Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.01.2015 21:19 - Петър Манолов
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 2990 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image


Седнали сме с легендарния Петър Манолов в пловдивския граждански клуб. Отпиваме от виното и се връщаме към онези светли и вдъхновени времена преди 25 години. Петър разказва, а той е винаги интересен събеседник – Поет, антикомунист, дисидент, боец, интелектуалец, свободен човек…

МОНО ПЕТРА

По-леко би се преживяло като ехо.
Останах камък. Сам. В морето.
Тежи ми!
Не тъжа.
Тежа.
С нозе дълбоко впити във земята,
за да не може н
якой да ме вземе,
по някого да ме замята!
Поне докато стана пясък!
Поне докато стана пясък!

 

-          Петьо, как се свърза с легендарния Илия Минев? Как създадохте първото неформално дружество за защита на човешките права?

-          Ами просто аз отидох при него в град Септември. Един ден през 1987 г. с жена ми Вера хванахме влака и носехме едно бурканче мед. Искахме да му го подарим. Отвори ни брат му и той извика съпругата му Ангелина, а тя ни заведе при бай Илия. Харесахме се от пръв  поглед, но станахме близки след дълги разговори. Той търсеше начин за легална борба с комунизма и единственият бе да регистрира независимото дружество за човешки права. Събирахме се много хора, тези, с които започнахме в самото начало, бяха един незаслужено забравен човек като Григор Симов, който имаше голяма заслуга, и още бай Стефан Вълков от Асеновград, отец Благой Топузлиев, Димитър Савовски, Димитър Томов от Михайловград, Цветан Цветанов - актьор от Мездра. Провокаторите не ги споменавам, защото те се радваха и на лошата реклама.

-          Ти имаше ли други антикомунистически прояви преди учредяването на НДЗПЧ?

-          Бях издал два броя от ръкописното си списание „Слухове”, държавата се управляваше и без това чрез слухове и аз седнах да го направя. Пишещата ми машина по това време беше счупена и дойде един младеж, който я взе уж да я поправи. Върна се след няколко дни и каза, че нищо не става от нея, и ми остави друга, която съвсем не можеше да работи. Тогава седнах и ръкописно направих 25 екземпляра от списанието „Слухове”, пишех под индиго. После ги взех и ги разпространих сред случайни хора на гара Подуяне в София.  След това имаше едно литературно четене в 65-а аудитория в СУ, където прочетох на студентите поемата „Здравей, Америко”. Настана голям скандал и името ми вече прошумя като на убеден антикомунист.

-          И после се свързахте с Илия Минев?

-          Да, после с бай Илия тръгнахме да правим Дружеството. Тук е мястото да спомена Екатерина Маркова, която беше изключително активна и ни събираше в апартамента си в София. Бяхме предвидили едно голямо събиране на всички активисти в едно лозе в Ихтиман навръх Коледа. Беше страшен мраз и студ. Тръгнах към гарата в Пловдив и от кино Балкан зад мен се залепи една милиционерска кола, но не ме спряха. Качих се на влака и забелязах четирима души да вървят след мене във влака. Слизам в Ихтиман и се чудя къде да се скрия. Въртях се, въртях се и реших, че най-доброто прикритие е да вляза в църквата. В началото там имаше само възрастни хора, бабички, слушат службата за Коледа. Но след петнадесетина минути започнаха да влизат едни прилично облечени другари – веднага си пролича, че те не са на мястото си там. Излязох тихомълком от църквата и тръгнах към лозето. Обградиха ме и ме арестуваха, вкараха ме в милицията в Ихтиман. Гледам вътре в една голяма стая събрали повечето от активистите на Дружеството, които познавах – всичките арестувани. По едно време се оглеждам и виждам, че оставили само двама милиционери да ни пазят. Бай Илия ни беше задължил да се обръщаме един към друг с „господин” и „госпожо”. И тогава аз се изтъпанвам и викам на арестуваните съратници: „Господа, тъкмо са ни събрали, дайте да си проведем събранието тука, в милицията.” Леле, като настана една паника по коридорите на милицията! Събраха се 10-15 милиционери в коридора и най-старшият от тях вика, че се разтурва събранието и всеки да си заминава там, откъдето е дошъл. И прилепват към всеки по един-двама милиционери, които го водят към влака. После съм говорил с бай Илия за това събрание. Той мълчеше.

-          Защо, какво си го питал?

-          Той ни събра в това лозе с намерение да накървави системата. Бай Илия беше много отчаян човек вече, прекарал повече от тридесет години по затвори и лагери. Беше решил да накървави системата, защото мислеше, че по този начин ще взриви общественото мнение. По това време той искаше да действаме радикално. Та това съм го питал, това ли беше причината да ни събере в онова лозе. Той мълчеше и се усмихваше. И досега и аз нямам отговор.

-          Нататък какво следва?

