Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2018 14:32 - ПО ПЪТЯ НА ГОРЯНИТЕ. ПЪТЕПИС-СПОМЕН.
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 16861 Коментари: 3 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image
Тръгват от Асеновград по билото на "Родопите" към гръцката граница. В началото са 148 души.

Горянски извор или „Бандитското кладенче”. Пътепис за неизвървяния път.

         На 18.10.2018 год. ми се обажда стария приятел Владимир Гошев от с. Куклен и ми припомня : „Хайде да отидем днес. Времето е хубаво, петък е, пък и никой няма да се накани …” Обещали сме си отдавна да преминем пътя на Първата асеновградска конспирация, която е фактически най-голямата чета от горяни в страната. Бащата на Владо Георги е убит като участник във Втора асеновградска конспирация, а самият Владо е съден като участник в конспиративна група за сваляне на комунистическата власт през 1968 год., която става известна като „Кукленската горянска чета на Иван Керемедчиев”. В нея е и Петър Гошев, брат на Владимир и земеделският ветеран Петър Попиванов /Бай Тушо/. Комай тя е последната горянска чета в страната… Как може да се откаже на такъв човек!? Пък е и петък. Имам нужда след инсулта да напусна за малко Пловдив, да се отпусна и не се товаря с мисли за комунистическо-герберската шайка на Иван Тотев и Спас Гърневски в тракийския град.

         Октомврийското слънце ни гони към Асеновград, задръстването е поносимо и скоро сме по обиколния път от града на Асеневци към Бачковския манастир. Отсрещните склонове менят цвета си: от зелено преминават в жълто, в червено, в пепеляво сиво. На места се белеят скалисти сипеи.

         Събирам мислите си и се връщам какво е ставало по тези земи през 1947 год. Спомените ми са по разказите на незабравимия Стефан Вълков, Бай Тушо, на един куп страдалци от онези времена. Сещам се, че съм обещал на Петър Стоянов да посетя чифлика на Ячо/Иван/ Калеев, който е изгорен жив в плевнята си. А там сега са се разположили партийните величия, защото е изграден резервата „Кормисош” – любимо място за лов на другарите, а сега на богатите мутри и активистите от Герб. А какво е било преди 71 години???   

         Официално в конспирацията членуват 377 българи от 14 до 76 години, по вероизповедание са православни, мохамедани и атеисти, по етнос – българи, руснаци, украинци, помаци, цигани. Като политически убеждения са също пъстри – земеделци, легионери, анархисти, цанковисти, демократи, ратници, запасни офицери, трима свещеници, белогвардейци, безпартийни… А най-радикалният от всички е бившия член  на РП/к/ Димитър Примов, който след 1944 г. става никола-петковист и дори влиза в противоречие със съмишлениците си, защото настоява за незабавна въоръжена борба, за крайни методи срещу комунистите и съюзниците им от ОФ. 

         Началото им е през лятото на 1947 год., а последните горяни от отряда са ликвидирани през 1950 год.

         Първото им, учредителното събрание се провежда на 27 август 1947 год. и в него участват 77 души. Всеки от тях има за задача да привлече съмишленици, които са готови да поведат въоръжена борба срещу властта. На 14 ноември 1947 год. се провежда второ събрание в чифлика на Ангел Стефанов Иванов. На него се приемат трите постулата на организацията, които са нещо като програма на четниците: „Ние ще се борим за премахване на комунизма в страната. Ще водим борба, ако се наложи и въоръжена срещу Отечествения фронт. Издигаме нашето верую : Свобода, правда и истина! Наричаме организацията „Национал-християнски кръст”. На това второ събиране, на което участват вече 137 души се приема и нещо като правилник на четата. Стефан Вълков не можеше да си спомни всички правила, залегнали в него, но бе сигурен, че за изменилите на клетвата се изисквало смъртно наказание. Приемат, че клетвата ще става пред знаме, кама, кръст и пистолет. Решават, че ще се разделят на две чети с имена „Хвърковатата” и „На смъртта”.

