45 г., а дядо през 1961 г., когато едва започвала политическата кариера на Рони. После до смъртта си дядо все търсеше някъде да работи – заместваше болни учители, превеждаше, беше мебелист, дори стана по едно време хотелиер…

И така до 1980 г. Тогава след грандиозен скандал с баба дядо купи някакво готино радио, дето било много специално, с голям обхват. Даде една пенсия за него. И нали знаеше езици по цял ден въртеше новините за президентските избори в САЩ. Рейгън и Картър станаха семейна тема. Тогава разбрах, че още през 1976 г. Рони казал - „Фашизмът всъщност бе в основата на Новия курс”, чух и непонятната дума за 18-те ми години консерватор. Когато Рейгън победи Картър и стана 40 – тия президент на САЩ дядо Манол даде още една пенсия да черпи в селската кръчма  на Торос.  Върна се доста пиян след два дни и каза, че този /Рейгън/ ще приключи с комунизма и е „изпята  песента на Съюза”, а баба го сложи да спи и врътна ключа на стаята, защото „на стари години пак му се ходи по милицията”.

На следващата 1981 г. на дядо му върнаха документите отнякъде с мотивировката, че „напредналата му възраст”, така и така… Той седна и писа някакви жалби, а след време получи призовка да се яви в Окръжното управление на МВР-Ловеч. Баба ми писна. Дядо се върна с вечерния рейс и обясни, че го викали, защото  протестирал, че не получава работа, видите ли Роналд Рейгън му бил набор, а станал президент на САЩ. На другия ден дойде председателят на селсъвета Цако Макнев и му обясни, че народната власт се грижи за старините му, да си получава пенсията, да си играе карти в кафенето, да ходи на санаториум, даже понякога замествал като учител, а само в „гнилия капитализъм” насилвали хората да работят, експлоатирали ги дори в залеза на живота им. Дядо мълча, мълча, па накрая спря радиото и извади последния си аргумент – „Ами то, освен Рейгън, набор ми е и Тодор Живков – той защо още работи?!”. Селкорът остана с отворени уста и се изниза с „Ще видим тая работа…”. Оттогава селските зевзеци кръстиха дядо „Рони Рейгън”, е, викаха го още няколко пъти по милиционерските участъци, не видя повече работа и се ориентира към лозарството. Като тръгваше с мотика на гърба  известяваше баба ми, че „Рейгън отива да копае лозето”.

Отиде си дядо на връх рождения си  ден през 1984 г. тихо и с достойнство, а на гроба си бе поръчал/и предплатил/ на селската духова музика да му свират „Ако умра ил загина…”. Очакваше битката Рейгън – Мондейл, но не успя да види новата победа на любимеца си в 49 щата от 50. Радиото му си остана на „неговите” станции… От тях се бе научил да перифразира Рейгън - „Аз съм антикомунист, защото разбирам Маркс и Ленин, а комунистите само ги четат…”.

Някъде около 1989 г. припомних на баба фразата „Рейгън отива да копае лозето”  и смисъла, който любимият и` Манол Стоянов Джавезов е влагал в нея: Оня Рейгън си прекопа добре лозето. Така го прекопа, че ликвидира „Империята на злото”.

Баба Рада отиде да запали свещица на гроба му. Сигурно е споделила, че наборът  си е свършил работата. На стари години… Но за пръв път на гробищата баба се усмихваше и някак припряно палеше свещиците!  Рейгън си отиде 20 години след дядо. И бяха астрални близнаци…Такива хора бяха дядо и баба, лагеристите, даскалите!

Ще ми се за край на този разказ да цитирам едно от писмата на дядо до мен. Запазил съм стотици писма от баба – тя пишеше нежно, разточително, с много епитети и изящна фраза – остатък от филологическото и образование, докато дядо бе директен, пишеше с кратки изречение, прекалено лапидарно като остатък от стила на даскала – математик. Ето писмото му от януари 1981 г.: „Ицо, пак са те изключили. Надявахме се с баба ти, че най-после ще приключиш с тези гимназии. Майка ти ни се обади – пак си изключен. За какво са ни тези шестици като непрекъснато те гонят. Няма да те упреквам, но – стига толкова. Завърши. Знаеш, че те харесвам – бунтар си, непокорен, приличаш на моите приятели – анархистите, но трябва и малко разум. И запомни, бе момче – ти си белязан! Белязан за цял живот. Искаш или не, но ще върви след теб това, че с баба ти сме били в лагери. Те са майстори на доноса, на окепазяването. Няма да пострадат нито Йото, нито Анжела, нито другите младежи. Ще пострадаш ТИ! Винаги ще страдаш Ти, докато не си отидат от властта комунистите и особено техните слуги от милицията и държавна сигурност, те са долни, изключително долни хора, може пред теб да се правят на най-добри и хрисими, но са мръсници в душата си. Запомни го! И още нещо – забрави поне за малко за тази своя слабост – жените- Има време за всичко, ти залиташ и много-много не мислиш. Избягай от този край, от Ябланица бягай далече! Върни се при майка си в Самоков и завърши тази пуста гимназия, че се съсипахме всички. Не забравяй, че си белязан, просто го приеми като реалност. Моля те да ме послушаш, остава ти толкова малко и пак те гонят, пак те изключват. Аз тези дни ще отида да се срещна с директора и класния ти, но нямаш голям избор. Щом класния ми вика по телефона: „Колегите не искат да имат умен ученик”. Решили са, че пречиш, че си опак човек – такива си оставаме, такава ни е системата. Поне временно се примири, поне да завършиш… Запомни това, което ти написах и заминавай за Самоков, аз ще взема отпусното ти, ти пътувай за Самоков да не изпуснеш и този срок. И знай, че за битка винаги има време, но трябва да имаш с какво да воюваш!”.