-          Понеже нямаше влак за Пловдив, двама милиционери ме набутаха в някакъв влак за София. Тук да споделя нещо любопитно. Месец преди това бях запас и оттам си бях взел една ушанка с петолъчка, та през цялото време се движа с нея. Слизам в София и се чудя какво да правя, търся някаква подкрепа. И се сетих за един приятел – Митко Ганев, актьор, който живееше в квартал „Лозенец”. Тръгвам натам и гледам около мен трима-четирима виетнамци. Помислих си, че това е новото проследяващо оръжие на Партията. Вървяха с мен до апартамента на Митко. Голям цирк беше – аз с ушанката с петолъчката и виетнамците до мене!

-          Кога стана секретар на НДЗПЧ?

-          Още в началото бай Илия ме определи за секретар на Дружеството и досега съм такъв. Никой никога не ме е сменял като секретар на независимото дружество. Започнах веднага да упражнявам длъжността си и се захванах да пиша програма и устав. Тази задача ми възложи бай Илия, като каза: „Детето, ако не го кръстят родителите, ще го кръстят комшиите!”. Независимото дружество още тогава се афишира като единствената немасонска неформална организация. Имахме и специфични искания, съсредоточихме се срещу възродителния процес и промяната на имената на турските граждани. Още тогава прогласихме, че възродителният процес е разрушителен акт на Коминтерна. Общо взето цялата 1988 година премина в съпротива срещу възродителния процес, организационни въпроси и преследване с милицията. Станахме популярни.

-          Какво се случи след това?

-          Къщата ми се беше превърнала в аврамов дом. Вратите не се затваряха, всеки можеше да влезе, не сме се криели. На първи януари 1989 пак се бяхме събрали от управителния съвет вкъщи. Отнякъде дойде слухът, че Илия Минев е мъртъв. Лека кола имаше само отец Благой Топузлиев и тръгнахме към Септември да проверим дали това е истина. С нас беше още един чернокапец от Сливен. Малко преди Пазарджик ни спряха милиционери с мотива, че разследвали пътнотранспортно произшествие. Оглеждаха нещо по колата и казаха, че намерили парченце от мозък в грайферите на колелетата. Благой беше изобретателен човек, каза им къде отиваме и поиска да му осигурят телефон, за да се обади на „Свободна Европа”. Те се повъртяха, повъртяха десетина-петнадесет минути и ни пуснаха. Но, като пристигнахме в Септември, се оказа, че целият град е обсаден. Разбрахме, че това за смъртта на бай Илия е слух. Те се страхуваха от нас – от една шепа хора и от мирните ни акции.

-          Когато се видяхте с Илия Минев, как реагира той?

-          Разказа ни, че пак са го прибрали, и повтори една фраза, която е споменавал стотици пъти: „Ръцете на комунистите са в кръв до лактите, от тях всичко може да се очаква”.

-          С кои чуждестранни медии контактувахте?

-          Най-вече със „Свободна Европа” и „Дойче веле”. А в края на декември 1988 година отец Топузлиев доведе вкъщи Ален Шевалиера от френското издателство „План”. Той е бил в Афганистан и на връщане минава през Делиормана и Пловдив. Взе интервюта от Илия Минев и мен. Докато ме интервюираше, пак бях с ушанката с петолъчката. А преди срещата на Митеран с поканените интелектуалци в жилището на Екатерина Маркова дадохме интервюта отново пред френски журналисти. Разбира се, в България достъп до медиите за нас нямаше. Тогава казахме на французите, че Европа е длъжник на българите, защото ни остави без никаква помощ в битката ни срещу комунизма. След тази среща отново ни арестуваха и мен ме придружиха до пътническия влак за Пловдив.

-          Идва времето, когато ти конфискуваха архива и ти обяви гладна стачка…

-          Да, имахме намерение на Коледа по стар стил да канонизираме Васил Левски в църквата „Света Неделя” в Стария град, но отците Амбарев и Топузлиев ни спряха. На 7 януари западните радиостанции обявиха моя телефон 22-90-45 за връзка със симпатизантите на Дружеството. Обаждаха се денонощно хиляди хора. Гостуваха ни Илия Минев и Любо Собаджиев. Те имаха някакви разногласия и по цяла нощ спореха. На 8 януари дойдоха още активисти от цялата страна. Спомням си Юсуф Бабачки, Хасан Бялков, Стефан Вълков, Зейнеб Ибрахимова и други. На 10 януари се събуждам и виждам, че къщата е обсадена. Нахлуха десетина милиционери с автомати и извикаха: „Горе ръцете и с лице към стената!”. В това време на Цветан Цветанов от Мездра нещо му поддаде коляното и започна да трепери. Той си свали ръцете и си хвана коляното. Аз не издържах и започнах да се смея с глас и тържествеността на ареста отиде на кино. Почнаха обиски, разхвърляха всичко вкъщи, проверки на документите и накрая извадиха някаква заповед на прокурора Нешев и ме откараха в Четвърто районно управление на МВР. Любопитното е, че в 21 часа милиционерите казаха, че ще ме оставят за малко, защото отивали да слушат емисията на „Дойче веле”. Моите приятели вече бяха уведомили западните радиостанции за ареста ни. Пуснаха ме малко след полунощ и ми казаха да си вървя. Връщам се вкъщи и виждам, че са прибрали целия ми литературен архив, ръкописите ми, програмата и устава на Дружеството…

-          И тогава обяви гладната стачка, която взриви цяла България?

