Всичко, което изредихме по-горе (и още много други подробности, които бихме могли да припомним), ви отблъсква от великите творения на човешкия ум. Добре тогава, опитайте се да отстраните онова, което не ви харесва, и ще видите, че в тях се проявява празнота. Там, където ви се струва, че премахвате някакъв недостатък, ще зейне непълнотата, т. е. истинският недостатък. Все едно да опитвате да замествате Ахил на Омир с Ахил на Расин. Там, където е имало живот, ще се окаже, че сега няма нищо. Вместо шедьовър ще се появи евнух. След като този отричащ правилата и методите вкус се оказва загадка, старайте се да го почитате. Той не се поддава на определенията. Той разполага с всичките си права, тъй като запазва всичките си правомощия.

Той е този, който следва, като създава, боговете, осъзнавайки, че трябва да доставя пълно удовлетворение на Безкрая, създава чудовища.

Тъкмо този неподвластен вкус, всемогъщ като самия гений, комуто придава смисъл, разделя изтока на две, като предлага за изходни точки на кавказката половина - Идеала, а на тибетската половина - Непостижимото. Оттам произхождат две необхватни поетически традиции. В центъра на едната се оказва Аполон, в центъра на другата - Драконът 27. Групата на Питиеца, символ на самото творение, хвърля в човешкия ум две сенки, всяка една от които носи очертанията на една от тези фигури, а от тази двойносъставна сянка, която се разделя, в изкуството се раждат два свята. Тези два свята са във владение на върховния неподвластен вкус и бележат двата му полюса. В единия полюс границата на този вкус е Гърция, в другия - Китай.

Нека постоянно носим в ума си това широкообхватно разнообразие, единосъщно на изкуството; нека отчитаме темпераментите замесени в гениите, климатичните условия замесени в темпераментите и епохите замесени в климатичните условия; и да се позамислим пред великите творения, да не търсим прибързано недостатък там, където често изниква неочаквано предизвестие за мощ. Съгласен съм, че някои типове красота си имат своя сенчеста страна и предизвикват учудване, но нима облакът не ни се струва понякога красив? Когато изучава гения, мислителят, достигайки до някой неустановен, необикновен и смущаващ детайл, изпитва толкова страх, колкото при появата на дим по небето.

Кога най-после ще се разбере, че поетите са сложни същества, че способностите им, комбиниращи се според специален за всеки ум логаритъм, са съгласувани помежду си, че в душите на тези чувствителни същества се усеща едно неизменно присъствие, присъствието на Непознатото, че у тези хора е заложена някаква стихия, че онова, което вършат, трябва да се прави “силно реви, лъве!”, че те са необходими и неуправляеми, че в творбите им е ветровито, вали и гърми както в природата, че в някои моменти земята се разтърсва благодарение на гения им, че е глупаво да бъдат отричани.

Някои творби биха могли да се определят като притежаващи преизобилие от красоти. Те не само просвещават; те поразяват като гръм. Като се имат предвид леността и малодушните страхове обитаващи човешкия ум, подобен гръм се оказва благотворен.

Нека си говорим направо: да се затваря като в кошара мисълта на човека в така наречения “велик век”, е детинско лекомислие. Поезията, следваща вкусовете на двора, е отживяла времето си. Човечеството не може да изпитва неизменно задоволство от трагедията, над която се възвисява главата-слънце на Луи ХIV. Невероятното е, че все още се примиряваме с мисълта, че цялото ни университетско образование е още на това ниво, че в края на деветнайсети век педантите и буквоедите все още държат фронта по цялата линия. Литературното ни образование е все още изцяло монархическо. Въпреки 1789-а, въпреки 1830-а народът все още не се е появил в реториката.

Античната литература обаче, о, невежество на официалните професори, се обявява срещу класическата литература, но за да упражняват великото си свободно изкуство, древните се съгласяват с новите си събратя 28.

