Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.02 20:31 - Пак е февруари - срамният месец за пловдивските писатели
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 1382 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
image


Пак е Февруари – срамния месец за пловдивските писатели

    В началото на февруари преди 29 години пловдивските писатели се опозориха за вечни времена и станаха символ да нискочелите, слабите и малодушните представители на „интелигенцията”, превила гръб пред комунистическите властници, които неудържимо вече бяха на пързалката. На 11 февруари 1989 г.  така нареченото Дружество на пловдивските писатели се опозори с подписването на един махзар срещу своя колега Петър Манолов. Причината не бе творчески или човешки проблем, а изцяло политическа поръчка в защита на комунистическия строй, който вече си отиваше безвъзвратно.

    На 11 януари 1989 г. Държавна сигурност нахлува в дома на Петър Манолов и му конфискува литературния и личния архив с претекста, че бил секретар на Независимото дружество за защита правата на човека в България с председател Илия Минев. Арестувани са присъстващите активисти на правозащитното дружество. Поетът обявява безсрочна гладна стачка срещу своеволието. Иска само да му бъде върнат личния архив, който е конфискуван при обиска. Западните радиостанции отразяват ежедневно протеста на пловдивския литератор, в негова подкрепа се изказват Константин Павлов, Радой Ралин, Блага Димитрова, Йордан Василев, Валери Петров, Янаки Петров, Георги Мишев, Марко Ганчев, европейски писатели и правозащитни организации. Здравословното му състояние с основание тревожи. Според медици от тогавашния ВМИ той е с остра форма на обезводняване, в урината ацетонът се е повишил чувствително, мускулатурата започва атрофия, вследствие драстичното отслабване. С една дума – има реална опасност за живота му. Около къщата на пловдивския поет денонощно дежурят милиционери и агенти на тайната полиция. Скандалът придоби грандиозен отзвук, преди всичко на Запад и в слуховете и мълвите на родна почва. Властта се почувства гузна и започна вестникарска кампания за дискредитиране дейците на неформалното, правозащитно дружество.

На 7 февруари 1989 г. се появи в органа на БКП статията „Кой и как се бори за правата на човека в България”, в която се заливаше със словесна помия Независимото дружество и дейците му Илия Минев, Стефан Вълков и Петър Манолов. Комунистическите вестникари дори цитираха литературни откъси от иззетите на Манолов творби. Дума не се споменаваше, че мъченикът Илия Минев от гр. Септември е един от най-дълго престоелите в затвора за политически убеждения, че Стефан Вълков от Асеновград e участник в най-мащабната конспирация срещу диктатурата – горянската първа Асеновградска конспирация. Вероятно не е известно, че самият Нелсън Мандела признава Илия Минев за свой учител. За това в „Работническо дело” няма и дума, разбира се, но след три дни реагират от Дружеството на пловдивските писатели със статията „За кого плачат?”, появила се в „Отечествен глас”, „Работническо дело” и „Комсомолска искра”. И досега прочитането й предизвиква спазми в стомаха с гнусотията в нея. Няма по-долнопробна демонстрация на верността към комунизма за сметка на здравето и творчеството на колега, човек на словото и родител. Изкушавам се да цитирам части от това творение на човешката низост, но все пак има нужда и от словесна хигиена, дори след 29 год., нали? Който иска може да я намери в споменатите издания от 11 февруари 1989 год. Кой написа този пасквил? Имало ли е наистина събрание на пловдивските писатели, където се е подписвал махзарът или са ги „уведомявали” по телефона? Кой е предложил публикуването на текста? Защо? Изнудвани ли са част от писателите да се подписват? Съгласувано ли е писмото с Държавна сигурност? Обещавани ли са „привилегии” срещу подпис? Обработвани ли са индивидуално подписалите? Кой се е обадил предварително в редакцията за писмото? 
           И досега никой не разкри истината за този позорен акт. Въпросите си останаха без отговор. От подписалите има и достойни люде и добри творци, но единствените от участниците, които честно са говорели пред мен за тази история са Веско Сариев /лека му пръст/ и Тодор Чонов. Разказвали са ми различни истории – от това, че имената са прибавени след обаждания по телефона и събрание за обсъждане конкретно на текста не е имало, до версията, че не е ставало дума въобще да се оповестява подобен пасквил. Чест им прави  - останаха единствените, които се осмелиха да коментират появилото се обругаване на поет преди 29 год. Но истината така и остана скрита. А вероятно в архива на това дружество има останали някакви следи? А Държавна сигурност дали не е запазила в архивите си истинската история? Знам, че има дело по случая, но кой да го прочете и спомни?

            Някъде в края на януари Борис Дамянов и отец Амбарев / и двамата бяха сред най-активните членове на НДЗПЧ / ме заведоха да видя Петър Манолов /тогава се и запознахме/. Познавах го визуално от Бъчвите и Кристал, но когато влязохме в стаичката се изумих, че този едър човек бе станал като скелет, а в стаята наистина миришеше на ацетон. Пошегува се, че идваме като на помен...

         В цялата атмосфера на слагачество, доноси, мръснишки номера чест прави на неколцина пловдивски творци, които не подписаха писмото и не оставиха името си в позорните страници на писателското падение. Трябва, трябва да спомена достойните мъже и творци: Добромир Тонев, Здравко Попов, Александър Бандеров, Йордан Велчев, Георги Алексиев, Красимир Обретенов, май само това са тогавашните членове на дружеството липсващи като подписали „За кого плачат?”. Като виц се разказваха думите на Здравко Попов по време на събранието „Не обичам Петър Манолов, но повече мразя комунистическата партия.”

         И понеже историята е материя и за спомена нека изброя имената, така както са подредени в „Глас” и „Работническо дело” на 11.02.1989 год.: Емил Калъчев, Иван Странджев, Йордан Костурков, Коста Странджев, Николай Заяков, Петър Анастасов, Юли Якубов, Атанас Мосенгов, Бистра Сакъова, Божана Апостолова, Ваня Минчева, Васил Загорски, Величка Настрадинова, Веселин Сариев, Георги Райчевски, Георги Стоянов, Димил Стоилов, Емилия Каменова, Емил Стоянов, Живко Желев, Иван Дионисиев, Иван Касабов, Илия Зайков, Йероним Тянков, Йордан Родопски, Киркор Папазян, Константин Дуфев, Лъчезар Янков, Марин Халачев, Марко Марков, Недялко Славов, Никола Джоков, Николай Брезин, Николай Гюлев, Николай Казанджиев, Пеньо Донев, Пеньо Йовчев, Свилен Панков, Слави Славов, Соня Несторова, Стойо Вартоломеев, Стоян Сукарев, Тодор Чонов, Цветана Сестримска, Янко Добрев. 
         След шест дни, на 17.02.1989 год., във флагмана на партийната литература в. ”Литературен фронт” на стр. 1 комунистическия лит-законодател Николай Петев изразява благодарността си към пловдивското дружество, завършвайки редакционната си статия патетично: „Ако си комунист, трябва да си такъв не утре, не вчера. Днес. Винаги е днес.” 
Това е. Повече думи са излишни.

        Само след няколко дни ДС-арите върнаха архива на поета, защото скандалът надхвърли границите на държавата и заплашваше да стане международен, а позорът на пловдивските „писатели” остана като последното доказателство, че творческите занимания не изключват низостта и падението в човешката душа…

 




Гласувай:
5
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 6415900
Постинги: 930
Коментари: 6127
Гласове: 9403
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31