         По това време в Пловдив има създадена друга нелегална организация „Цар Борис Трети”, която е съставена предимно от ратници и легионери. Един от активистите и е учителят Георги Георгиев. Той е арестуван и подложен на мъчения в сградата на сегашната община на ул. „Гурко” №4. За нещастие той е в течение за създаването на голямата асеновградска конспирация. Как е станало не се знаят подробности,  но при разпитите му е загатнато за създаването на голяма нелегална въоръжена организация в гр. Асеновград и околностите му. Реакцията на Държавна сигурност е светкавична и решителна. Блокирани са 35 села в околията, ангажирани са 14 специални агенти, 12 резиденти и 96 информатори. Така поне е отразена акцията в архивите на ДС. В началото ДС не успява да внедри свой човек в самата чета поради строгата дисциплина на участниците и ускоряването на акцията им. След няколко неуспешни опити накрая успяват да инсталират специален техен агент в горянската чета. Това е Тома Тодоров Шокарев, който работи под прикритие от 1947 до 1958 год., но най-зловеща е ролята му при разгрома на „Национал-християнски кръст”. За „работата” си е удостоен със специална, индивидуална по размер пенсия с решение на Политбюро на ЦК на БКП на 30.12.1969 год.

         Излизаме от Асеновград и встъпваме по завоите към Бачковския манастир. Шосето е тясно, неподдържано, с чести срутвания на скали и почва, но пък  панорамата е удивително красива за края на октомври. Сигурно е било така и преди 71 год., когато тези смели мъже, невъоръжени добре, а само в отчаянието си и с много смелост са тръгнали да потърсят свобода и справедливост като се противопоставят на цялата държавна машина в окупираната им страна. „Движехме се в редица по билото на планината. Половината бяха тръгнали съвсем неподготвени,  с цивилните си дрехи, но имаше и подготвени с клин, с дебели пуловери, здрави обувки и въоръжени.” – пише в спомените си Стефан Вълков. Групата, която тръгва от града е 148 души от Асеновград и селата Тополово,  Куклен, Боянци, Устово, Боево, Кормисош, гр. Пловдив, Яврово, Златовръх, Караджалово, Дебър, Мостово, Карамуш, Виево, Славейно.

         Имах рядкото щастие да познавам и познавах част от участниците в конспирацията, записах много от техните спомени, някои бяха словохотливи, други трудно се връщаха към онези времена. В началото ми убягваше  самия „съдебен акт”, но се сдобих и с него, за да се помни, да се знае, да се почитат титаните на антикомунизма в България.

Всички от тях са заможни хора, здрави селяни с по 3-4– 5 000 дка гори, с големи стада, дъскорезници, занаятчии. На всеки семейството по един или друг начин е репресирано след Девети септември, роднини на мнозина са убити, а конфискацията на имотите им е започнала още преди нарочния закон. Пред очите им са пребити и измъчвани родителите на 14 –годишния Георги Гавазов и 15 – годишния Атанас Пинтиев. И двете деца тръгват с горяните да мъстят, и двете са съдени на общо основание, а след затвора ДС намира начин да ги убие. За Георги Гавазов бай Стефан Вълков разказваше следната покъртителна история. Тръгнали от Асеновград по билото към гръцката граница, а юношата Георги Гавазов все загърнат в стар ямурлук. Спрели да починат и видели, че той си бил взел малко котенце с него. „Всички започнаха да го убеждават да го остави, а той – „Не, та не!Било му другарче. Дете…” - разказваше бай Стефан Вълков и триеше сълзите си. – На третия-четвъртия ден поиска да го пуснем да отиде за час-два до роднини в с. Югово, да остави котето. Видяхме, че не си е доял яденето да има за животинката. Пуснахме го и се съмнявахме, че ще се върне. Това дете мина десетина километра до село Югово и още толкова обратно и се върна щастлив, че оставил котето при роднини, верни  хора, а то искало да тръгне с него. Така разказваше и плачеше, досущ като малко дете… Живот… Донесе ни  и сланина да залъжем глада.”. При такива разкази се чувствам горд, че съм българин!

