Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08 13:01 - Признаването на Македония - безпристрастно и лично
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 426 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Признаването на Македония – безпристрастно и лично

 

            Доста се поговори за онези студени дни, когато признахме Република Македония и за моя огромна изненада отново се появиха старите кривици, обусловени от огромното его на участниците, разчистване на сметки и обиди. Не се научихме да поговорим за отминалите събития  спокойно, без емоции, страсти и резигнирания. Неприятно е да се „измиват ръцете”  с покойници, да се ровят кокалите им, да се подчертават несъществуващи заслуги и усилия – пак нямаме спирка на непомерните си спомени с едностранчив поглед. Блазня се и аз да разкажа моята версия, която е доволно различна от версиите, защото не съм бил пряк участник в признаването, но пък бях ангажиран с осигуряване на правилната локация. Доколкото можех, все пак бях секретар на ПГ на СДС и имах известни задължения към нашето СДС, защото тогава времената бяха други, страстите приповдигнати и опияняващи. Сашо Йорданов разказа своята версия, но тя ми звучи прекалено скована, прекалено сериозна дори сега, но истинска изненада бяха някои постове на Стефан Тафров с днешна дата, който като един истински Боримечка прехвърля изцяло своята роля на тълмачите на независимостта на балканската държава.

            Най-напред да разсея една огромна заблуда. Смята се/покрай спомените на участниците/, едва ли не, че сме извършили едно огромно геройство, подвиг едва ли не. Няма такова нещо. Признаването на Македония беше въпрос на време, защото почвата бе благодатна, пък и имаше волята на македонците – те вече бяха провели своя референдум на 8 септември 1991 год. На него над 95% бяха казали „да” на независимостта на републиката, а след това скоропостижно македонците бяха приели и Конституция – на 17 ноември 1991 год. По това време, ние от СДС, бяхме заети първо с гладна стачка срещу Конституцията, после с трудно спечелени избори, избор на правителство и така и не остана време за Македония, но бе кристално ясно, че е въпрос на много късо време да признаем разпада на бивша Югославия. Пък и обстановката беше благоприятна – Турция на Йозал се бе съсредоточила върху признаването на Босна, а и конфликта с кюрдите по това време бе се обострил сериозно/Турция призна четирите републики около месец след нас/, Милошевич бе зает да осигури на сина си Марко каналите на УДБА и ДС за нелегална търговия с горива, защото се знаеше, че предстоят сериозни конфликти, Румъния като нас се бе съсредоточила във вътрешната политика, единствено Гърция не даваше дума да се издума да признае държава с името Македония, но пък в същото време одобряваше разпада на Югославия – все пак там управляваше Нова демокрация/Посланикът ни там Б. Богданов пращаше няколко известия, че е абсурдно да признаят държава с такова име/. Германия бе предпазлива, Франция – неясна, а САЩ и Великобритания още нагаждаха позицията си, но бе ясно какъв е неспирния ход на историята, а определено най-силна подкрепа Югославия намери в Испания, която със странни мотиви все още се надяваше, че нещо може да бъде спасено от мастодонта на Тито.

            У нас просто трябваше да се намери подходящия момент. Още в началото на 36 НС комисиите по външна политика и национална сигурност бяха обсъдили ситуацията в Македония и взели решение, че признаването е неизбежно.  Общо-взето декември 1991 год. мина под знака на Западните балкани, но като новобранци в парламентарните тънкости не се обръщаше сериозно внимание. Целият декември и началото на януари премина под знака на президентските избори. Първите преки избори за президент в новата история на България. Нашата двойка Желев – Димитрова бе най-ясна в позицията си за Македония, накратко: „Ние имаме историческото задължение да поправим грешките на предходниците към Македония. Тя има вече суверенното право да се самоопредели.” /Блага Димитрова в Хисаря на 21.12.1991 год./. Комунистическата двойка Вълканов – Воденичаров бе радикално консервативна: „Разпадът на Югославия е голяма грешка, това е глупост под диктовката на САЩ.”/Велко Вълканов пред в. „Дума” от 02. 01. 1992 год./.  Третата двойка – фаворит бе на безподобния Ж. Ганчев и П. Берон, а там всичко бе емоционално и фриволно: „Ние можем да решим проблемите на Балканите в интерес на България”. /Жорж Ганчев пред в. „Труд” от 27.12.1991 год./.