Един Беранже, в чиито жили тече галска и френска кръв, без да знае нито латински, нито гръцки, най-литературно подготвеният сред неграмотните, вижда том на Омир върху работната маса на Жуфроа 29. Това се случва в най-напрегнатия момент на вълненията през 1830 година, вълнения, усложнени от съпротивата срещу тях. Беранже, попаднал на Омир, проявява любопитство да се запознае с него. Един автор на песни, като вижда, че пред него се изправя колос, не се ядосва, а просто го потупва по рамото. “Прочетете ми малко от това”, обръща се Беранже към Жуфроа. Жуфроа разказва, че тогава отворил “Илиадата” наслуки и започнал да чете на глас, като превеждал направо от старогръцки на френски. Беранже се заслушал. Изведнъж прекъснал Жуфроа и се провикнал: “Но това не съществува!” - “Точно така е - отвръща Жуфроа, - превеждам ти буквално.” Жуфроа попаднал точно на обидите, които Ахил отправя към Агамемнон, същите, които цитирахме по-горе. Когато пасажът бил прочетен, Беранже присвил устни в усмивка, чиято язвителна острота останала неизразена, и казал: “Омир е всъщност романтик.”

Беранже си мисли, че си прави шега, шега, насочена срещу всички, и в частност срещу Омир. Той изрича една истина. Преведете “романтик” като “първичен”.

Това, което Беранже казва за Омир, може да се каже и за Йезекиил, може да се каже и за Плавт, може да се каже и за Тертулиан, може да се каже и за Рромансеро, може да се каже и за “Нибелунгите”. Свидетели сме как един професор от “Екол нормал” нарече така и Ювенал.

Нека разясним: първичният гений не е непременно ум от онези времена, които неправилно назоваваме “първобитни”. Това е ум, който независимо в кой век се “ражда” и на коя култура принадлежи, се ражда направо от лоното на природата и на човечеството. Всеки, който пие от великия извор, е първичен; всеки, който ви кара да пиете от него, е първичен. Всеки, който има душа и я раздава, е първичен. Бомарше е толкова първичен, колкото и Аристофан; Дидро е толкова първичен, колкото и Хезиод; “Фигаро” и “Племенникът на Рамо” произлизат непосредствено, без предходници, от широките народни низини. Те не са отражения на някои други; те са непосредствени творения, те са живот, взет от живота.

Превъплъщението на природата, което назовават общество, вдъхновява в еднаква степен както самобитните /самородните/ човешки творения, така и другото превъплъщение на природата, назовано първобитното варварство. Дон Кихот е също толкова самобитен, колкото е и Аякс. Единият предизвиква боговете, другият - мелниците; но и двамата си остават човеци. Природата, човешкият род, ето това са животворните източници. Епохата няма никакво значение. Човек може да бъде самобитен ум в една по-късна епоха като шестнайсети век - свидетел, доказващ тази възможност, е Рабле, и в една още по-късна епоха като седемнадесети век - свидетел, доказващ тази възможност, е Молиер.

“Самобитен” има същото значение като “оригинален” с един допълнителен нюанс. Самобитният поет, свързан вътрешно с човека и природата, не се позовава на никого. Какъв смисъл има да се подражава на книги, да се подражава на поети, когато човек е богат с огромното богатство от възможности, когато всичко подвластно на неговото въображение му е предоставено, когато има пред себе си и може да разполага с целия мрачен хаос от образи и примери и да чувствува в гърдите си гласа, който може да извика: “Fiat lux!” 30

Самобитният поет има предходници, но няма водачи. Не се поддавайте на оптически илюзии, Вергилий в никакъв случай не е водач на Данте; Данте влече след себе си Вергилий; и къде го отвежда - при Сатаната. Едва ли Вергилий съвсем сам би успял да слезе при Плутон.

