Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.03.2015 00:13 - Добри Тонев - бе тук, а го няма вече 14 год.
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 3865 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

image

      Добри Тонев – Тия дни бе тук, а го няма вече 14 години…
         
               Вчера се събрахме 5-6 приятели на гроба му да си спомним може би най-големия Поет, който е стъпвал в Пловдив. И той бе с нас...

            Пловдив трудно спомня своите символи, за Ямбол не знам, там са по-артистични. А  той бе личност, която се превърна в метафора преживе, прескочи с поетичния си кон катадневието, пробяга през кръчмите мъката, мизерията и злощастията. Добромир Маринов Тонев от Ямбол, пловдивски поет, български бохем и мярка, несъразмерен, уморен, но див.

            Било е събота -  мрачен, студен, мартенски ден на 2001 г. В ж.к. „Тракия”, в панелната гарсониера го посетила оная с косата, поканена от Него:

Вървя срещу смъртта, но аз не зная

тя има ли си дом и как изглежда.

И аз навярно там си имам стая,

която тя усърдно обзавежда.

 

Живее ми се тук, ала не мога.

Мъглата ми е ясна – с всички ребуси.

И ще поискам гражданство от Бога.

Или ще емигрирам в себе си.

            Разбрахме за драмата чак във вторник вечерта – вероятно е трябвало време, за да получи  „гражданство от Бога”?! А бе само на 45. Само на 45:

  Четиридесет и пет плашила

                               и четиридесет и пет железни луни

                               изгряват от тревясалите ниви.

                              Но какви са тези дула?

                              На кого ще мъстят?

            В началото на 80-те години Добри бе за нас, начинаещите студенти-филолози в Пловдив, емблема на таланта, ГОЛЕМИЯТ ПОЕТ, далечен, ефимерен и митологичен… Всъщност града имаше двама неотделими типажа, топоси на словото и поселището: Той и Здравко Попов. „Белег от подкова” и „Кон на втория етаж” – първите им книги, раздрусали  с поезия и хумор, с философско преодоляване на самотата, а Добри ще напише за Здравко:

Ти, който можеш с лекота дори

да разбереш душата на дървото -

вземи парче дърво и сътвори

едно човече, да не си самотен.

            Мислехме, че са непостижими, далечни и горди. И някъде по това време заблудата лъсна в първата компания, която търсехме, след първата наздравица, след дългото общо напиване. Добри бе всеобщ любимец, най-вече на жените. Но много самотен, някак си губещ ориентация в срещите с битието. Разбрахме го по-късно, в „демократични” времена.

            Не бяхме с Добри ежедневни приятели, не съм изкушен от поезията, той - далеч от политиката, но намирахме повод за щастливо напиване, съчетано с неизбежната игра на клечки – „Кристал”, „Бъчвите” /рядко/, „Пловдив”, кръчмичката на Кукления театър, ТВ-клуба… Може би тая бе причината да ми споделя редките си оценки. За един свой талантлив ученик в поезията веднъж каза: „Добър поет, има талант, но е зъл човек, завистлив, на всичко отгоре и страхлив…” И млъкна, усети, че е споменал повече. След години, в заника на краткия си живот написа:

Не ги чака Голгота и не вярват в Касандра.

И си карат живота като смоци край мандра.

            В началото на 90-те в своя статия посочих Добромир Тонев като един от безспорните пловдивски дисиденти. Той ме намери след няколко дни, благодари за хубавите думи, но ме упрекна, че не е бил такъв, странял  от политиката, въпреки че не обичал комунистите... Припомних му, че е от малцината пловдивски творци, които не подписаха писмото срещу гладуващия поет Петър Манолов, което за мен си бе остра съпротива срещу милиционерщината. Добри замълча, отпи от чашата и тихо промълви: „Тогава ставаше дума за човещина, за достойнство, за колега, за поет… Не съм дисидент Ицо, просто си правя сам избора в живота.  То един живот…” Сега препрочитам и откривам:

                        Посъберете мъничко кураж

                        и – нека поговорим като хора.

                        Елате тук, на третия етаж,

                        а после ще помислим за нагоре.