            На 12 януари 1992 год. двойката на СДС получи 2 273 541 гласа или 44.66 %, а на БСП – 1 549 970 или 30.44% и отидоха на балотаж, който трябваше да се проведе на 19 януари. Преднината беше добра, но оставаха въпросителни за втория тур, защото освен Жорж Ганчев се бяха подредили един куп кандидати за слава, чийто гласове отиваха в сметката на комунистите – Антон Дончев, Благовест Сендов, Димитър Попов, Славомир Цанков. Депутатите се стегнахме за още една седмица работа по районите си. Кворумът  в залата естествено висеше все „на косъм” и на никой не му беше до балкански проблеми.

            И тогава се случиха недоразуменията, които внесоха първото разцепление в СДС, появи се недоверие, лични обиди, егоцентричните напъни на лидерите надскочиха чисто политическите разправи. Кому бе нужно това?  И досега нямам отговор. Изви се казусът „Македония” ни в клин, ни в ръкав в една изострена политическа битка, предизборна, острастена.  Дали пък Желев не е искал да спечели още едно предимство, а Филип Димитров да му помогне, но се получи точно обратното??! Предстоеше дебат между двете двойки, но на него въобще не стана дума за Македония, така че отпада и версията той да е бил катализаторът. Не бих могъл да взема категорична позиция и днес, но пък мога да разкажа за този драматичен ден.

             Денят бе сряда, 15 януари 1992 год., първото заседание на Народното събрание след първия тур на президентските избори. Студен, ветровит ден. Преди това на 10 януари се случи нещо, което може би катализира събитията в този ден. Беше петък, ден за парламентарен контрол.  И Филип Боков отправи питане към премиера Филип Димитров: „Освен това бих искал да Ви попитам и във връзка с намеренията на правителството през следващата седмица, по повод на очакваното на 15 януари и обявено признаване от страна на Европейската общност на югославските републики. Известно е, че има различия и разногласия сред страните-членки на Европейската общност. Възможно е да не се постигне едновременно признаване, т.е. всички страни-членки на общността да признаят югославските републики. Бих искал да Ви попитам каква ще бъде реакцията на правителството, ако действително това се случи?
Накрая, какво ще бъде отношението на българското правителство, в случай че Гърция, както има някои спекулации, наложи вето върху признаването върху югославските републики от страна на Европейската общност?
Как оценявате становището на Съединените щати по положението в Югославия?
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: „…Що се отнася до позициите на българското правителство и нашите бъдещи действия, искам да хвърля малко светлина върху темата за признаването на досегашните югославски републики от страна на Европейската общност, като подчертая, че това е акт, който може да бъде извършван както общо от съответните държави, така и поединично от тях. Аз също допускам, че е възможно в съответствие с констатациите и на господин Боков, да се стигне до различни действия от страна на различните държави в Европейската общност. Това вероятно би било само още едно доказателство за това, че при наличието на различни становища по определени въпроси държавите могат да запазват своите добри, много добри или блестящи отношения помежду си. Предполагам, че ако в позицията на Република България и Република Гърция има различия, те също няма да попречат да бъдат запазени отличните отношения, които имаме с Република Гърция.
Така или иначе каква ще бъде позицията на България, българското правителство естествено ще действува в съответствие със заявените досега свои принципни позиции и със становището, което е изработено по тези въпроси от българския парламент. А то се свежда до следното: зачитане правото на самоопределение на населението на всички републики в Югославия и готовност за материализирането на това зачитане в признание тогава, когато техните действия попадат в рамките на декларацията на Европейската общност, т.е. отговарят на изискванията, които общността постави. Това е една позиция, която ние ще следваме, независимо от това какви биха могли да бъдат оценките на различни държави на общността, защото доброволно сме възприели тази позиция.
От тази гледна точка България като суверенна държава би следвало суверенно да изрази тази своя позиция в съответните действия.
(Ръкопляскания от СДС).” По-късно се оказа че това е прелюдията към неразбориите между парламент и правителство, между президент и министри, въобще от нищо се появи проблем, който най-малко бе очакван.