         Владо спира колата да изпием по едно кафе, а на мен ми се върти в главата историята на онова дете Георги Иванов Гавазов. Съден е като малолетен в големия процес. По-късно е осъден още веднъж за участие в друга конспирация. След излежаване на втората присъда създава семейство, раждат му се деца, опитва се да заживее нормален живот. На 22 май 1984 г. в КЦМ, където работи Гавазов, е инсцениран пожар, той се хвърля да гаси, но е застрелян от офицер на ДС. Да прибере обгорелия труп е извикан съмишленика му Стефан Вълков, който вижда следите от куршумите по тялото, преди да го прибере в найлонов чувал. Мъртвият и обгорял Гавазов още стискал в ръцете си пожарогасителя. Погребението е охранявано от офицери на ДС, защото е забранено на приятелите му да „правят политически демонстрации”. От Асеновград присъства само Вълков, а от Пловдив легионера Димитър Къркев, което старателно е отразено в досиетата им. Кафето нагарча. Мълчим, всеки се е отнесъл в спомените си. На съседната маса са седнали възрастни мъже, явно дървосекачи, решили да припечелят преди да захване студената родопска зима. Питат ни къде сме тръгнали и им казвам, че вървим по стъпките на горяните от „Национал-християнски кръст”. Питам ги знаят ли нещо. Най-старият с весели пламъчета в очите се обръща към нас: „ Е-е-е-й момчета, че аз съм от село Мостово бе, как да не знам!? Баща ми е съден като ятак на горяните. Ама то и сега е същото. Ние остаряхме, няма вече кой да се бори. Пенсията ми е 260 лв. за кое напред?”. Питам го как да стигнем до чифлика на Ячо Калеев и дядото ни упътва подробно и завършва: „Е, този човек е истинския герой, ама сега няма кой да разказва за такива като него.”.
image
На това кладенче изчакват групата от с. Добралък. Нарастват на 160 души.

         В колата вадя присъдата и виждам, че най-много ятаци е имало от село Мостово, почти всяка къща е била укритие на горяните, а няма поне един малък паметник в това изчезващо село, който да спомня славните времена на съпротива. От Мостово почти всички са българо-мохамедани и са били едни от верните ятаци на горяните. Да чуем пак бай Стефан Вълков: „Имахме най-верните ятаци. Мостово, Виево, Боево, Кормисош, Карамуш бяха села изцяло от наши хора. Ако имахме оръжие щяхме още доста да издържим. От Мостово милицията хвана един помак, че коли свиня, а е мохамеданин…”.

         Завиваме по пътя за село Югово и след километър-два стигаме и до изворчето, където им е била първата „явка”. Предварително са се разбрали да изчакат там групата от село Добралък и да се присъединят към отряда. Сега на това място има построена чешма, облицована с евтин мрамор и скромен надпис, но водата тече с устойчив дебит. Студена е, пивка, мястото е влажно и добре утъпкано. Явно доста хора са се спирали тук,  дано са погледнали надписа и са спомнили онези времена… Като питах веднъж Стефан Вълков как са се ориентирали из планината, той ми каза, че срещите са ги правели около кладенчета или около някой чифлик на техен човек. Кладенчетата ги знаели всички и имало място за укрития, ако станела издънка. До това кладенче изчакват хората от с. Добралък, увеличават се на около 160 души и по билото продължават към гръцката граница.
image
Продължават

         А ние продължаваме нагоре, с кола, облечени добре, сити, доволни, подминават ни скъпи, луксозни, бързи коли и на почти всеки дирек има плакат, останал от изборите „Обещано от Герб”, дори на чешмичката някой анонимен активист е залепил плакат с несъразмерно дългата глава на Иван Тотев. В планината се чувстваме лежерно, спокойно и някак си приключенски загадъчно. Отварям стари записки и поглеждам рекапитулацията на свършеното от местните горяни. Досега никой не го е правил.  

