легенда
Много пъти съм разказвал за него. Обикновено, когато е ставало дума за богатствата на Родопа, за корените на нашия произход, за историята или просто да защитя родния край от невежи критици. Дяволският мост е документ за едно време, което е било някога и ние сме свързани наследствено с него. Той е като измислица, като спомен, а може би като фрезка от биографията на моята планина...
Построен на пет километра от Медино, мостът изпълва с величие дефилето между Гюнеккая и Хисартепе. Хората нито помнят, нито знаят кой и кога го е „разкрачил” над Арада, затова не спират да съчиняват легенди за него. Допълват старите, разкрасяват новите, зареждат ги с енергия, дават им образ и име... Имам чувство, че той съществува от началото на света. Трисводест, дълъг 56 метра, широк три и половина, изграден от бял камък, Дяволският мост продължава да вълнува реката, хората, природата. Той е безценна антика, оцеляла през времето благодарение на усталъка на старите майстори. По гърбицата му още личат следи от копита, от стъпки на роби, коли, натоварени със злато и скръб...
В утрото на новата ера през моста минават ромеи, подмамени от металното сърце на земята и дивните ритуали на траките. Те се взирали в малките ниши, изсечени в скалите като прозорци от двете страни на реката и се надпреварвали да предполагат, какво има в тях. След центуриите идват славите. Те менкали дървесина за злато и връщали блясъка на разрушените крепости.
През 1255 година по Дяволския мост минава цар Михаил-Асен български, покорил непокорната Устра. Сто години по-късно в планината нахлуват османците и посичат съдбата й. Няколко века пълзели кервани по моста, отнасяйки богатствата на тази земя. Кънтели железа и въздишки, стенели нощите, задавени от еничарска кръв... По моста е вървяла историята. Стъпвала е с ранените си нозе и от болката й се раждали нови легенди. Днес от тук минават единствено спомени и заблудени пътници.
Дълго преди да видя Дяволския мост с очите си, бях го почувствал със сърцето. Знаех наизуст преданията за неговото съграждане и когато добих смелост, започнах да ги разказвам на другите. Най-интересното започва така:
Храбрият войник Кадъм, загубил жена си по време на битка, е трябвало да отгледа сам своите синове. Да им даде занаят, с който да прославят древния род. След години, когато реката отнесла спомена за Елена – Кадъмовата съпруга, тя се явила в съня му с цялата си прелест и достолепие. Благодарила на своя господар, че синовете им станали прочути майстори и го помолила да изградят мост над Арпезос (някогашното име на Арда), по който да минава безсмъртната й душа. Кадъм повикал тримата братя, разказал им за срещата с жена си и ги оставил сами да решат как да постъпят.
Мъжете не се бавили дълго. Слезли при руините на древния мост, извадили камъните, по-стари от времето, издялали нови, принесли жертва на боговете и започнали да градят. Било в края на Пролетните русалии, водата прииждала на талази и се блъскала в коритото като табуни диви коне. Изграденото през деня, стихията отнасяла през нощта. Дюлгерите вдигали три пъти мост до средата и три пъти реката не оставяла два камъка един върху друг.
Отчаяни, братята седнали на брега, за да измислят как да вържат гнева на стихията. Тогава край тях минал поклонник от юдейския манастир, скътан наблизо в гората и им открил, че градежът се нуждае от дух-покровител.
-За да победите дявола, трябва да вградите в основите на моста една от вашите жени.
Мъжете се спогледали. Те не изпитвали никога жажда да делят усталъка си. По общ терк, научен от старите майстори, вдъхвали душа на камъка и дървото. Правели всичко по волята на сърцето. Сега е трябвало да постъпят по волята на ума.
-Никой не бива да казва това на жена си – предложил Игнатий – най-големият брат. – Онази, която донесе утре обяд, ще вградим в моста и ще го наречем на нейно име.
Майсторите приели облога и си тръгнали. През целия път към дома мълчали. Когато положили ръцете си в ръцете на своите съпруги и забравили обещанието, Игнатий и Георги подшушнали на своите да не идват два-три дена на моста, а Велизарий – най-малкия брат, насъдил работа на Струна за цяла неделя.
На другия ден, съгласно облога, оставили торбите с хляб у дома и поели към градежа, всеки с мисълта, че е преметнал съдбата. По изгрев слънце мъжете ударили чуковете в камъка и зачакали „кръстницата” над дефилето между Хисартепе и Гюнеккая.
Струна невеста станала рано. Искала да свърши всичката работа, за да има време за своите двама мъже – малкият Петър и големият Велизарий. Наредила къщата, издоила кравите, напълнила нощвите с хляб, проснала бяло пране, изтребила девет оки ръж, измела двора, окъпала се и сплела косите си на две плитки. Само детето не могла да нахрани. То спяло в люлката и сънувало големия мост на баща си. Когато влязла в широката одая да се погледне в огледалото, видяла торбата с пладнината (обяда) на Велизарий, увиснала на стената.
-Забравил я, Господи! – сепнала се жената. Тя извадила няколко горещи хляба от нощвите, преметнала торбата през рамо, заситнила към реката.
Велизарий изтръпнал щом я забелязал да тича между скалите, да му маха с ръка и да се смее с глас. Любовта му към нея била толкова жарка, тъй щедра, ненаситна, че не можел да си представи как ще посегне към камъка, за да я затисне в темелите.