            Този ден залата бе почти празна и едва ли някой е обърнал внимание на думите на двамата. Единственото, което си спомням е, че след края на заседанието Савов каза в кулоарите на Филип Димитров: „Ще трябва да помислим след изборите как действаме.” Същата вечер, доколкото си спомням Стефан Савов замина за Испания, а външният министър Стоян Ганев за Германия и  с него тръгнаха Георги Марков и Венци Димитров.  Така че тях ги нямаше до въпросната вечер. Останалата жива сила на СДС /включително министрите/ се потопиха в предизборната кампания на президента. До сряда, когато бе следващото заседание.

            В сряда /15.01.1991 г./ заседанието започна, както обикновено, в 15 часа с много рехав кворум от 131 депутати като поне 50 души бяха само карти, а не реално присъстващи, но тогава можеше да минат тези номера. Още в началото Йордан Василев, шеф на комисията по национална сигурност поиска да се отложи заседанието с един час, за да се съберат с комисията по външна политика и да изработят общо становище. След отлагането се разбра, че сутринта Желев е свикал Консултативен съвет по национална сигурност, където се обсъждал въпроса за признаването на новите балкански държави. Но същия Консултативен съвет не успял да се събере в пълен състав и само се говорело, по принцип така да се каже. Присъствали Йордан Соколов, Светослав Лучников, Димитър Луджев, Сашо Йорданов и заместникът на Стоян Ганев Стефан Тафров. Отсъствал дори премиерът Филип Димитров и съвета се разпаднал. Единствено Стефан Тафров „имал” информация, че Турция утре се готвела  да признае югославските бивши републики, особено Босна. Така и не се разбрало от какви източници „имал” тази информация. От друга страна пък ген. Бригадир Аспарухов „имал” оперативни данни, че Сърбия струпва войски по нашата граница в случай, че България признае четирите им бивши републики. Както много скоро се разбра и двамата са лъжели здраво. Осман Октай и Юнал Лютфи, които същия ден се бяха върнали от Турция казаха, че никой не поставя въпроса за светкавично признаване на югославските републики, а се обсъжда варианта само за Босна, но в перспектива. А Димитър Луджев още там казал, че никой не „струпва войски” по нашата граница и ако трябва да се признава Македония и да свършва тази работа.

            След това имало и събиране в кабинета на Филип Димитров, където той мълчал,  а станал скандал между Иван Костов и Йордан Василев. Кастов казал да не го занимават с балкански истории, защото той бил финансов министър и имал да прави бюджет, а Йордан Василев му отвърнал, че това е по-важен въпрос от бюджета, пък и в неделя имало президентски избори. В крайна сметка Костов заявил, че след като се върне външния министър тогава да се обсъжда въпроса. Който познава характера на Костов знае, че с това е приключил разговора.

            В пленарната зала присъстващите депутати от СДС бяха в приповдигнато настроение от първия тур на президентските избори, до последния момент събирахме хората за задължителния кворум. Все пак криво-ляво председателстващата Снежана Ботушарова отри заседанието след задължителните скандали по процедурни въпроси. На дневен ред бе приемането на Закона за чуждестранните инвестиции. Основни докладчици от СДС бяха Ал. Джеров, Илко Ешкенази /истинският автор на закона/ и Асен Мичковски /председател на Икономическата комисия/. Изборът не бе случаен. Както се изрази Мичковски преди това: „Дайте да се занимаваме с чуждите инвестиции до изборите, защото този закон е най-малко конфликтен.” Разбира се, опонентите ни от БСП не мирясваха /Никола Койчев, Георги Пирински  и Атанас Папаризов/, но общо – взето заседанието вървеше спокойно.