Тя е: Пет сражения с вътрешни войски, редовна армия, гранични войски и службите на ДС. Два големи съдебни процеса с 575 подсъдими, осъдени са 417 души, издадени са 13 смъртни присъди, 27 доживотни, избити без съд са 11 души, изселени са 479 семейства, отнети са гражданските права на 431 души, а на 493 семейства е конфискувано имуществото. И това е за малка околия като Асеновградската, само в два процеса… Е, има и неиздържали на побоищата, гаврите и издевателствата… ДС с горчивина отбелязва, че са успели да вербуват „само” 21 сътрудници, но нито един от тях не е доброволен доносител. След една година 14 са изключени от агентурния апарат на МВР , тъй като не са дали нито едно сведение на милицията. За тях следват различни срокове затвор. И един световен прецедент в юриспруденцията! В процеса на „Национал-християнски кръст” са осъдени ефективно ненавършилия 15 години Георги Иванов Гавазов от с. Дебър и 16 годишния Атанас Николов Пинтиев от гр. Асеновград!

Нямаме време да размишляваме дълго и потегляме нагоре по разбития път.  Известно удивление събуди в нас репликата на един от скорошните ни събеседници: „Минавате  с. Белица и ще  стигнете до „Бандитското кладенче”, след него на десетина метра вдясно е отбивката за Карамуш, там ще видите малка табела „Карамуш-Калееви” и след около километър по черен път, през гората, ще стигнете до чифлика на Ячо Калеев.” Скоро намираме това кладенче, което е станало известно като „бандитското”, защото така са били известни горяните в речника на милиционерите от ДС. „Бандитското кладенче” днес е каптирано, облицовано е в мрамор, има скромен надпис от дарителите, почти до пътя е, неугледно, мястото е усойно, по нищо не личи, че тук е била основната база на горянската чета за планираните акции. Заварваме група възрастни хора там и след кратко колебание питаме дали знаят историята на това място.  Оказват се будни хора, които пазят спомена за онези времена. Тук е било нещо като постоянна явка за включване към четата на горяните. Тук вече разрасналата се организация се разделя на две горянски чети.  Първата се нарича „На смъртта” и неин командир става Ангел Стефанов Иванов на 36 години от Асеновград, земеделец, дипломиран икономист. По-късно е осъден на „смърт чрез обесване” и конфискация на цялото му имущество. Втората чета е наречена „Хвърковатата” и неин командир става подпоручик Христо Бузов – запасен офицер, носител на Кръст за храброст от войната.
image
"Бандитското кладенче" така го знаят и досега хората, като спомен за една от постоянните явки на горяните.

Тук, при кладенчето горяните разбират, че по петите им са тръгнали редовни войски, милиционери и служители на ДС. Правят прогонване на въоръжението, с което разполагат.  Част от него попада сред веществените доказателства по процеса. Нека се доверим на документите. Ето какво пише в съдебните протоколи: „ Веществените по делото доказателства: два шмайзера, 19 броя различни пушки, 7 различни пистолета, 14 различни бомби, 936 броя различни патрони за пушки, 122 бр. различни патрони за пистолет, 50 кг. взрив, 336 капсули за взрив и 6 кг. фитил за взрив, КОНФИСКУВА, които след влизане на присъдата в законна сила да се предаде на Дирекцията на полицията.”. Това е. Нека се доверим за въоръжението на горянската чета на прекия участник Стефан Вълков: „Имахме наши хора в София, те държаха връзка с посолствата на Англия и САЩ – д-р Симеонов, Наско Рачков, адвоката Ловчанов. През цялото време очаквахме помощ, най-вече  с оръжие,  облекло. Англичаните отказаха категорично още в началото, а американците обещаваха и нищо не направиха. Оттогава не им вярвам, ама въобще не им вярвам, когато интересите им диктуват са в съюз с болшевиките. Водехме сражения с два шмайзера, 5-6 пистолета, десетина пушки, самоделни бомби и пак се опънахме здраво на потерите, които ни обстрелваха с миномети. А беше и адски студ, страшна зима, но имахме ятаци в селата, здрави селяни, богати помаци, идеалисти момчета, но подкрепа от Запада - никаква…”