Оригиналният поет е различен от самобитния по това, че той може да си има водачи и образци. Оригиналният поет понякога подражава; самобитният - никога; Лафонтен е оригинален поет, Сервантес е самобитен поет. За оригиналността са достатъчни някои качества на стила; самобитният поет се създава от идеята - майка Хамилтън 31 е оригинален поет, Апулей е самобитен. Всички самобитни /самородни/ умове са оригинални; не всички оригинални умове са самобитни. Според случая един поет може да бъде веднъж оригинален, друг път - самобитен Молиер, самобитен е в “Мизантроп”, в “Амфитрион” е само оригинален.

От друга страна, оригиналността има всички права, да речем, правото на известна изтънченост, на известен фалш. Мариво е живият пример.

Когато се касае да се обединим, ние, разбира се, не изключваме нито една възможност. Драперията указва един вкус, парцалът - друг.

Дали споменатият вкус, излъчващ се от парцала, съставлява част от изкуството? Не, във водевилите на Скриб 32. Да, във фигурките на Клодион 33. Боало е прав: там, където липсва език, липсва всичко. И тъй, Скриб не владее езика на изкуството, Клодион го владее. Бонето на Мими Розет 34 може да притежава стил. Когато Кусту 35 смачка парче копринен плат върху главата на някоя маркиза, която прилича на сфинкс, тази мраморна тафта се превръща в част от илюзията и струва колкото осеяната с хиляди дипли туника на Китерея Анадиомена 36. В действителност не съществуват никакви правила. След като нищо не е установено, придайте чрез изкуството форма на нещо и ще получите ода от Хораций или от Анакреонт. Модата на улица Вивиен, когато в нея се намесва Койзевокс или Прадие 37, остава за векове.

За да останеш недостижим и незавмисим творец, е достатъчно просто да си измислиш някакъв маниер на писане, който си е изцяло твой, да проявиш известна склонност, майсторски въведена в стила ти, да придаваш празнична атмосфера на музата си, да възприемеш свой собствен подход към някоя идея и да я разработиш; пример би могъл да ти бъде Хораций. И все пак настояваме на това: поетът, когото приветствуваме, е този поет, който в изкуството вижда нещо повече от изкуство, който в поезията вижда човека, който с пълно съзнание облагородява, който е господар, защото е слуга. Колко дребен е Гьоте в сравнение с Данте! Във всяко нещо предпочитаме този, който може да се провикне: “Това беше моето желание!”

Нека споменем това, без да пренебрегваме, разбира се, органичното, присъщо на красотата всемогъщество, дори когато е безразлична.

Ако подобни дребни детайли си струват труда да бъдат отбелязани, тук е може би мястото да припомним мимоходом отклоненията и зловредните, детински прищевки на една школа в съвременната критика, днес вече отживяла времето си, от която не е останал нито един представител, защото присъщо свойство на фалша е, че не успява да се мобилизира докрай. В тази школа известно време процъфтяваше модата да се атакува това, което, използувайки един странен жаргон, тя назоваваше “формата”. “Формата” (Forma), това е красотата. Какъв странен лозунг?! По-късно проследва атака срещу величието. “Да бъдеш велик” се приема като недостатък. Когато красотата се приема като грешка, това означава, че е настъпило времето на еснафите. Обявяването на красотата за престъпление се превръща в знак за възцаряването на посредствеността.

Доскоро използването на безмислени думи предизвикваше любопитство. Защото тази школа наложи следната разпоредба: формата е несъвместима със съдържанието. Стилът изключва мисълта. Образът убива идеята. Красотата е безплодна. Липсва й органът, чрез който се осъществява зачатието и оплождането. Венера не може да ражда деца.

А всъщност точно противното е вярно. Красотата, представляваща хармония, е именно поради това плодородна. Формата и съдържанието са неделими, както са неделими плътта и кръвта. Кръвта е течаща плът; формата е втечнено съдържание, което изпълва всички думи и им придава кървавочервен цвят. Ако няма  съдържание, на какво да придаде форма формата?

Дали няма да ни възразят относно това, което изказахме преди малко: след като “нищото” се вземе предвид и т. н.; но в случая нищо има относително значение (nescio quid meditans nugarum) 38. Няма ли да се окаже, че някое кратко стихотворение от Хораций понякога може да отрази целия човешки живот?