            Към 17.30  часа Снежана Ботушарова ме извика в кабинета си /имаше почивка/. Там заварих Златка Русева, Кадир Кадир, Осман Октай, Виржиния Велчева и Екатерина Михайлова, които се суетяха и стори ми се предстоеше скандал. Доколкото си спомням присъстваше и Драгия Драгиев. Най-гласовита бе Велчева: „Кой е решил това, как така ще признава без да е тук външния министър, Савов и него го няма, какво правим!?”. Тогава Ботушарова се обърна към мен: „Христо, взимай Емо Юруков и вървете да намерите нашите депутати, които отсъстват. Казваш им, че веднага трябва да се върнат, ама веднага, да оставят всичко и да се върнат. Филип ще дойде към 19 часа и ще обяви независимостта на Словения, Хърватска, Босна и Македония. Трябва да имаме хора в залата, може да се наложи да се гласува.” Златка Русева: „Ами, ако поставят въпроса за ратифициране тази вечер?”. Сашо Йорданов, който междувременно също бе дошъл: „Никакво гласуване. Ще кажем няколко думи от всяка група и закриваш заседанието. Нищо няма да се гласува. Удряш звънеца и приключваме…” Ботушарова: „Пак ме поставяте в неудобно положение, но ще се направя на ударена. Христо вземай моята кола и бягайте да ги събирате.” Кадир Кадир подхвърли нещо не може ли да се изчака, да не става тази вечер, а Октай обеща, че няма да има проблеми от ПГ на ДПС. Мисля, че предавам почти буквално думите на участниците. Отново си прегледах записките – това са настроенията.

            Излязох и казах на парламентарната ни секретарка Светла Добрева да прозвънят всички депутати и който намерят да го викат/нямаше още мобилни телефони/. Тя и Меги се заеха веднага да въртят телефони.

            Имаше няколко явки, където можехме да предполагаме, че има депутати, предимно от провинцията. В ресторанта на новотел „Европа” открихме група, седнала на раздумка: Стефан Божилов, Емил Цочев, Господин Атанасов, Звезделин Кафеджиев, Велислава Гюрова и май Петър Петров и Николай Христов. В механата на хотел „София” бяха Илиян Шотлеков, Валентин Карабашев, Петко Гинев и Йордан Куцаров, а в стола на Министерски съвет в хотел „Люлин” имаше заседнала голяма компания, която празнуваше рождения ден на Тошо Пейков: Здравко Кацаров,  Нино Ставров, Руслан Сербезов, Георги Игнатов, Лъчезар Тошев, Марин Маринов, Пламен Стоилов и още някой. Казах им, че трябва да бъдат в Народното събрание спешно по покана на Филип Димитров. Не ми бе много приятно, защото и аз на другия ден имах рожден ден. Емо Юруков бе пообиколил апартаментите и домовете на някои депутати и около 19 часа се оказа, че сме посъбрали голяма част от парламентарната група. С много малки изключения /ръководството на групата/ никой не знаеше за какво е това привикване и какъв е този важен, държавен въпрос, който ще се решава спешно. Сега си мисля, че щеше да е съвсем друго, ако депутатите бяха подготвени предварително, ако хората знаеха и очакваха действията на правителството. В групата имаше изключително качествени хора, които при това можеха да са чудесни адвокати на правителството, още повече, че бяха и петимни за наше управление. При това още не бе се случил разрива с ДПС и бяхме в обща предизборна кампания, корупционните и десарските планове не бяха канализирани, както стана по-късно. Всичко това можеше да се използва и признаването на Македония и Босна и Херцеговина да мине съвсем гладко, а не да се създава излишното напрежение, което последва. Отделям тези две страни, защото Словения и Хърватска вече бяха признати, например от Германия. В същото време Босна и Херцеговина дори още не бе провела референдум за отделянето от Югославия и сътворихме парадокс да признаваме държава, която не е изразила волята си за самостоятелност. Вежду другото, журналистите бяха по-добре информирани от депутатите и от тях научавахме какво се е случило в кулоярите на Министерски съвет. От тях научихме например, че основен двигател в отсъствието на Ганев е бил Стефан Тафров, българският Боримечка тази вечер. Аз лично почти не го познавах, освен от едно посещение на съветниците на Желю Желев /бяха Й. Соколов, В. Велчева, А. Подлесни, въпросният Тафров и още някой/ при гладуващите срещу приемането на Конституцията. Бяха дошли да ни разубеждават да прекратим стачката и да се върнем в парламента. Основният им говорител бе същият Тафров. Групата си замина безславно след като големият художник Георги Баев-Джурлата им каза, че са „банда негодници, които слугуват на президента”.