            Или тъжната констатация на Принца, Големия – „Малкият човек – паметник на самия себе си…”

            В началото на „прехода” по митингите често го виждах със Здравко Попов и Данчо Велчев, после засядахме на втория етаж в ресторант „Москва”, понякога идваше и Жоро Слона. Друг път - Тошо Чонов с разрошена брада и спотаен бунт, даже и бъдещия президент Пешо Стоянов.  Великата компания от пловдивската бохема в своя залез, който дойде с уличните вдъхновения и новите „участия”,  за които пак Добри намери неповторим изказ:

                               Участваме. Такава сме порода.

                              Участваме и в робство, и в свобода.

                                   . . .

                              В експеримент участвахме при Тато.

                              От СИВ ще участваме  във НАТО.

                              Участници сме даже в общество,

                               ама не знаем точно във какво.

                     Сега на някой липсващ болт сме гайката…

                               Участие обаче му е майката!

            А истина бе, че живеехме и се напивахме с един голям поет, който се съизмерва с най-добрите образци на родната словесност, една оголена чувствителност, самоанализираща се, разположена в някакъв изповеден транс, непрекъснато опустяващи острови в живота му, бягащи пред него весталки на щастието все на една ръка, все на една ръка. С „Белег от подкова”/1979/ на 23 г. Добри бе хванал за гърлото читателя и оголил себе си: „Сърце, голямо колкото юмрука ми – сега ни чака тежък първи рунд”. Стана най-младия член на СБП, обра де що има награди, превърна се в  убедителния поетичен символ на Пловдив, продължи появилата се борисхристовска  изповедност, за да достигне след пет години с „Нежна машина”/1984/ до одата на самотата, която ще го човърка и яде да края:

                Добиваме усещане, че не живеем себе си,

                че ни живее някой друг, но лошо ни живее.

               Да се огледаме добре, защото във съседство

                гори живот, докато ние тлеем.

 

            В „нежната машина” разтърси с най-популярния добритоневски стих, станал негова визитна картичка,  твърдеше - „не е най-доброто, но хората го харесват” - а ученичките отколе си го пишат по чантите.  А иначе е просто „Теза”:

                        След тебе злото диша като хрътка.

                        /Доброто е обществено понятие./

                        Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

                        ти вече си удобен за разпятие.

            Сега заглеждам личните посвещения от Добри, пазя ги като спомен за отплуване, като намигване от съседната маса и тъжно-весела наздравица: „Ице – да си жив и здрав!”/”Свиждане със светлината”, 1990/; „На Христо Марков – за дълго и добро приятелство! За доброто ти чувство за хумор! Бъди здрав!”/”Под седлото на пегаса”, 14.08.1998/; „С „любоф”. Няма какво да говорим Христо-се.”/”Крахът на един кокошарник”, 2000/, пазя си и „Химн на първи частен партизански отряд”, който Големия написа в кръчма „Пловдив” за 30 марки, а Понко го изпя по заръка на Добри с нужната гневлива бленда след две-три водки. Сякаш този човек не си е тръгвал, осиротяха или ги няма пристанищата му в града, но той ей сега ще заседне със Здравко Гълъбов в „личните си полета” при Тони Симидчиева и по ямболски „ще заръча”…, защото „Колхида може би не съществува. Но тихо да не чуе екипажът!”. В миналата седмица, посветена на Поета нещо ми липсваше, после гуруто Светльо Игов  помогна – нямаше я добритоневската атмосфера, донякъде пловдивска, донякъде ямболска, донякъде  бохемско-фриволна и същевременно тъжна и мрачна. Защото залата, книжарницата и организацията бяха прекрасни, но … в МОЛ”Галерия Пловдив”.  Добри Тонев в МОЛ-а, айде моля – „Какво непоносимо напрежение – да примиряваш разума със чувствата”. Не можах да си представя Добри в МОЛ-а, колкото и да напъвах въображението, а и той предпочиташе да се дистанцира от подобни бравурни събития и хора: „Да се отдалечим, защото всяка прегръдка между бездни ражда мрак.” Хората в тази седмица, посветена на Добри ми се струваше, че очакват да проскърца вратата на ТВ-клуба, да влезе с вечната цигара и размаха въображението си: „Завиждам на лозата – първо плаче, а после лудува.”