         Групата под ръководството остава до кладенчето, за да изчака изпратените куриери с надеждата да се сдобият с още оръжие. На другия ден разбират, че са обградени от войска,  която започва да ги обстрелва с миномети. Завързва се престрелка. Горяните успяват да пробият блокадата и бавно започват да се оттеглят. Христо Бузов нарежда да останат доброволци да задържат войската, а останалите да се изтеглят към Калеевия чифлик. Остават да бранят другарите си подофицера Христо Бузов, куриера Никола Дюлгеров и ятака от с. Боянци Йордан Дичев.  Само с два шмайзера и една пушка успяват да задържат редовната войска два часа, докато другите се изтеглят към Калеевия чифлик.  В престрелката са убити и тримата. Това налага ново обединение на двата отряда, което става на 12 януари 1948 год. Целта им е да се доберат до Гърция, където се надяват на помощ, най-вече с оръжие и да се върнат подготвени в страната. Обединеният отряд продължава към Устово, но там са предупредени от ятаци, че преминаването на границата е невъзможно, защото тя е блокирана от четири кордона редовна войска с миномети. Духът в отряда рязко спада, настъпват страшни студове, пътищата са затрупани от преспи сняг. Взимат решение да се върнат към Пловдив и Асеновград, да се укрият при ятаци и като се подобри времето отново да се опитат да преминат границата. В ново сражение Ячо Калеев, Марин Ангелов  и Константин Ангелов с още десетина души успяват да се отскубнат от нова блокада.
image
От дясно, надолу се спускат към пътя за чифлика на Ячо Калеев, където да се запасят с провизии.

         Към края на януари 1948 год. горяните достигат Калеевия чифлик  и се установяват в горите до него. Ячо Калеев отива сам в чифлика за храна и новини. В чифлика се натъква на засада и се укрива в плевнята. Тя е обградена от войска и служители на ДС. Завързва се престрелка. Ячо Калеев няма намерение да се предава, сражението продължава часове наред и когато започва да настъпва нощта милицията взима решение да подпали плевнята. Предупреждават самотния Ячо да се предаде. Той отказва и след малко плевнята пламва.  Огромни огнени езици се извиват към родопското небе. В тях изгаря жив един от най-смелите мъже, които е раждала планината. От отсрещните баири разправата наблюдават другарите му от отряда. Ето как завършва одисеята му в сухите съдебни архиви: „ Ячо/Иван/ Христов Калеев – 48 г., от с. Кормисош, Асеновградско, българин, грамотен, женен, земеделец, сега в неизвестност,  на СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ; 500 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ завинаги и конфискация на цялото имущество.” Но Калеевата фамилия не прекъсва с неговата смърт…
image
Калеевия чифлик. Тук се разиграва трагедията. Отзад е била плевнята, която подпалват и изгаря вътре Ячо Калеев след сражението.

         Пъплем с колата по невъзможен черен път през гората. Само малка табела след кладенчето, закрепена на една борика,  ни упътва, че това е посоката към Калеевия чифлик. Едва тук се усешам, че сме навлезли в резервата Карамуш – най-богатото на дивеч място в страната, със свободно живеещи мечки и вълци. По време на комунизма тук не можеше да се влезе без специално разрешение. Преди 50 год. властта вкарва тук мечки, които са докарани от Карпатите, те се кръстосват с местната порода и се появява една кръстоска от по-дребни, но изключително агресивни черни мечки. Според мнозина са го направили, за да ограничат достъпа на хората до Кръстова гора и светите места там, а според други – да се забравят за вечни времена спомените за голямата горянска чета.
image
Тук е била плевнята.

         След запалването на плевнята, в която изгаря Ячо Калеев, горяните се оттеглят в гората. Снегът вали непрекъснато и улеснява преследвачите им. Влизат в кратки сражения, но големият им проблем е липсата на оръжие. Стефан Вълков разказва за трагедията им: „Обстрелваха ни често, използваха и миномети, а ние нямахме достатъчно оръжие. Прекъснаха ни пътя за гръцката граница. Правехме няколко опити да пробием, но снегът валеше непрекъснато. По-леко облечените започнаха да изнемогват. Накрая ни обградиха. Избиха мнозина, останалите ни изловиха и съдиха. Успяха да се спасят двадесетина души, които бяха потърсили ятаци.”.

