Поредният сериал в дясно с привкус на самоизяждане Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

PlovdivMedia - Поредният сериал в дясно с привкус на самоизяждане

Христо МАРКОВ
Ако безенесетата задължително се кютечат кой е по-зелен или оранжев, комунистите все се коалират за властта, царистите непрестанно търсят сянката на Симеон Рилски, то нашенското дясно все се обединява, окрупнява, фрустрира или просто оцелява.
С много шум и обещания двата „десни” кита СДС и ДСБ скоро се обединиха и веднага им оспориха автентичността на политическия образ. Яне и Софиянски ги обвиниха в левичарство и гръмко се произведоха в консерватори, бившият костовист Николай Михайлов провидя в коалицията религиозно-политически фетишизъм, кюстендилския кмет пък направо напусна СДС и оригинално констатира, че партията му изпълнявала „проекта Костов”. А Мария Капон използва какафонията да драсне кърваво писмо до Костов и Димитров и да се самопредложи за фактор в новата коалиция. В него кадъра на Праматарски плаши, че само и единствено, ако я приемат във „формата” „ще опровергаят обвиненията, че коалицията се създава за политическото оцеляване на няколко души”. На това се вика предложение без изход, нали?
В петък предстои нов Национален съвет на десните, на който Мартин Димитров ще защитава за пореден път коалицията с ДСБ и останалите „люспи”. Циркът става пълен, защото на 30-и този месец Върховния касационен съд даде ход на делото по жалбите срещу устава на партията. След като два поредни пъти не се яви на делото, основният жалбоподател, някаква нова синя звезда Николай Гацев е получил странни пристъпи, граничещи с епилептични припадъци, а в залата по време на заседанието заявил, че „вижда светлина”. Очертава се реална опасност производството да не приключи до изборите и листите да се подписват за ЦИК от предишния председател Пламен Юруков или пък въобще да не се състои новия „проект”. По административно-светлинни причини и видения, според констатацията на енигматичния Гацев.
Оплаквачите нито веднъж не отговориха на въпроса “що е дясно в България?” и кой го представя. С други думи, завършил ли е наистина преходът към общо-взето европейска политическа система, към оличностяване на обществени доктрини чрез избирателни листи и експулсирането им в изборни резултати. Нищо такова не се случва има-няма два месеца преди изборите.
От 2001 год. “дясното” губи отчайващо всички избори, където пъне мускули с приказки за “европейски проект и НАТО”, “нормална държава” /по Ф.Д./, “предприсъединителни фондове и финансова стабилност”, “няма да ви излъжем” /по Ив. Костов/, “да продължим заедно” и още, и още... В България се разхождаха видни консерватори като се започне с Вим ван Велцен и Аснар, та се стигне до Шусел и Ширак. А нашите десни, консервативни и християндемократически субекти възцаряват люспения, кървави завери по механи, “агнешки главички”, полумасонски клубове с номера, замразявания и изключвания, големи и малки компромати. Има нещо сбъркано в този мираж за дясно обединение, май?
Общоприето е под “дясно” да се разбира сбора на идеологеми и доктрини, включващи в себе си консервативни и християндемократически елементи. Европейският консерватизъм зачева от великия монах Едмънд Бърк формулирал теорията си с устойчивите принципи и ценности на: вяра в божествения ред, преклонение пред християнските добродетели, вторичност на държавата по отношение на гражданското общество, идеализацията на брака и семейството, култ на частната собственост, идеализация на селския бит, антиурбанизъм и патернализъм, несъвместимост с радикализма и революциите, стремеж към статуквото и силна историчност, както и приемственост в обществените дела. Последователите му като Ян Гилмър, Фр. Шатобриан, Фр. Гизо, Ант. Мюлер, Бисмарк, