Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03.2015 19:20 - Цано Сталийски - родоначалникът
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 2706 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Предлагам ви част от книгата ми под печат "Родът Сталийски - жестокото усилие да оцеляваш", в която се разказва за родоначалникът на рода Цано.

Цано Сталийски идва в столицата в края на 19-и век с авторитета на директор на Видинската гимназия, списувател в популярните по това време издания и активен общественик. Съдбата ги е събрала с Рада и вече са се сдобили с две деца – Александър, роден през 1893 г., и Райна - две години по-късно. Големият син Александър ще постави традицията на наследените имена при мъжките рожби. Семейството качва двете деца на наетия файтон и със смелостта на младите учители поема към София. Столицата е още „прашясал и ориенталски град”, но приютява цвета на младата българска държава, строи се много, разраства се с дни. Времето за догонване на Европа. И то успешно.

            По-късно в София семейството ще се сдобие с още две деца - Парашкева и Асен, който умира като невръстно дете.

            Първоначално Цано започва работа като учител в Основното общинско училище на София „Св. Седмочисленици”, където преподава през учебната 1895/6 година. Запазено е свидетелство № 563 от 30 юли 1896 г. на Софийското учебно окръжие, от което разбираме, че е имал „примерно поведение, отлични успехи и акуратно е изпълнявал учителската си длъжност”, получавал е 1620 лв. годишна заплата. Но нали си е с такъв дух, още с идването в София Цано става активист за създаване на учителска съсловна организация, нещо като синдикат на просветните дейци. Така през 1895 г. името му фигурира като основател на Българския учителски съюз. По това време влиза в остър сблъсък с учителите социалисти, които се опитват да изместят чисто професионалния характер на съюза към откровено политически. В Бюлетин на учителската взаимноосигурителна и спомагателна каса от 18.10.1930 г. е отбелязана смъртта на Цано с подробна биографична справка, а за конфликта се казва: „И бори се той в съюза наедно със своите другари против въздигащия се социализъм в него. Бори се той, защото неговият проницателен ум схващаше добре личните домогвания на новите борци, чиито цели и стремежи не бяха пропити от идеализма на първите основатели на съюза”. Остър ще да е бил този сблъсък на демократа Цано Сталийски със „социалистите учители” в съсловната организация, то времената май не са се променили съществено…

В началото на 1899 год. върви с пълна сила изграждането на ново училище – сегашното 6-то, носещо името „Граф Игнатиев”, по-известно като Трета мъжка софийска гимназия. Същата година тържествено е открито в присъствието на цар Фердинанд и министър-председателя Константин Стоилов. За няколко месеца като директор е назначен възрастният възрожденски даскал Георги Кертев, а от края на 1899 год. директор е популярният и представителен Цано Сталийски, който събира колектив от млади и способни даскали, повечето завършили в европейски университети. Дълги години е директор на Трета мъжка гимназия „Граф Игнатиев”, остава си на даскалското поприще и за разлика от много колеги по съдба не се включва пряко в политическия живот, въпреки непрестанните покани за това. Под негово ръководство обаче е сформирано първото училищно настоятелство след избор, в който участват и жените. До началото на 20-и век избирането на настоятелството е било чисто мъжка работа, но по времето на министъра на просветата Никола Мушанов се прокарва прословутият Закон за народната просветата от 1909 г., който е в сила близо 40 години и за първи път се дава право на жените да гласуват за избор на настоятели. Под ръководството на директора Цано Сталийски българската жена, домакиня и майка, за първи път участва в обществената дейност избори, макар и само за настоятели. Ще минат повече от 20 години, за да бъде разрешено на жените да гласуват и на парламентарни избори, но първият прощъпалник е направен в софийската Трета мъжка гимназия с директор Цано Сталийски.