            Иначе и съдбата му бе особена, чертаеше дебели бразди в душата, оставаше белези и диалози, които не всеки разбираше, ако не е изпил поне десетина водки с него: „Душата ми навярно е лилава от непрестанно взиране в отвъдното… И нека, ако от богове не те спасява, поне да те закриля от човека.” Коренът му е от Жеравна, родители – сондьори, „цял живот блъскаха за мен”, „с татко сега се виждаме твърде рядко – той почина”, Ямбол, състезател по конен спорт, златни медали, нелеп инцидент, в който губи ръката си над китката, дясната, дясната, с която пише, дни след драмата пак яхва коня, красив и млад превзема Пловдив още като студент, носи топлината на Юга и напрежението преди да скочи над препятствието, студентският кръжок „Гео Милев”, където го открива за литературата Огнян Сапарев, любов, неизбежен брак,  с Лиляна са двойка-събитие в града, дъщеричка – „Дъщеря ми тича в градината с класическите вишни, разперила към слънцето ръчичка, за да му каже колко  е годишна”/сега е изключително красива млада дама, майка, прилича поразително на Добри/, още по-неизбежен развод,  редактор в „Хр. Г. Данов”/и то си отиде/, всепризнат бохем, чепат, ироничен, гневлив понякога,  много удари от съдбата, един след друг,  намери  сили за шедьовъра „Свиждане със светлината”/1990/ - стихосбирка, която беляза прехода и у самия Поет… след нея посягаше все по-рядко към високото било на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, направи шаржове на близки пловдивчани, описа по неповторим начин „голямата лудница” на 90-те, даже и пътепис за студа остави, добре, че имаше жена като Людмила последните години до него, че все му бе студено, до … оня 24 март 2001 г., когато отлетя само на 45. Речи, спомени, камбани…

            Веднъж, само веднъж се опитахме по обществена, политическа линия да го направим шеф на пловдивската библиотека и в едно сборище, което тогава наричахме „КС на СДС-Пловдив” чух другата страна на местните завистници, пигмеи, дребни души с големи претенции, неталантливи хора – не можехме с неколцината приятели нищо друго да направим, освен Добри да не научи за „дебатите”, дали сме успели не знам, той поне се правеше, че не е разбрал, но…

            През 1992 г. бе дошъл в София с Начо Христосков да спасяват издателството. С тъмно-зелена дълга дреха /палто, шлифер?/, с неизбежното бомбе – красив и тих, непривичен в администрацията и „държавните въпроси”. Поехме към министерството на културата, а той се опъваше, не му се щеше да настъпва в ония дебри, които органически не му понасяха. Отваряхме врати, нахалствахме, убеждавахме, вадехме аргументи за най-старото българско издателство, а Добри мълчеше тягосно. Накрая някаква факторка от администрацията, може би бивша графоманка или настояща такава го позна и се залепи за нас: „Ох, ах, ама Големия Добромир Тонев е дошъл в Министерството, каква чест... Винаги съм мечтала да се запозная с него, любимият ми поет… Чакайте, това така, онова – иначе.” То и нямаше жена да не го хареса.  Абе свърши работа момичето – отложихме закриването на държавното издателство с няколко години. После на масата Добри с тъжно-иронична усмивка направи нещо като констатация: „Май за първи път стиховете ми свършиха работа…” Беше почти спрял да пише поезия. През 1994 г. издаде „Арго” с най-доброто от предишните книги. Поемата му „Синьо равновесие” бе направила вече фурор с трагично-изповедния си тон и сякаш нямаше накъде да върви оголването на душата:

                        Защо си тук?

                        Дойде на поклонение

                        пред тленните останки на душата ми?

                        Не е дошъл мигът за опрощение,

                        не е дошъл денят на самотата.

                        Тъй дълго ще са скръстени ръцете ми,

                        че докато са успоредни с тялото –

                        не искам в шепи да държат лицето ми!

                        За мен браздите на плача са ялови.

            Всъщност след Добри Тонев, който не е прочел „Синьо равновесие” няма да намери място на душата си в думите.

Конникът с едната ръка си извоюва правото „да прескочим като две животни на утрото зад синята ограда…”

 

            В тъжните иронии остави и „най-съкровената си мисъл за Родината”:  

-          Българинът – песен недопята.

И сълза, но мътна, от горчивите.

Станахме държава, във която

мъртвите оплакват вече живите!

            Миналата седмица бе в Пловдив, доста хора го видяха и чуха, същия си е, „небесната кръчма” не го е променила – заръча на всички по едно…




Гласувай:
8
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 7043437
Постинги: 935
Коментари: 6140
Гласове: 9449
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031