Красотата представлява разцъфването на истината (“великолепието”, казва Платон). Разровете етимологиите, стигнете до корена на думите, образ и идея са една и съща дума 39. Между това, което се назовава форма, и онова, което се назовава съдържание, съществува пълна тъждественост, едната е външната страна на другото, формата е получилото видимост съдържание.

Ако тази школа от миналото имаше право, ако образът изключваше идеята, Омир, Есхил, Данте и Шекспир, всички, които говорят единствено чрез образи, биха се оказали празнодумци. Библията, която, както установява Босюе, се изгражда изцяло върху образи, би се оказала празнодумна книга. Тези шедьоври на човешкия ум биха се оказали просто “форми”. Лишени от мисъл. Ето докъде отвежда една погрешно избрана изходна точка. Тази школа в критиката, радваща се нвякога на доверие, залязва много бързо и сега е забравена. Тук ние я споменаваме нарочно като необикновен, клиничен случай, защото, както самото изкуство, критиката страда не по-малко от болести, така че философията на изкуството е задължена да ги отразява. Всичко това е вече минало, но няма значение; някои образци все още се опитват да се налагат. Онова, което е родено негодно за живот, има правото да обитава единствено стъкленицата за отглеждане на зародиши. В нея е мястото на тази критическа школа.

От закон към закон, от извод към извод стигаме до следния призив: напред с открит лист, със свободни ръце, да разсечем въжетата, привързващи ни към пристана,  да отворим широко врати. Какво представлява океанът? Океанът е като отпуската за войника.

Без съмнение това е опасен отпуск. Отпуск, в който можеш да се удавиш, но и отпуск, чрез който можеш откриеш един нов свят.

Нито една от посоките на света, никоя мощ, никоя независимост, никоя географска ширина, никое премеждие, никоя необходимост не биха могли да се окажат недостъпни за гения. Морето предоставя на човека възможност да плува в него, да гребе, да опъва платна, да скита с параходи, да посреща зората, да използува корабните витла. Въздухът предоставя възможност на крилата и на въздушните балони, на кондорите и на крилатите коне да се понесат свободно из него. Геният притежава способността да владее всичко.

В поезията той навлиза през необозримата поредица от “Илиади”, без човек да може да си представи кога би могла да бъде прекъсната веригата от Омировци, в която влизат Рабле и Шекспир. В архитектурата веднъж му харесва да строи колиби и да издига величествени храмове; друг път му е приятно да придава човешки облик на планината:  ако иска да е по-обикновена, я превръща в пирамида, ако иска да я разкраси с изобилие от детайли, превръща я в катедрала; еднакво богат е с правата линия и с хилядите начупените линии на гората, в еднаква степен е владетел на симетрията, към която добавя безкрайността, и на хаоса, в който внася равновесието. Що се отнася до загадката, той е изцяло в нейно владение. В определен свещен момент от годината продължете по посока на зенита линията на Хеопс и вие ще стигнете изумен до звездата на Дракона 40; вгледайте се в островърхите кули на Шартр, Анже и Страсбург, в порталите на Амиен и на Реймс, в централния кораб на Кьолнската катедрала, и ще почувствувате бездната. В науката неговата начетеност е неизчерпаема. Само посветените, силните по дух знаят каква алгебра е заложена в музиката; геният знае всичко, а това, което не знае, го отгатва, онова, което не отгатва,  го открива, а другото, което не открива, го пресъздава; той открива истината и я прави жизнеспособна. Запознат е докрай с основните принципи в математиката на изкуството; оправя се лесно сред безпорядъка от звезди и небеса; числата не го обогатяват с нищо ново; извлича от тях със същата лекота  бинома за смятане и ритъма служещ на въображението; от своята кутия с инструменти той изважда железните и ги използва там, където другите разполагат само с оловни; използва стоманените там, където другите разполагат само с железни; използва диамантените там, където другите разполагат само със стоманени; използва звездните там, където другите разполагат само с диамантени; прилага великите правила, служи си с великата точност, употребява великия синтаксис и великия метод и никой не притежава неговата способност да борави с тях. И тъй той забърква в цялата тази мъдрост някаква необяснима божествена лудост. Ето това е геният.