            През учебната 1897/8 г. във Висшето училище в София /сегашен Софийски университет/ Цаню А. Сталийски от Видин, „поданикът български, по вяра източноправославенъ”, е записан като редовен студент в Историко-филологическия факултет, специалност Философия и педагогика. Съгласно това „отпускно свидетелство” с № 1941 от 12 юли 1901 г. и студентска книжка № 164 на факултетната книга Цано Сталийски е „свършил законното число полугодия” с много добър, т.е. отличен успех /в забележка изрично е отбелязано, че от 1.10.1896 г. оценките от изпитите могат да бъдат само слаба, удовлетворителна, добра и много добра/. Положил е 68 изпита, от които само осем оценки са „добър”, останалите - „много добър”, т.е. отлични, а на специалностите и преподавателите може да завиди всеки един съвременен студент. Преподават му и го изпитват такива легенди на българската наука и университетското образование като проф. Иван Шишманов, проф. Иван А. Георгов, проф. Васил Златарски, д-р Кръстю Кръстев /духовният баща на кръга „Мисъл”/, проф. Л. Иширков, а ректор е проф. Любомир Милетич. Особено усърдно изучава през целия курс на обучение немски, чешки, латински, старогръцки и старобългарски език. Така през лятното полугодие на учебната 1900/1 г. Цано Сталийски приключва успешно университетското си образование със специалност Философия и педагогика като отличник на Историко-филологическия факултет.

            Цано се отдава с жар на Трета софийска мъжка гимназия – директорства, междувременно е и софийски окръжен училищен инспектор, или както пише в споменатия бюлетин, „нарежда и дава насока на обучението”. Като директор завършва и строго професионалният му педагогически път. Със специално писмо Министерството на народното просвещение с № 15627 от 29 юли 1915 г. изказва своята признателност за труда, който в продължение на неговата служба е положил „за възпитанието и просветата на нашата младеж”, и сърдечно благодари за неуморния труд, който тружениците от това поколение са отдали за културния подем на България. Следва подписът на министъра Петър Пешев. Така на 50 години Цано Сталийски се прощава /пенсионира/ със своето обично гледано и обгрижвано дете – Трета софийска мъжка гимназия. Наследява го в трудните години колега от същото училище – Найден Найденов.

            Не оставя Цано и старите си увлечения по писаното слово – по онова време задължително условие за всеки учител. В Сборник за народни умотворения от 1896 год., книжка 13, стр. 239, издание на Министерството на народното просвещение намираме детски залъгалки и игри от Царибродско, записани от Цано Сталийски. Още по-любопитно е включването му в столичния литературен живот, по-точно в симбиозата му с културната бохема. Амбицията на Цано ще да е била доста сериозна, вплетена и в характерния и специфичен хумор на времето. През 1901 год. той се свързва с един от гигантите на родната култура и карикатура – Александър Божинов. Двамата обединяват усилията си и стават основатели, издатели и редактори на едно от първите хумористични издания в родния ни печат – вестника „Жлъч и смях”. Александър Божинов още не е завършил Рисувалното училище, а Цано вече втора година е директор на Трета мъжка гимназия. Карикатуристът внася типичния българановски омаскаряващ и безжалостен смях, а даскалът е по-умерен, но достатъчно ироничен и остър към тогавашните нрави на градската буржоазия. В това издание се срещат и имената на такива гиганти на българската култура като Андрей Протич, Трифон Кунев, Христо Силянов, Александър Кипров, та дори и самият Елин Пелин. В традицията на народниците учители и с цел да просвещава и възпитава с произведенията на големите български писатели Цано по-късно основава, издава и редактира още едно печатно произведение – вестника „Нашето село”. Той е типичното периодично издание с практически образователен характер, насочен към слабопросветената селска аудитория: наедно се публикуват разкази и стихове от класическата българска литература с предимно дидактичен характер, съвети и информация за политиката, обществения живот, стопанството, здравето, кулинарията, че дори и светска хроника според разбиранията от началото на 20-и век.