-Защо си тъжен, съпруже мой, Велизарий? Какво е станало с теб? Торбата с хляба си забравил вкъщи! – питала го Струна невеста и нареждала гозбите върху тревата.
-Пръстена, Струно. Венчалният. Падна на дъното на темела, а съм уморен да го търся. Беше скъп спомен. Жалко. Но ти, ти си ми по-скъпа от всичкото злато на света – промълвил Велизарий, миг преди да настъпи раздялата.
-Остави на мен, скъпи. Ей сегичка ще го извадя! – рипнала Струна на скелето и прегърнала своя любим: – Вържи ме с пояса и дръж здраво, да не падна, че синът ни е още в люлката.
Струна увиснала над пропастта с главата надолу и ръце устремени към дъното. От гърдите й капело мляко и забелвало повърхността на водата.
-Струно, недей! – разстроил се още повече Велизарий.
-Само миг, скъпи. Само миг и всичко ще свърши. През мътната вода не се вижда нито дъното на локвата, нито дъното на морето.
-По-надолу! Слез по-надолу – викали Игнатий и Георги.
Щом Струна стъпила в темелите на градежа, Велизарий пуснал пояса от ръцете си, а братята му я заградили с дървета и камъни. Разбрала, своята участ, майката помолила майсторите да вдигнат чешма край пътя, за да кърми през чучурите й невръстното си дете.
Три години след вграждането, Мостът на Струна заживял своя живот. И така от нине во век.
Днес чешмата я няма и никой не помни имало ли я някога. По-важно е друго – всеки път, когато завали дъжд, по стените на моста тече мляко. Видял съм го с очите си. Фугите между камъните побеляват. През младостта мислех, че белотата е от хоросана, впоследствие времето ме убеди, че тя е от млякото на Стурна невеста.
Кираджии разказват: вечер, когато нощта се спусне над планината и месечината започне да плете на една кука, наоколо проплаква дете. Други, които често минават по моста, настояват, че това са стонове на жена. Всеки има право да мисли каквото си ще. Преданията, легендите, приказките са измислица, но мостът е жив! И откакто е съграден, кара хората да приемат измислицата за истина.
През 1515 година, от пътя „Виа Егнатия” се отклонява свитата на султан Селим I и тръгва в посока към Филибе. Когато Принцовете на ужаса стигнали белокаменния гердан, положен върху шията на реката, възкликнали: „Шейтан кюприя, Шейтан кюприя!...*” След една пиянска оргия в монашеския чартог, сарацините разрушили моста. Без причина, просто за кеф. Да „отмъстят” на дявола. Без да се интересуват от хилядолетната му съдба.
Проумял греха на аскерите, падишахът разпоредил да изградят нов мост. Той поканил на царствен курбан най-добрите майстори от района. Пренесъл в жертва девет телета, разлял триста оки вино, изпял най-вълнуващите сури от Корана... Когато дюлгерите зачервили лица, той ги въвлякъл в нечуван обет.
Застанал върху руините на моста, зад султана се наредили хетманите и генералите, след тях еничарите, а най-отзад, на поляната край реката – строителите. Падишахът протегнал ръце пред гърдите си и произнесъл молитва: „Боже мой, това е за Теб, създателят на полумесеца, на небето и земята... Бидейки правоверен, господар на короната и на народа си, аз се обръщам към Теб, Боже мой, за да ти предам, че молитвата, поклоненията, курбанът, животът, смъртта ми са за Теб. Боже мой, както прие жертвите за Теб на пророка Мохамед и на Ибрахим, приеми това от мен, Всевишен, Преблаг, Превелик Повелителю. Амин!”
След молитвата и тройното възславяне на Аллах, войниците минали пред дюлгерите и им целунали ръка, а лично султан Селим I ги надарил с по един златен отвес придружен с ферман. Върху книгата била изписана височайшата заповед – мостът да бъде възстановен за четиридесет дни. На четиридесет и първия, султанът се връщал от Филибе и ако заповедта му не е изпълнена, той щял да го завърши с техните кости...
Дефилето между Гюнеккая и Хисартепе е неповторимо заради своята тайнственост и величествената самота. От двете страни на реката зеят рудници от византийско време, висят скали и дървета, напукани от старост, а между тях греят диви рози, бял и син люляк, отрупан с гнезда на керкенези, лястовици и оси... Ала над всичко е достолепието на моста. В средата на централния свод, където е „пъпа” му – върху вълшебния камък, е издълбан Соломоновият печат – изящен хексагон, маркирал един от най-важните обекти на древността.
Така е... Хората идват и си отиват. Едни приказки се забравят, други се раждат. Пътищата променят посоките. Само реката е вечна. И Мостът на Струна, който пренася спомените от миналото към бъдното. Тези спомени са част от кръвта и млякото, които хранят нашите корени. Слушам ги с наслада и ги разказвам с удоволствие.
***
Защо е „дяволски” Дяволският мост? Защото по обяд, когато слънцето разполови пътя си през небето, във водното огледало на Арда се очертава изумителна фигура между арката на моста и отражението й във водата. Фигура с образ на дявол. Макар и нематериализирана, тя може да се види, дори да се пипне. Мнозина запечатват този образ във фотоапаратите и телефоните си. Обръщат снимката вертикално и ахват от живото лице на дявола и мистиката, която блика от него.
*Шейтан кюприя – Дяволски мост
Преразказа:
Светозар Казанджиев