Критиката е дълбокомъдро занимание, недостъпно за посредствените хора. Големият критик е голям философ; поривите на ентусиазма за задълбочено изследване на изкуството са привилегия на възвишените умове; умението да се възхищаваш придава възвисяваща мощ.

Този, който е обсебен от плодоносната загриженост за литературните проблеми, толкова неизчерпаеми, тъй като достигат до самата същност на логоса, този, който изследва метафизиката на изкуството, който живее в близко общуване с явленията на духа, неизбежно стига до стъписващия въпрос, който отвежда към най-дълбоката, неразгадана същност на поезията:

Защо “съвършените”не са сред великите?

Защо Вергилий стои по-ниско от Омир? Защо Анакреонт стои по-ниско от Пиндар? Защо Менандър стои по-ниско от Аристофан? Защо Софокъл стои по-ниско от Есхил? Защо Лизип стои по-ниско от Фидий? Защо Давид стои по-ниско от Исай? Защо Тукидит стои по-ниско от Херодот? Защо Цицерон стои по-ниско от Демостен? Защо Тит Ливий стои по-ниско от Тацит? Защо Хораций стои по-ниско от Ювенал? Защо Теренций стои по-ниско от Плавт? Защо Петрарка стои по-ниско от Данте? Защо Виньоле стои по-ниско от Пиранезе? 41 Защо Ван Дайк стои по-ниско от Рембранд? Защо Боало стои по-ниско от Рение? 42 Защо Расин стои по-ниско от Корней? Защо Рафаел стои по-ниско от Микеланджело?

Това, повтаряме, е въпрос, чийто отговор би бил възможен само след задълбочено проучване..

Защо всичко онова, от което се възхищават риториците в деветнадесетия век, се оказва незначително в сравнение с Молиер? Защо цялата английска школа на пуристите Поуп, Драйдън, Едисон и т. н., ожесточено преследваща Шекспир, изглежда като рояк от гадини, които пъплят из гривата на лъв?

(Нека отбележим, че назоваваме школата “пуристка”, а не “отстояваща правилата школа”, тъй като между пуриста и отстояващия правилата различието е същото, което отграничава лицемерно благочестивата от целомъдрената жена.)

Защо?

Защото съвършени няма. За съвършенството се говори, но то не може да се установи. Съвършенството се оказва непостижимо за човека.

И все пак има велики хора.

Човек може да бъде велик.

Ако великите притежават извънмерността, то съвършените притежават недостига . Deest aliquid. 43

Но ако недостигът отнема съвършенството, то извънмерността не отнема величието.Напротив, тя го утвърждава. Небето е извънмерност.

Расин, Боало, Поуп, Рафаел, Петрарка, Теренций, Тит Ливий, Цицерон, Тукидит, Анакреон, Хораций, Вергилий изграждат това, което е прието да се назовава вкус.

Що се отнася до другите: Шекспир, Молиер, Корней, Микеланджело, Данте, Тацит, Плавт, Аристофан, Демостен, Пиндар, Исай, Есхил, Омир - ако трябва да предадем най-кратко смисъла на тези имена и потърсим съответната фраза, намираме само една: Те са гении.

Междувременно такива прославени мислители като Анакреонт, Вергилий, Хораций, Теренций, Цицерон и Петрарка, безспорно оригинални, не заслужават оскърблението да бъдат използувани с редица ограничителни уговорки във възпитанието на един, определено затворен, схоластичен вкус, който само претендира, че е католически, т. е. вселенски, със същото основание, както се е постъпвало в изработването на римската църковна догматика; да бъдат разделяни на видове, разчепквани, пречиствани и разголвани, за да се обоснове някое школско правило, някой, наложен веднъж завинаги като «класически» похват, някое математическо правило, валидно при съчиняването на поезия, някакъв набор от изрази, някоя формула от полза за вдъхновението, притежаваща заплашителното излъчване на наказателен закон.

Предпоставеният антагонизъм между вкуса и гения е една от многобройните школски глупости. Няма по-гротескна приумица от муза, вкопчила се с яростно ожесточение в косата на друга муза. Нима можем да си представим Урания, сграбчила грубо косата на Калиопа!

Не, подобна кавга не бива да се допуска в изкуството. Всичко в него, дори дисонансът, е хармония.

Вкусът, както и геният, е по самата си същност божествен. Геният е всъщност завоеванието; вкусът е всъщност изборът. Всемогъщата лапа посяга да сграбчи всичко, а едва след това вдъхновеният поглед прави подбора. Този подбор от плячката е всъщност вкусът. Всеки гений го осъществява по свой начин. Дори епичните поети се разграничават един от друг според настроението си. Подборът на Омир няма нищо общо с подбора на Рабле. Често това, което изхвърля единият, другият запазва. И двамата знаят какво правят, но не могат да се закълнат в нищо, нито единият, нито другият, тъй като идеалът, което е безпределен, се извисява над тях, но твърде възможно е да настъпи ден, в който героичният проблясък ще се съчетае с циничния гръм, в който някоя мисъл на Рабле може да се окаже мисъл на Омир и тогава ще се появи Камброн, за да я изкаже  44.

Изкуството, както пламъкът, притежава мощта да се извисява. Хвърлете в изкуството, както в пламъка, отровите, мръсотиите, ръждясалите железа, окисите, арсеника, медния окис, нажежете ги чрез призмата или поезията и ще получите блестящи видения, грозното ще придобие величие, злото - красота.

Удивително и възхитително е да се твърди, че злото би могло да влиза в състава на красотата и да се преобрази в нея. Защото красотата е всъщност святото озарение на добротата.

Безкраят изпълва както вкуса, така и гения. Вкусът, тази тайнствена загадка, обясняваща всяка употребена дума, необяснимото, невлияещо се от нищо предпочитание, което в дълбините на мозъка изработва присъщите на всеки ум закони, онази втора съвест, предоставяна единствено на поетите, излъчваща светлина, подобно на първата, онази повелителна интуиция за невидимата граница, която представлява част, както и самото вдъхновение, от някаква непознаваема, страховита мощ. Всички пориви на вдъхновението се диктуват от Божията уста.

Геният и вкусът представляват обединение, което е всъщност абсолюта;  представляват среща, която е всъщност красотата.

Това, което се разкрива чрез художествената литература, е навсякъде. Великолепието на литературата се състои в това, че тя излъчва светлина във всички посоки, че лъчите й проникват в изкуствата, във философията, в политиката, в нравите и законите. В началото тя възпитава публиката, по-сетне възпитава народа. Да пишеш означава да управляваш; да четеш означава да се приобщаваш. Гласните и съгласните поддържат човешките умотворения, както скелето поддържа сградата. Двайсет и петте букви, които изрича най-напред детето, са костната система на всепроникващата мисъл. Азбуката е скелетът на словото. Оттам произлиза непреходността на писаната дума и всемогъществото на отпечатаната дума. Оттам произлиза все още не напълно разбраната мисъл: въпросът за вкуса е тясно свързан с въпроса за властта.