Това бе дядо – един самотен страдалец, който си водеше своите битки. Сам и упорит във всичко. Шоп и българин. Непокорен и урсуз по своему. Лагерите го бяха калили в дълги и жестоки битки, издържаше на всичко, имаше непреодолим усет за опасността, за заплахите и хората около него. Преминаха през живота с баба достойно, различни, твърде различни, но сякаш многобройните нещастия ги бяха направили по-силни, по-сплотени, обичаха се докрай, страстта им към живота и омразата към комунизма направиха от тях странна двойка, уж на никой не пречеха, а бяха все спънати от власт и съмнения. И надеждата, която не пропуснаха – баба дочака да види, че комунизмът си отива, а дядо не успя – накрая железният му организъм се срина пред рака. Отиде си през 1984 г., а баба го надживя с десет години – нея изпратихме през 1993 г. Сега препрочитам спомените им и ми се струва, че въпреки всичко са били щастливи – знаели са срещу какво се борят и какво очакват, докато сега сме потънали в отвратителното желе на прехода, от което няма излизане.

 




Гласувай:
18
0


Вълнообразно


1. apostapostoloff - С Йордан Вълчев бяхме приятели...
07.09.2014 06:22
След Десети той издаде книгата си "Куциян", в която описва патилата си. Заедно с Талев и другите. Описва и много подробно мъчителите си- Гершанов и сие. Много интересно четиво!

Дълги години живях в Подуене... Този Ибиш беше бит няколко пъти. Последният път го осакатиха грозно, страшно и той се влачеше като недоубито куче из Подуене.

Най- накрая наистина го убиха, макар че по цял ден висеше при кварталния, където "сътрудничеше" на народната милиция с доноси, клевети и интриги.
цитирай
2. toross - Благодаря ти, приятелю
07.09.2014 08:43
за хубавия спомен. Дядо и Й. Вълчев бяха доста близки от ония времена.
цитирай
3. tutankhamon661 - !!!!!!!!!!!!!!
07.09.2014 12:42

И аз имам двама репресирани в рода си. Затова избивам зъби като ми кажат, че “жертвите на комунизма били някакви престъпници, които си го заслужавали”.

Съвсем сериозно пробваха да ми пробутат, че “в Белене хората си карали кефа”. Tолкова са ненормални червените лъжливи идиоти.

После недоволстват защо само лошото на комунизма се помни. Ами няма как да е друго. При описаните зверства останалото е без значение. Tова, че някакви страхливи и подмазващи се мишоци са живели добре, не е от голямо значение, защото е платено със страданията на хиляди хора, които дори не са познавали.

За какво са ми изкуствено занижени цени на тока и хляба, щом утре мога да "цъфна" в Белене и то без да знам причината?

цитирай
4. анонимен - Този "частен случай" само допълва стотици други подобни,
07.09.2014 14:39
а изводът е, че НЕ СМЕ СПОСОБНИ САМИ ДА ИЗРЕЖЕМ МЕТАСТАЗИТЕ ОТ СМЪРТОНОСНОТО ЗАБОЛЯВАНЕ "КОМУНИСТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО" И ЧЕ "Къмунизмът съществува в началото на 21 век НЕ САМО в Торос и Костенец..."
цитирай
5. demonwind - Дядо ми беше
07.09.2014 23:33
комунист. Роден през 1898 в Малко Търново и прогонен след попадането на земите им в турско след войната. Беше комунист, от истинските. За целия си живот като комунист беше построил във Варна (там са се установили с баба ми след бягството от Търново) една къща, състояща се от две стаи - една нормална и една в сутерена. Толкова. За 6 членно семейство. И беше доволен от това, не му трябваше повече. Негови "авери" направипа палати, кооперации, но дядо не искаше това - нали това е теорията на комунизма - "всекиму според потребностите" - на дядо потребностите са били именно толкова. Но не и на други. Татко беше забелязал недостатъците и перверзиите на комунизма още докато е бил млад, затова е участвал в различни формации, целящи прочистване на страната ни от вредни елементи с особен цвят на кожата. Както и да е, не беше репресиран после, просто защото знаеше как да не се набива в очите на тия, дето не трябва. От дядо разбрах, че комунизмът е най-висшата идея, но е неприложима за нашето общество, където винаги трябва някой да е "отгоре".
През октомври сме изправени пред труден избор - да изберем от двете злини по-малката. Всъщност, да изберем комунисти, но прикрити. Парламентарната криза ще продължи и след изборите. ГЕРб ще "спечелят" с помощта на купените гласове и мъртвите души, "комунистите" също няма да са назад, ако успеят да формират правителство, ГЕРБ ще трябва да избират - дали да печатат банкноти и така да вдигнат изкуствено стандарта, или да станат свиделети на нови дълги протести, платени от опозицията. Парадокс е, но е факт, че единствено Виденов от новото време се опита да направи нещо, но беше твърде млад и идеалист - хиените му видяха сметката много бързо. А той е един от малкото, който не окраде нищо.
Докато хора като Светльо Витков (когото познавам лично и съм сигурен, че няма да играе по свирката на някой чукундур) не вземат властта, нищо добро не ни чака...

Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 5596448
Постинги: 889
Коментари: 5998
Гласове: 9239
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031