Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.11 13:38 - Разрухата на божествената обич /Недялко Славов. Пиафе, "Хермес", 2018 /
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 271 Коментари: 0 Гласове:
3




image

Разрухата на божествената обич. /Недялко Славов. Пиафе. 2018, „Хермес”/

 

            Деко /както го наричаме приятелите в Пловдив/ остава верен на себе си – катастрофичността, откриваща себе си в „432 херца” и „Камбаната”, в новия му роман разтърсва чрез любовта. Най-човешкото, съкровено и влудяващо  чувство се разгръща чрез апокалиптичните проекции на света за двама,  Дали пък това не е усещането за края, за резигниращите вопли в душите на 21 век… „Това се ние – цялото Човечество… жена и мъж, които си отиват…” – това е и романът на Недялко Славов „Пиафе” – зарът без цифри.

               Недялко Славов имаше инвенцията и таланта да направи може би най-тежкия преход от поезията към прозата, тягосната проза, която търси своите отговори в битието, проблематизирано от размиването на границите, на човешкото. В постмодерния свят на мултикултурализма, на всесилните джендъри, един автор го връхлита любовта, също както смъртта, която  „винаги връхлита откъм лявото рамо”. И защо пък точно лявото рамо, може би,  „защото десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени” /Библия, Стар завет, Притчи Соломонови, гл. 4, 28/. Нещо наруши Божия ред – да има мъж и жена, любов, вода и въздух, нещо наруши хармонията, жената да ражда,  мъжът да опложда и така да върви светът. Това всъщност е основната тема на Деко, просто да има нормалност, а ако ще бягаме от Божествения ред – поне да сме от последните… Това всъщност е пиафе – изящното животно коня пристъпва на манежа, ако жокея търси сливането с него чрез обичта и тогава и само тогава се случва изящният танц на сливането. В романа дори и тук е потърсена метафората – дървеното конче – което, аха и ще е пиафе. Изработено в някаква работилничка за дървени /екологични/ детски играчки в някакъв малък български, даже неизвестен град.              Литературата си прави шеги понякога. Деко трябва да знае, а ако не знае аз ще му кажа, че има такъв град. Той е съвсем мъничък и се нарича Ябланица, наистина е близо до река Дунав и в него бе единствената фабрика за дървени играчки. Не знам дали съществува или приватизацията го е  изяла, но имаше такъв град и такава фабрика, която правеше дървени кончета. Бяха толкова изящни, че приличаха на любовта със Силвия Томова, например. Фабриката се казваше „Детски свят” и в този град преди много години срещнах за пръв път любовта.

            Имаше време на много силна пловдивска проза, особено от жени /Ина Иванова, Силвия Димитрова, Б. Апостолова/ с изящна фраза, дълбоки психологически смисли, сензитивни и изведнъж се появи поета Недялко Славов в поредица от силни, много силни романи, които проблематизираха битието и насочваха към изрядния божествен ред. Сякаш либералстващия поет чрез тях стана консерватор. И нещо, което никога, ама наистина никога не бива да се забравя. Големият Цветан Тодоров, този супер модерен семиотик в края на живота си казваше от Париж – „И все пак голямата литература е наратив. /Т.е. – разказ, сюжет, история/”. „Пиафе” е лека за четене, на „един дъх”, в нея е история от „сега, от днес”, тя няма по американски „щастлив край”, любовна история на Зара и Крис, светлото изживяване на секса, което стига до съвременното „селфи на пениса” и трагизмът ни натиска, натиска с всяка следваща страница. Нещо сме загубили, страшно сме  потънали в „модерността” – Зара в алкохола, а Крис в антиквариата с кончето, което ей сега ще изтанцува пиафе. /Дали пък не е метафора на вехтата любов/.