-          По инструкции на бай Илия Минев се бяхме разбрали, арестуват ли някого, той веднага да обяви гладна стачка. Аз, като видях, че са ми взели всичко, побеснях и веднага обявих гладна стачка. Обадих се на всички западни радиостанции, гладувах 32 дни, накрая бях останал кожа и кости, но в крайна сметка ми върнаха архива.

-          Кои български творци дойдоха да те видят и да те подкрепят?

-          Радой Ралин, Любен Петков, Валери Петров, Едвин Сугарев, Георги Спасов, а като посредник между Окръжния комитет на БКП и мен два пъти идва Велислава Дърева и ми носеше поздравите на Пантелей Пачов. За съжаление, не съм запомнил името на един много възторжен младеж, който дойде с Георги Спасов. Та на този младеж, когато го арестували, му казали: „Петър Манолов го изтървахме, но за теб още никой не знае”. След няколко години почина от дребноклетъчен рак. Интересното е, че от същия рак си отидоха и Румяна Узунова, Георги Спасов и още един куп дисиденти. Започнах да си мисля дали не е някаква провокация срещу нас. Спомням си, че идва да ме види и жената на пловдивския белетрист Георги Алексиев. Какво са я правили, не знам, но скоро след това тя се обеси. Подкрепиха ме много писатели от света и много учени.

-          С малко изключения пловдивските писатели написаха едно унизително писмо, озаглавено „За кого плачат”. Какво ще кажеш за тях?

-          Простил съм на всички. Аз никога не съм бил срещу пловдивската интелигенция и не съм враг на народа си. В началото на 90-те години на литературно четене в къща Ламартин прочетох стихотворението си „Острия” и с него им простих на всички.

-          Накрая няколко блицвъпроса. Какво мислиш за Константин Тренчев?

-          Тренчев е много нечист, мръсен човек. За него не ми се говори.

-          За Кольо Босия?

-          В началото Тренчев го държеше настрана. Кольо беше объркан , но после стана посредник между неформалните сдружения.

-          Отец Амбарев?

-          Бог да го прости, отчето Амбарев беше светъл революционер. Той първи анатемоса комунизма. И аз имам едно предложение, на което държа и сега, че той трябваше да бъде погребан в Имарет джамия, защото обедини двете религиозни системи. Мюсюлманите са паметливи хора и добрините на отец Амбарев няма да ги забравят.

-          Сега се сетих да те питам за онова прочуто четене в СУ, на което си бил с художника Анастас Константинов и после се разпространяваше записът на поемата ти „Сто кръпки”. Тя беше литературният шлагер на моето поколение.

-          Да, тогава в СУ за първи път прочетох поемата „Сто кръпки” и студентите се взривиха. Ченгетата извикали ректора, за да успокоява студентите, които искаха да я прочета отново.  В крайна сметка доведоха моите приятели Оги Видев и Ялдъз Ибрахимова и те успяха да угасят духовния пожар, който избухна.

-          Не говорихме за големия поет Биньо Иванов?

-          Биньо е изключителен поет, невероятен човек! Забравих да го спомена, когато ме пита за тези, които идваха да ме видят. При едно от идванията му при мен го арестуваха пред кино „Балкан” в Пловдив. По-късно той обяви безсрочна гладна стачка. Тогава аз отидох да го видя и при срещата ни мълчахме и двамата. И тук искам да попитам нещо сериозно – къде са ръкописите на Биньо по време на гладната му стачка и каква е връзката на Михаил Неделчев с това?

-          За Илия Минев и Стефан Вълков?

-          Изключителни хора! Винаги съм се учил от техния стоицизъм и желанието им да бъдат бойци. От тях за първи път чух за силата на незначителния човек и че правата на човека и гражданина са космически податки, защото това е зрелостното свидетелство на човечеството.

-          В какво време живеем?

-          На режисираната свобода.

-          А паметта ни?

-          Силата на нашата памет е неотразима и затова всички принцове са мои братя. Скоро на честването на 25 години от промените зададох въпрос към президента Плевнелиев защо толкова години властта в Пловдив не позволява да се изгради музей на насилието в подземията на Общината, което всъщност е твоя идея. И той ми отговори, че поема личен ангажимент това да се осъществи. Аз много внимателно ще следя какво ще стане с личния ангажимент на президента, защото това е окултно важен въпрос.

-          Нещо, което искаш да кажеш, а сме го пропуснали?

-          Ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет.



Тагове:   Петър Манолов,


Гласувай:
8
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 7003667
Постинги: 935
Коментари: 6140
Гласове: 9446
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930