            И тук е мястото да се взрем в най-крупното дело на Цано Сталийски, разкриващо една друга черта от натюрела му – на добър организатор, вещ ръководител и значим социален деец, създател на първата професионална кредитна и застрахователна институция в страната. След 1915 г. той се отдава изцяло на създадената от него „Учителска каса”, прераснала във „взаимноосигурителна и спомагателна”, фактически първото кооперативно застрахователно дружество в България. Нека погледнем архивите. На 1 март 1903 г. няколко учители от София със 150 лева, взети на заем, основават Учителска каса, която има за цел да застрахова само учители, да подпомага с дребни суми свои членове на принципа на взаимопомощта, така популярна в онези години. Учредителите изрично записват, че работят на обществени начала, а пръв секретар става инициаторът Цано Сталийски. За пазител на скромния си капитал избират, както е записано, „Банката на Бурова”/, всъщност Българска търговска банка - София/, но ще да са били много предприемчиви и убедителни тези български учители, защото след 25 години четем в юбилейния лист на касата, че обединява … 16 000 членове. Представяте ли си!? Не съм проверявал статистиката, но учредителите успяват да привлекат почти цялото учителско съсловие. Нещо повече, след четвърт век 150-те лева капитал, с който започват, е нараснал на … 288 175 670 лева застрахован капитал. Нека банкери и икономисти изчисляват с каква ефективност са работили тези даскали!

            До 1922 г. касата работи и застрахова само учители, но от 1924 г. тя се превръща в общо застрахователно дружество, като допуска и хора извън учителските среди. През 1930 г. с гордост отбелязват, че Касата е собственик на: здание в центъра на столицата /на пл. „Славейков”/ с два театрални салона и кооперативен дом с 28 легла за нощуване; две четириетажни почивни станции с по 45 легла в Банкя и в курорта „Св. Константин” край Варна /днешната „Ривиера”/. Живописно и с известно разточителство е описана придобивката на учителското съсловие „модерно и комфортно мебелирани 45 стаи, с обилно течаща вода, на самия морски бряг, добро електрическо осветление, а на първия етаж ресторант със 150 места”. И накрая завършва приповдигнато за изпълнена обществена мисия: „Читателю, член ли си на Учителската каса?”. По това време е започнато и строителството на детско планинско летовище на Витоша и на диспансер в София за лечение на членове на касата. Продължава обслужването на учители с краткосрочни заеми и вече е признала /единствена в страната/ осигуровките на загиналите по време на жестоките събития през 1923 и 1925 г. Забележително е, че от 1926 г. Учителската каса поема изцяло разходите по лекарските прегледи за своите членове. През 1930 г. с краткосрочни кредити са обслужени 15 000 членове на Касата, които са кредитирани с над 30 милиона лева. Май може само да завидим на ефективността, с която са се грижили за своите членове тези хора в особения кредитен и застрахователен институт, противно на сетнешните „успехи” на народнодемократичната власт, която, без да се церемони, конфискува цялото имущество на учителите, членове на Касата, одържавява изцяло капитала й и разгонва ръководството. Добре, че Цано не е видял този грабеж на постигнатото с толкова усилия и идеализъм! Всъщност Учителската каса е ликвидирана от комунистите със Закона за държавния застрахователен институт, публикуван в Държавен вестник, бр. 143 от 27 юни 1946 г. и подписан от регентите, с който всичко градено през десетилетията е одържавено, конфискувано и формално включено в патримониума на новосъздадения ДЗИ. Учителските пари и застраховки отиват окончателно в небитието на червената власт.

            В „Бюлетин на учителската взаимноосигурителна и спомагателна каса” от 18 октомври 1930 г. на първа страница е публикувана посмъртна бележка за създателя, секретаря и члена на Управителния съвет Цано Сталийски. Нека цитираме буквално част от нея: „Касата, която той с право считаше най-много за свое дело, всъщност бе и негова гордост. Като секретар при основаването й, по-после и като делегат на управителния й съвет, той работи повече от двадесет години за Касата и живя с едничката мисъл: въздигането на Касата. Той служи с пълния жар на своята отзивчива душа на Касата; той й даде своя ум, даде й своя живот. Добитата настинка при пътуването до Варна, за да даде лично своите разпоредби при постройката на летовището при „Св. Константин”, сломи здравия му иначе организъм. Той чувстваше, че това ще бъде неговото последно дело, и искаше летовището да свидетелства за мощта на Касата, издигнала се от една малка наченка в един със значение кредитен институт”.