         Те продължават под различна форма борбата. Организацията „Национал-християнски кръст” е ликвидирана окончателно чак през 1950 год.
image
Пътя надолу от Калеевия чифлик.

         Делото срещу оцелялите горяни се гледа от Първи състав на Пловдивския областен съд от началото до края на месец април 1948 год./05. април – 19 април 1048 год.; НОХ №1010/1948/. Нека се обърнем към спомените на прекия свидетел и подсъдим Стефан Вълков: „В престрелката, в която убиха Христо Бузов, милиционерите пленили най-верния ни ятак и всеотдаен помощник Герман Кабанов – руснак-белогвардеец. Той живееше в Асеновград, беше пазач на мината и държеше връзката ни със София, на мнозина от нас бе учител в антикомунизма, разказваше ни какъв терор е в СССР и ни заклеваше да се борим докрай. На делото бяха призовали жена му Цвета Кабанова за свидетел. Тя дойде, но разказа как са я арестували с двете деца, с насочени шмайзери ги принудили да гледат как мъжа и` си копае гроба, после го разстреляли. Накарали ги да го погребат със собствените си ръце, неопят, неоплакан, без ковчег. Представяш ли си, тя и децата?! В залата прокурора реагира и я осъдиха на 5 години затвор, защото разказа за зверството. По-късно разбрахме, че била и бременна. Ето какво е записано в присъдата за тая смела жена: „Цвета Германова Кабанова – 38 г., от Асеновград, бълг., грам., омъжена, домакиня, 5 г. СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР; 10 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ за 8 г. и конфискация на цялото имущество.”

Имахме още един белогвардеец при нас Леонид Цимбал, май бе украинец – продължава бай Стефан Вълков -  но и него го ликвидираха по затворите…” В присъдата на същия белогвардеец е записано: „Леонид Платонов Цимбал – 47г., от Асеновград, бълг., неженен, грамотен, търговски служител, 15 г. СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР; 50 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ за 20 г. и конфискация на цялото имущество”.

Нататък в присъдата може да прочетем и пълни глупости, но инспирирани от стремежа на всяка цена за отмъщение, съдиите нямат спирка. Просто ей така. Тома Келевски е младеж от с. Устово, който се занимавал с направата на дюшеци, бил съвсем млад, но някой доносник го набедил, че помагал на горяните и щял да им прави … дюшеци. Щели да спят в гората на дюшеци!? И той минава „под ножа”, дори му конфискуват 2 овце. В присъдата му пише: „Тома Петков Келевски – 25 г., от Устово, Смолянско, бълг., грамотен, женен, дюшекчия, 2 г. СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР; 5 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ за 3 г. и конфискация на 2 овце.”

Неусетно стигаме до спретнати постройни и грижливо отгледани лехи с фасул, картофи, цветя и есенници. Разбираме, че сме стигнали до Калеевия чифлик. На дведесетина метра нагоре виждаме, че има хора. Оказват се семейство, което се грижи за изключително красиви коне, които кротко си пасат наблизо. Разбира ме, че стопаните са малко по-долу в другата къща, а те помагат в стопанството. Постройката е бившия мечкадарник, останал в наследство от комунистическите велможи, които развъждали мечки за лов.