            Още се суетяхме в пленарната зала, когато със сериозна и напрегната физиономия влетя премиерът Филип Димитров, а Сашо Йорданов веднага поиска удължаване на заседанието. От гласувалите /143 „за”, 26 „против” и  11 „въздържали се”/ виждам, че е имало 180 действащи карти в залата. Все пак сме си свършили добре работата с екстреното привикване. Филип застана на трибуната и този път бе кратък, ясен и категоричен:

„МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: Госпожо председател, дами и господа народни представители! Позволих си да поискам думата, прекъсвайки вашата работа, защото в една парламентарна република дължимото уважение към парламента налага, когато правителството вземе в рамките на своите конституционни прерогативи важно решение, то преди всичко да извести парламента и тогава съобщението да бъде изнесено пред медиите.

Ето защо аз съм тук пред вас, за да ви съобщя, че след като се запозна с всички налични данни, обсъди информацията, постъпваща по различни дипломатически канали, включително информацията на външния министър Стоян Ганев, който в момента лети към България (весело оживление в опозицията), българското правителство в свое заседание, на което бяха поканени да присъствуват и председателят на Комисията по външната политика, и председателят на Комисията по националната политика

Р Е Ш И:

Признава републиките в бивша Югославия - Словения, Македония, Хърватско и Босна и Херцеговина.

(Депутатите от СДС и ДПС стават прави и бурно аплодират. Аплодисментите завършват с викове: "У-у-у!" и реплики към опозицията)
Това решение е израз на крайната позиция на българското правителство и на българската държава, която е подчинена на определени принципи, сред които основен е принципът за признаване правото на самоопределение на населението на всяка една такава република.
Нашият акт е израз на желанието ни за установяване на мира и сътрудничеството на Балканите и в Европа, а и навсякъде по света, където нашият глас може да достигне. Ние извършваме този акт, зачитайки и уважавайки становището на всички останали държави, и сме убедени, че той ще бъде разбран именно като израз на желанието на България за мир и стабилност на Балканите. Благодаря.

(Продължителни ръкопляскания в блока на СДС и ДПС. Част от депутатите на СДС са станали прави)”.

Еуфорията в залата след депутатите на СДС бе наистина пълна, станахме прави и ръкопляскахме, Манол Тодоров и Константин Размов от по-задните редици запяха „Шуми Марица”, чуваха се викове „Долу комунизма” и „Времето е наше”, някой предложи да се донесе шампанско… В същото време, настроението в групата на БСП бе противоположно, решението се приемаше мълчаливо, част от червените депутати демонстративно четяха вестници, други се въртяха нетърпеливо, много малка част ръкопляскаха, а ДПС прие новината като групата на СДС.

Думата от БСП поиска първо Филип Боков, който каза: „… Страхувам се, че днешното решение пренебрегва решението, което взехме в Комисиите  по национална сигурност и външна политика. Това, което каза тук премиерът, че е взето мнението на министъра на външните работи е доста голямо насилие над фактите.”

След него думата поиска Сашо Йорданов, който по време на споровете преди това си въртеше очите на различни страни, но произнесе чудесна реч, както е било винаги. Запомнил съм края и, който беше чудесен: „Македония, нашите приятели в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина знаят, че на света и в Европа има една малка страна, която преживява огромни тежести, огромни трудности, но която има достойнството първа ясно да заяви принципите на независимостта, свободата и законността.