            Прозата винаги е и социална, а днес авторът е без избор след изкривяванията на устойчивите библейски принципи. В „Пиафе” една красива, съвременна, секси, умна, чувствителна жена прави доброволен отказ да създаде живот, да го отгледа и да му се радва. Това, струва ми се, е най-силният патриархален шок в литературата ни досега. Но в никакъв случай не е обяснение на текста, някак си по тангентата ще е, ако спрем дотук. Защото като контрапункт са овалните секс-сцени, в които намираме яростната, влудяващата, горещата Любов между Зара  и Крис! /Ах, тая Силвия Томова…/. И патриархалното ни мнозинство се чувства травмирано от загубата на страстта и Любовта в края на този разтърсващ разказ. А в разказа се е самоостранил автора, чуваме само двата потока на историята, на мъжкия /Крис/ и женския глас /Зара/. Този тип повествование е сложно и не чак толкова познато в литературата ни, ракурсът към вечните теми – за любовта, секса, чувстването на живота и смъртта – задълбава в личното „Аз”, без собственото „Его”. Сякаш усеща читателят хармонията на двата потока на разказа – на Зара и Крис – и сякаш „светът е за двама”. Това е наистина изумителното майсторство на Деко в романа! И най-стряскащо, поне за мен, е баланса, който е намерил между личното „мъжко” чувстване и разтапянето в „женското”. В началото на романа сериозно се страхувах, че ще изпадне в маниернечене, че ще изпадне в противоречие в полифонията на двата гласа, но е успял и в това е най-доброто постижение на автора! Нюансите са в полза на женската жизненост и виталитет.

            Любовните романи, историите за изгаряща, страстна, изпепеляваща любов, текстовете за „amor sacra” обикновено самоизпадат в бравурна идеализация, сълзливо натоварване или пък авторите търсят архетипно и митологично интерпретиране на обичта. Бих могъл и аз да потърся такива проекции в романа на Деко, но ще е прекалено претенциозно и ще ми избяга интерпретацията на обикновените страсти, а това е най-затормозяващия опит за тълкуване на деликатността в отношенията ни. Предпочитам да чета за страстите и сексуалността на човешкото, да се провирам през сложните психологични възбуди у героите. И Зара неусетно уплътнява образа си, а Крис е съвременния плътен и възбуждащ, търсещ самец. И така двамата все тръгват нанякъде, но се оказва , че пак са на същото място, в същата компания, в същото легло, дори морето е същото само размества леко пластовете. Усърдието. Пиафе е усърдието на обичащия, стоенето на място, идването на вятъра, който да ни помете. А историята сякаш е делнично обикновена. Мария, Андрей, детската сексуалност, пенсионираният психолог са само помощни ремарки в света на двамата герои и тогава идва ред на въпросите – „Какво пиафе, те не са влюбени, те просто съществуват. Крачат насам-натам. .. За играчките питам.” А, че дали статиката не обживява романа?!

            И още нещо, което не бива да пропусна, защото все пак книгата е написана от поет. През цялото повествование има един образ, който незабележимо, дискретно присъства и удивително съвпада с настроенията. Дъждът! Не знам дали авторът е търсил съзнателно този образ, но литературата нали е това – да създава сама себе си чрез усещането на читателя. „Пръска рехав, безтегловен дъжд. Дъжд-мъгла, пълен със силуети и с една листопадна, есенна, прередила лятото тъга. Там, напред, през дъждовната паяжина, е целта ми – градът на пиафе.” Понякога си струва да четеш само за един такъв образ! В българската литература дъждът е много интерпретиран, дори едно време мислех да пиша дипломна работа за дъждът в нашата литература. После открих стихотворението „Дъжд” в стихосбирката „Зарници” на Трифон Кунев и разбрах, че всичко е казано и се отказах. По особен начин и романът на Деко се включва в този литературоведски разговор – по чудесен начин, с едни безметежни образи и страсти. В „Дъжд” на Трифон Кунев дъждът е оплодителната сила, падащ върху земното лоно, а в „Пиафе” един объркан, изначално желаещ субект се отказва от оплодителната сила на дъжда. Доброволно, след изгубването и на мъжа, и на волята за живот… Но и в този дъжд тръгва Крис в тунела от светлини и търси отговор „Кой смрази мъжа и жената?”… Липсата на пиафе. И логично полита, разперва ръце… не, той лети…

            Убеден съм, че романът на Недялко Славов още дълго ще бъде интерпретиран, преразказван, чувстван, защото социума намира в него свой отговор на безтелесното острастяване, запълващо телесната слабост и психическата пустош. Силен текст. Пиафе съществува, но… къде ли е. Липсва, няма го, станали сме консуматори, „адамовата ябълка отброява” и всички сме забравили, че има божествена матрица, която е … Пиафе. Просто прочетете „Пиафе”.

           

 




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 6358443
Постинги: 930
Коментари: 6127
Гласове: 9402
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930