Слизаме надолу и след десетина метра виждаме човек в градината около фитарийте с есенни зеленчуци. Доближаваме се. Висок, едър, със сини, усмихнати очи родопчанин. Поздравяваме и се представяме. Допълваме и за какво сме дошли. Допълваме, че сме посъветвани от президента Петър Стоянов да го посетим и това мигом го отпуска. Оказва се, че сме попаднали на сина на героя Ячо Калеев ! Гледам го като отнесен. Тук , на 2 000 м. надморска височина, сред вековни ели и борове, в компанията на мечки, вълци, лисици, сърни и елени, живее сина на един от българските герои в борбата с комунизма!  Отдъхвам си, не сме бил напразно пътя! Поканени сме да приседнем в двора. Пак се взирам във волевата физиономия на навия ни познат.  Казва се Христо Калеев и живее тук с жена си, а сина и внучето идват да помагат. Възкликвам: „Да са живи и здрави! Фамилията на Ячо Калеев е оцеляла и продължила!”. „Ами то е цяло чудо това! След толкова мъки и страдания…” – отговаря ми сина. После с Владо Гошев започваме да разпитваме подробно за горяните. Христо Калеев въздиша, но разказва оживено: „Ами ей тука беше нещо страшно. Най-напред дойдоха нашите. Доста бяха, всичката храна, която имахме им дадохме и после се оттеглиха. Казаха, че ще се опитат да минат през смолянските села за Гръцко, но скоро почерня навсякъде от милиция. Обградиха татко в плевнята. Престрелката трая около два часа и накрая запалиха плевнята и татко в нея… Нас ни бяха арестували и ни държаха настрани. Майка беше учителка. И нея изпратиха в затвор… Що мъка сме видели, но оцеляхме.” Събеседникът ни се отпуска след първоначалното съмнение, което се разсея, когато му казахме, че сме приятели на Петър Стоянов и сме се познавали със Стефан Вълков. Питам го върнали ли са му имотите, а бай Христо весело отговаря: „Ами целият резерват е на моя земя. 5 000 дка гори ми върнаха, почти целия чифлик ми върнаха. Ние сме планински хора, целия си живот изкарах тук, в гората. Далеч от хората. Дядо е бил богат човек. Купувал е земи и и гори, дъскорезници. Завършил е Робърт колеж в Цариград. Били са съдружници с дядото на Петър Стоянов. Дори след години търсил дядо да му върне някакви пари, а дядо бил забравил. Ама такива бяха старите хора… Тук, далеч от хората ми е добре. Нищо, ама абсолютно нищо не се е променило у хората. Шеф на полицията станал заместник-кмет в Асеновград! Какво искаш? Бай Стефан Вълков казваше, че никога няма да се отървем от комунистите, така са ни стегнали като в окови...” Показва ни къде е била запалената плевня, сега бил направил малко паметниче  на баща му. От нея и него нищо не било останало, само въглени. Накрая ни упътва на връщане да минем през бившата оловна мина, където при първото сражение пада убит Никола Бъчваров от с Тополово.

След дълъг разговор си тръгваме с обещанието, че ще дойдем пак, а аз споделям, че в нормална държава тук, на това място ще има заря в чест на тези герои, които са измили срма от лицето на страната ни преди 70 и повече години, а бай Христо Калеев се усмихва горчиво. „Абе само никога да не се повтаря, само това… „ – завършва тъжният ни разговор бай Христо.

Слизаме надолу по черния път. Все така красиво е – есента сякаш е нарисувана от изпаднал в екстаз художник. Жълтите езици преминават в огнено червени отблясъци, зеленината бавно отстъпва на зимата, въздухът е толкова чист, че чак реже гърлото. Все пак сме на около 2 000 м. надморска височина, а някак не ми се напуска обиталището на този човек, който се е усамотил тук, далеч от хорската глъч, на мястото, където са изгорили баща му, където неговите приятели са излезнали да търсят справедливост, да запазят имотите и къщите си… С тях сигурно си говори вечер и те пристигат тук, на лобното си място, да нагледат докъде сме я докарали, може би го питат дали са останали комунисти в страната и дали вършат същите неща. Всеки ще си отговори, но е тъжно, много тъжно, а все се питаме и чудим на какво се дължи тази демографска катастрофа, защо сме затънали в етнически неразбории, защо… Споделям това с Владо, той внимателно шофира, но ми припомня – „Виж пак присъдата. Там са казани доста неща.” Пак се зачитам и откривам… „Керим Асанов Панджилов – 66 г. от с. Боево, Смолянско, българо-мохамеданин, грамотен, женен, земеделец  на СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ; 500 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ завинаги и конфискация на цялото имущество.” И още нещо любопитно: „ Байрям Исмаилов Асанов – 19 г., от с. Дебър, Първомайско, циганин., неграмотен, не женен, работник, 10 г. СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР; 20 000 лв. глоба, лишаване на правата по чл.30 от НЗ за 15 г. и конфискация на цялото имущество.” Организацията е била толкова голяма и всеобхватна, че за първи път тук са осъдени помак и циганин, на смърт! И си спомням когато питах бай Стефан Вълков какви са били тези хора, а той ми отговори: „Помакът беше стар човек, улегнал , тежък чорбаджия, доста богат имаше огромно стадо овце, но посегнали на добитъка му и нямаше съмнение да тръгне с нас! Изкла сума ти овце да ни храни, а цигането беше съвсем младо от с. Дебър, било чираче при родителите на Георги Гавазов и бил като техен син. Веднага тръгнало и то с нас, защото комунистите пребили баща му…”.
image
Скромният паметник на Никола Бъчваров от с. Тополово при оловната мина "Сребрица". Тук е било първото голямо сражение.

