Глава единадесета

                За вътрешната бран като средство за достигане на целта

                Като се освобождаваш от външната привързаност, ти освобождаваш вътрешния човек. Когато се избавяш от външните грижи, сърцето ти се избавя от вътрешната болка. От тук следва, че тежката борба, която трябва да водиш против самия себе си, е само средство. Като такова, то не е нито добро, нито лошо – светците често го сравняват с лечение. Лечението може да бъде много тежко и съпроводено с мъчителни страдания, но то е само средство за възстановяване на здравето.

                Винаги помни: ти не правиш нищо добро със своето въздържание. Може ли да се счита за подвиг това, че миньорът, който поради своята небрежност е затрупан в шахта, грабва кирката и лопатата и започва да копае? Напротив, нима не е естествено да използва инструментите, с които разполага, за да се избави от застоялия въздух и тъмнина? Всяка друга постъпка ще е безумие.

                Възползвай се от този пример. Инструментите – това са оръдията на спасението, т.е. заветите на св. Евангелие, св. Тайнства на Църквата, към които може да прибягва всеки християнин. Неизползвани от тебе, те няма да принесат полза; но ако ги използваш по съответния начин, те ще ти открият пътя към свободата и светлината. В Царството Божие ни предстои да влезем с много скърби (Деян. 14:22). Подобно на миньора ние трябва да се откажем и от отдих, и от сън; трябва да използваме всяка минута. Докато другите са заети със своите маловажни неща или спят, ние не бива да изпускаме от ръце нашите инструменти: молитвата, постът, бодърстването и усилието  да спазваме всичко, което Бог ни е заповядал (Мат. 28:20). Ако сърцето се съгласява трудно, то с всичките сили на нашата воля трябва да го заставим да се покори. Само така можем да станем свободни..

                Каква награда получава работещият? Получава ли някаква награда изобщо?

                Неговата награда е в неговия труд. В любовта, която изпитва към свободата, в надеждата и вярата, без които не би се захванал за работа. В труда растат надеждата, вярата и любовта; колкото работещият е по-усърден, толкова по-малко жали себе си, толкова по-голяма е и наградата му. Той започва да се чувства като затворника сред затворниците – не различава себе си от заобикалящите го; той е един грешник сред грешните хора на земята. Но докато те в безнадеждна безгрижност спят или играят на карти, за да убият времето, той отива при своя труд, защото е намерил съкровище, което пази в тайна (Мат. 13:44). В неговото сърце е Небесното царство, любовта, надеждата и вярата, че отново ще вдиша чистия въздух отвън. И макар все още да вижда истинската свобода като в мъгла (1 Кор. 13:12), в надеждата си той вече е свободен: нашето спасение е в надеждата (Рим. 8:24). Надежда за онова, което се вижда, не е надежда, добавя апостолът, за да можем действително да разберем какво означава тази фраза. Когато затворникът действително достигне свободата, когато я види лице в лице, той вече не е затворник сред затворниците на земята. Тогава той открива, че вече е в света на свободата: свободата, в която е сътворен Адам и която ни е върната в Христа.

                Подобно на затворника, ние вече сме свободни в надеждата, но самото осъществяване на спасението стои отвъд земното; едва там ние можем да кажем уверено: аз съм спасен. Заповедта бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48) не може да бъде изпълнена от хората тук, на земята. Защо тогава ни е дадена тази заповед? Светците отговарят: за да започнем да работим още тук, като имаме пред очи вечността.

                Целта на човешката свобода не се открива нито в самия човек, нито в неговия ближен, а в Бога – казва св. Теофан Затворник.

                Защото призивът към свободата гласи: покайте се! И е казано: Дойдете при мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя (Мат. 11:28). Отрудени над какво? Може би над придобиването на временни блага? Обременени от какво? Може би от земните грижи и вълнения? „Съвсем не“ – отговарят светците. Защото какво казва Господ след това? Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, от Този, Който никога не е мислил за временни блага, никога не Се е обременявал със суетни грижи по време на земния Си живот.

                Каква награда получават отрудените над своето спасение, обременените от борбата с изкушенията – както външни, така и вътрешни? Тези, които са взели върху си игото Христово; които живеят така, както Той е живял, научени са не от ангели, не от човеци, не от книги, а от Господа, т.е. от Неговия живот, светлина и действия; които също могат да кажат, че са кротки и смирени по сърце и които не се превъзнасят, както по отношение на това, което могат да вършат или кажат – каква награда получават всички тези хора? Те намират мир за душите си. Сам Бог им дава покой. Те получават облекчение от изкушенията, грижите, униженията, злобата, страха, тревогата и от всичко, което вълнува сърцето на човека.

                Така отговаря преп. Йоан Лествичник. Това винаги са предавали един на друг християните. Защото опитът отново и отново открива в сърцата на търсещите спасение истината, че Христовото иго е благо и бремето Му е леко (Мат. 11:30) за всички, които Го обичат.

                Само който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22), а не тези, които са отпаднали и са се отдали на безгрижие. Това обещание не се отнася за тях.

                Затова не бива да се отпускаме. Трябва да бъдем твърди, непоколебими, винаги да преуспяваме в делата Господни, знаейки, че нашият труд не е напразен пред Господа (1 Кор. 15:58). Веднъж започнали, не бива да се отказваме от делата, достойни за покаяние (Деян. 26:20). Да си отдъхнем, означава да направим крачка назад.

                Тито Колиандер