            В края на 1915 г. Цано намира време да замине за Петербург, където записва курс по философия, научава добре и руски език, но за едната година, когато е там, успява да усети повеите за идването на болшевизма, за това, което ще преобърне световната история. Със завръщането си в България се отдава изцяло на разрасналата се Учителска каса. За годините му в Русия знаем малко, но е безспорен фактът, че след петербургския период се включва по-активно в политическата дейност на Демократическата партия, загърбил е окончателно младежкото си увлечение по анархизма и остро се противопоставя на земеделския режим на Стамболийски.

            От запазената снимка ни гледа красив българин с открито лице, внушаващо стабилност и самочувствие, с европейски дрехи и фасон, със задължителната поддържана брадичка и буйна коса. Личност, която излъчва самочувствие за високата мисия на българския даскал и авторитета на обществената фигура, на която са поверили директорстването на новопостроеното училище. Айде после иди и доказвай, че не сме имали европейска интелигенция в края на 19-и век и началото на 20-и или че българският учител не е бил с висок обществен авторитет!

            Докрая Цано не спира с обществената деятелност – активно се включва по избори като защитник на каузата на Демократическата партия, следи обществения кипеж в столицата, основно е ангажиран с делата на Учителската каса, прераснала вече във взаимноспомагателна, участва във Висшия учебен съвет, който има за цел да подпомага Министерството в сферата на средното образование, участва на ежегодните учителски събори. Неговата внучка Пепа разказва: „Помня го като достолепен и горд старец. Всеки ден около обяд си вземаше аперитива в една кръчма, която бе на пазара, мисля че се казваше „Батенберг”, където после построиха Партийния дом, и едва тогава идваше вкъщи да обядва. Като вземеше пенсията, задължително купуваше деликатеси от халите, преди всичко есетрови риби, хайвер. Имахме и един бай Киро, който беше като снабдител на семейството с месо, собственик на месарски магазин. Не бяхме много богати, но винаги имаше вкъщи момиче, което помагаше в домашната работа”.

            Цано Сталийски си отива на своя рожден ден - 11 август 1930 год. Според колегите от Касата - вследствие на настинка, а според внучката Пепа Сиракова - от рак на дебелото черво. Едва е навършил 65 години. Изпращат го внушителен брой приятели, политически съмишленици, колеги и преди всичко бивши негови ученици. Ще цитираме пак думи от Бюлетина на Учителската каса по тъжния повод: „Цано Сталийски роботи и като учител, и като общественик, и като член на Демократическата партия, и като основател на Касата с пълно разбиране на задълженията на човека към цялото. Той бе идеалист по душа и сърце. Такъв остана той и до последния ден на своя живот. И той отлетя, за да ни остави своя пример”.

            Нека оставим и внука Александър със спомените: „Баща ми на видно място в Драгалевци държеше един голям портрет на дядо Цано, маслени бои, може би метър и половина на метър. От Сталийска махала има един народен художник, Кирил Петров се казва, та този портрет бе рисуван от него. Дядо Цано му помогнал с пари и той от благодарност му нарисувал от натура два портрета. В кантората на баща ми беше другият, по-малък. След Девети изчезнаха и двата, то обиски, тормоз, чудехме се по едно време какво ще ядем, кой да ти мисли за портрети?”. И продължение на разказа: „Дядо Цано много искал да прави и татко даскал, но като дошли войните и той станал доброволец още в Балканската война, после в Първата световна, броженията след нея, въстанията, дивотията Радомирска република, и му казал: „Сине, много те влекат народните работи, все оправяш света, все по събрания и сказки ходиш. Заеми се с право, стани адвокат, съдия”. И го праща в Германия, имал е пари, то тая работа без сухо не става, със златни наполеони го е издържал. Абе, то може и да не е имал толкова, ама нали знаеш, българинът за детето и училището всичко дава…”.

            И драматично, и величаво се занизва животът на Александър Цанов Сталийски…

 

 




Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 7037928
Постинги: 935
Коментари: 6140
Гласове: 9449
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031