Владо изведнъж спира колата и ми сочи навън: „Виж, виж каква красота!” Озъртам се и виждам съвсем наблизо две сърнички, които весело подскачат на десетина метра от нас. Светвам се, че все пак се намираме още в Кормисош, а тук е резерват. Следващия завой след село Белица е бившата оловна мина „Сребрица” между селата Колмисош и Мостово. Тук като пазач е работил Герман Кабанов, тук се формира основното ядро на четата на Христо Бузов, в която е и 20-годишния Стефан Вълков. На мината се завързва първото сражение с редовна войска. С един шмайзер и няколко бомби остава тук с цел да ги задържи, докато четата се оттегли куриерът Никола Бъчваров от с. Тополово. Намираме лесно лобното му място, вдясно от пътя за Пловдив, съвсем скромен паметник, от който ни гледа красив млад мъж, в градски дрехи, остър поглед, волева брадичка и мека шапка. Надписът е лапидарен: „На това място бе убит от комунистите Никола Бъчваров от с. Тополово.” Кръст и толкова. Планината е осеяна с такива скромни, малки паметни плочи, които пазят спомена за голямата горянска чета. А колко по-забележителни паметници заслужават тези хора !
image
Паметникът на Никола Бъчваров. Първото сръжение.

Тръгваме си към Пловдив, успоредно с нас шумоли малка рекичка, чиста като сълза, а преди 70 год. сигурно доста кръв е измила от лицето на тази поразена от страшния терор страна. Хем ми е радостно, че преминахме по пътя на Първа асеновградска конспирация, хем ми е много тъжно, че толкова видяхме и чухме и все трагични събития. Старите хора пазят ярко спомена за онези дни, но какво ли ще остане след години… Става ми ясно защо с цената на всичко кметът на Пловдив Иван Тотев /Мамин Тотю/ и верният му комунистически другар Спас Гърневски правят и невъзможното вече 7 година да няма Музей на Злото в Пловдив, да няма Спомен за тези времена, които все повече потъват в забрава… Проклети комунистически слуги, проклета от комунизъм страна! Това ли заслужава паметта на хората, които погинаха…




Гласувай:
6


Вълнообразно


1. apostapostoloff - Добре е това да се знае и да се помни:
25.10.2018 14:41
в България е имало истински антифашисти, но и истински антикомунисти!
цитирай
2. zaw12929 - А "който не скача е червен!" каквви бяха и къде са днес?! ..1 милион?!
25.10.2018 19:58
apostapostoloff написа:
в България е имало истински антифашисти, но и истински антикомунисти!

цитирай
3. bojil - Това са истинските герои на Бълг...
26.10.2018 14:37
Това са истинските герои на България- не онези с огромните циментови тулупи,не онези на които още висят имената по улиците! Тези хора не са били ни фашисти,нито комунисти и незнам си там каквисти- те са се борели ЗА България,на тях трябва да свалят шапка армията и обществото!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9542893
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031