Благодаря ви за вниманието. (Бурни ръкопляскания от страна на мнозинството. Михаил Неделчев скандира: "Долу комунизма! Смърт на комунизма!")”.
            Иван Палчев от името на ДПС се ограничи с краткото: „От името на Движението за права и свободи приветствувам Министерския съвет, че доказа, че най-после ние имаме едно правителство на действието, което поема своите отговорности пред нацията и пред света. (Бурни ръкопляскания от страна на мнозинството)”.

Веднага след изказванията Снежана Ботушарова закри заседанието. Часът бе малко след 20 часа.

Скандалите обаче вече се бяха развихрили в десния кулоар. Около Филип Димитров се беше събрала групата на ОДС и Виржиния Велчева му крещеше: „Какво правите бе, Филипе?! Нали щяхте да изчакате малко да се върне Стоян/Ганев/? Съзнаваш ли какъв скандал се заформя сега, защо го направихте? Да заминава веднага Тафров на летището и да обясни защо се е стигнало дотук!”.  Същият Тафров-Боримечката уж тръгна, но въобще не стигнал до летището, може би е отишъл в телевизията, където Желев даваше изявление вече, може би просто се е прибрал да отдъхне. Като типичен канцеларски хамсетер се изниза тихомълком. Изчезна, после се чу, че Георги Марков и Венци Димитров му взели оставката, после той се отказал да си дава оставката, но след няколко дни Филип Димитров му я разписа на стълбите в Народното събрание. Изглеждаше доста разстроен, да не кажа и по-силни думи.

Оказа се, че Стоян Ганев пристигнал само  20 минути след изявлението на премиера. На летището били: Виржиния Велчева и съветниците му: Ганета Минкова и Алексей Подлесни. С него пристигнали Георги Марков и Венци Димитров и скандалът бил готов още там. Особено разярен бил Г. Марков, който тръгнал да търси Тафров, за да го бие. Стоян Ганев казал, че така сме го изложили пред външния министър на Германия Геншер, на когото бил обещал, че България ще изчака с признаването и ще мисли на кого да поиска оставката. Според мен, това е било просто поза на непобедимия му егоцентризъм, но кой знае…

Малко след закриването на заседанието с колата на Снежана Ботушарова една група от Демократическата партия отидохме на летището да посрещнем председателя ни. Бяхме:  Снежана Ботушарова, Златка Русева,   Васил Гоцев и аз.  Дамите го осведомиха подробно още в залата за посрещачи за станалото. Савов не обичаше да бъде пренебрегван, в такива случаи ставаше раздразнителен, капризен, доста сприхав.  Обърна се към Златка Русева: „Златке, нали се бяхме разбрали това да стане след изборите. Сега не ми остава нищо друго,  ами да подам оставка. И другите да постъпят така.” Тогава разбрах, че е имало уговорки другаде за признаването на четирите страни, или поне на Македония да се случи след изборите. Не си спомням друго, сигурно е имало още емоции, но това съм записал в дневника си. Седнахме да изпием по едно кафе и Савов сякаш, че се поуспокои. Той беше преди всичко институционалист и когато го изпращахме в дома му на „Паренсов” промълви: „Ами станалото, станало. Ще я бутаме… Важното е да спечелим изборите в неделя.”.

На 21 януари 1992 год. /сряда/ пред парламента Савов поднесе клетвените листове на Желю Желев и Блага Димитрова за избрани президент и вице-президент

Така завърши сагата с признаването на четирите балкански страни. В нея сякаш няма виновни, но има много, много самодейност, несъгласуваност, недоверие в собствените депутати и  министри, обиди, тежки думи, сякаш ни остана само това „Първи признахме…”. Но в същото време няма и герои, няма и трагични герои, може би със стара дата някои да се чувстват така, но в признаването нямаше нищо неочаквано, нито героично. Просто всички изпълнихме дълга си. Всеки, колкото е могъл…






Гласувай:
4
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 5444934
Постинги: 877
Коментари: 5977
Гласове: 9210
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031