Върховното усилие, което се полага в момента в някои области, за да се поддържа това, което някога са назовавали “френски вкус”, е, разбира се, достойно за внимание и представлява известен интерес. Но нека кажем, това усилие действува в противоположна посока, то се превръща в плуване срещу течението, което отнася плувеца, сила, прахосвана на вятъра, то се превръща в преграда за прогреса. Френският вкус би могъл да се увековечи, само ако се преобразува, т. е. ако стане европейски вкус; като стъбло той трябва да си остане във Франция, като обрасли с листа клони той трябва да се разпростре над Европа. Това именно преобразяване на френската мисъл е великото начинание на деветнайсети век. По този именно начин се подготвя двайсети век. Ние сме свидетели на това върховно усилие. Всеки реакционенобрат в противоположна посока, дори ако заприлича на моментен успех, е безполезен и ненавременен - неизбежна и заслужена участ, обричаща всички опозиционни действия, независимо дали са политически или литературни, религиозни или философски. Който се връща назад, не напредва. Нека вървим напред. Излезте от седемнадесети век, ако искате да принадлежите на деветнайсети. Ако искате да си останете французи, станете европейци. Изоставете стария вкус, възприемете новия. Как може да се удължи животът на литературната монархия на Людовик ХIV в страна, в която политическата монархия е  изчезнала? Царуването на Боало се предопределя от управлението на Лувоа 45. Това, което съответствува на френския вкус, е неподходящо за континента. Континентът е изграден човек. Как ще успеете да накарате този гигант да поеме върху гърба си Расин, след като вече носи в сърцето си Данте, Рабле и Сервантес? Следвайте френския дух, съгласни сме, но не и френския вкус! Смейте се заедно с Волтер, но не се надсмивайте над Шекспир!

Френският вкус е Версай, френският дух е универсален.

         На Париж се възлага будещото възхищение начинание да отстрани монархическия вкус и да разпространи универсалния дух. Това предопределя превъзходството му. Защото, както вече казахме, въпросът за Вкуса е неделим от въпроса за Властта. Боало въплъщава монархията в не по-малка степен от Людовик ХIV.

                                                           ПРЕВОД:  Доц. Д-р ГЕНО ГЕНОВ

 БЕЛЕЖКИ: 

1. "Лизистрата" (411 г. пр. Хр.) - комедия от Аристофан, в която се представя една социална утопия; "Антологията" (III в.) - вероятно става дума за сборника с епиграми на Диоген Лаерций.

2. Ориген от Александрия (186-254) - гръцки теолог, тълкувател на текстове, създадени през гръцката античност.

3. Testes habet. (Лат.) – Има тестикули.

4. Жан Шарл Люс дьо Лансивал (1764-1810) - френски поет, теолог и проповедник.

5. Deus dies. (Лат.) - Бог е светлина.

6. Беренис II - египетска принцеса от фамилията на Птолемеите, отрязва косата си и я полага в храма на Афродита с пожеланието богинята да пази мъжа й, тръгнал на война. Според легендата косата й изчезнала от храма и се превърнала в съзвездието "Косата на Беренис".

7. "Свети Рок" - парижка черква (ХVI в.), пред която по заповед на Бонапарт е разстреляна голяма група от разбунтувани парижани (5 окт. 1795).

8. Полифем и Навзикея - герои в поемата на Омир "Одисея"; Франческа и Уголино - герои в поемата на Данте "Ад" (вж. V и ХХХII песен); Титания и Калибан - герои съответно в "Сън в лятна нощ" и в "Бурята" на Шекспир.

9.     Вж. бел. 6 към "Уилям Шекспир", II част, Книга 2.

10. Кишра (1799-1884) - френски езиковед, автор на "Трактат за латинското стихосложение" (1826).

11. Децимус Юний Ювенал (60-140) - римски поет, автор на сатири; Месалина (35-?) - римска императрица, третата жена на Нерон, по чиято заповед е убит първият й мъж.

12. Аркбутан (архит.) - арка за подпиране на външната стена на храм или църква..

13. Хебе (мит.) - гръцка богиня, дъщеря на Зевс и Хера, персонификация на младостта.

14. Джулио Романо (Жюл Ромен, фр.) (1492-1564) - италиански художник и архитект, един от най-талантливите ученици на Рафаело.

15. Ескуилин - един от седемте хълма на Рим.

