Намръщен ден.
Небе като олово. И ситен дъжд
бразди по мътния прозорец..
И сякяш влагата прониква през стъклата, 
просмуква в теб, сковава мисълта…
Униние и студ, безлика горест
се сплитат във душата ти.

Въздъхваш тягостно:
Да, есен е…Отново пак е есен!
И веят ветрове, хвърчат листа,
безпомощно висят унили клони
и зъзнат всички твои светове
прогизнали в мъглива мокрота,
в безтонова симфония.

И някак си далеч назад
остават хора и лица. Изчезват
спомени, следи се губят в мрака
и ти усещаш куха самота…
Заслушваш се в шума отвън
с надежда плаха – някой
да хлопне и на твоята врата

Да, есен е…
А ти си като лист от есента,
жадуващ за мъничко още слънце,
за топлинка, за къс небе лазурно
за сетни ноти от едно ноктюрно,
пробуждащо надежда - че не свършва
днес вчерашното утре… 

Да, есен е.
След нея – хали, снегове и преспи,
виелици, задъханост, умора…
И оня кратък път към нищото
след който много скоро
от нас остава само
лих, мимолетен спомен...

Д.Г