16. Готон - съкращение от Марготон, умалително име във френския селски говор, станало нарицателно, означаващо "селско момче"; Сюзана - вж. Светата Библия, Книгата на Даниил.

17. Ир - просяк в дома на Одисей, вж. "Одисея" на Омир.

18. Салваторе Роза (1615-1673) - италиански поет и художник, автор на язвителни сатири и карикатури.

19. Агрипина Младата (16-59) - дъщеря на Германик и Агрипина Старата, прочува се с развратните си похождения, с интригите и коварствата си, отровителка на Клавдий.

20. Матюрен Рение (1573-1613) - френски поет, автор на сатири, насочени срещу продажния морал на царедворците.

21. Пурсоняк - главен герой в комедията на Молиер "Господин Дьо Пурсоняк" (1669), тероризиран от двама лекари, които го вземат за луд.

22. Вителий (I в.) - римски сенатор (69 г.), прочул се с развратните си оргии в компанията на Тиберий на о-в Капри, описани безмилостно точно от римския историк Тацит.

23. Представата за “класически вкус” е въведена в обращение чрез теоретическо определение в "Поетическото изкуство" (1674) на Боало.

24. Жан Жозеф Ваде (1719-1757) - френски писател, автор на драми и лирически песни.

25. Малибран (1808-1836) - прочута оперна певица, испанка по произход, пее по сцените на Италия, Франция и Англия.

26. Юнгфрау (Девицата) - планински връх в Алпите, близо до град Берн.

27. Драконът - предполага се, че в неговия образ се съчетават образите на животните, първоначално въплъщаващи двата противоположни, различаващи се от земния, свята - горния и долния.

28. Тук Юго има предвид свадата между Древните и Модерните, която е предизвикана в парижките литературни кръгове от появата на труда на Шарл Перо "Паралелни изследвания върху Древните и Модерните" (1688-1695).

29. Теодор Жуфроа (1796-1842) - френски философ, професор в Сорбоната и Колеж дьо Франс.

30. Fiat lux. (Лат.) - Да бъде светлина, вж. Битие, 1, 3.

31. Антоан Хамилтън (1646-1720) - ирландски поет, пишещ на френски.

32. Йожен Скриб (1791-1861) - френски драматург, автор на мелодрами и водевили.

33. Клод Мишел, известен като Клодион (1738-1814) - френски скулптор, майстор на миниатюрни глинени фигурки - сатири, фавни и вакханки.

34. Мими Розет - вероятно прочула се по онова време парижка модистка.

35. Никола Кусту (1658-1733) - френски скулптор, автор на реалистични мраморни композиции по антични и библейски сюжети.

36. Китерея (мит.) - епитет на Афродита, произлязъл от името Китера, островът и градът, прочули се с култа към богинята на любовта; Анадиомена (мит.) - епитет на Афродита, означаващ "изплуваща от вълните".

37. Вивиен - оживена търговска улица с множество модни магазинчета в Париж; Антоан Койзевокс (1640-1720), Жан-Жак Прадие (1792-1852) - известни френски скулптори.

38. Nescio quid meditans nugarum. (Лат.) - Не знам какво замисля глупостта.

39. Гръцката дума forma означава "първообраз", "идея".

40. Хеопс (ок. 2800 г. пр. Хр.) - египетски фараон от IV династия, прочул се с гигантската пирамида-гробница край Гиза; Дракон - съзвездие в северната полусфера.

41. Етиен дьо Виньоле (1390-1443) - френски благородник, с чието име се свързва названието "купа вале"; Пиранезе - вж. бел. 25 към "Уилям Шекспир", II част, книга 4.

42. Рение - вж. бел. 20.

43. Deest aliquid. (Лат.) - Нещо не достига.

44. Пиер Камброн (1770-1842) - френски генерал, останал верен докрай на Наполеон, последвал го в изгнанието му на о-в Света Елена.

45. Франсоа Мишел Льотелие, маркиз Дьо Льовоа (1641-1691) - прочут френски държавник, член на Кралския съвет на Луи ХIV (Велики).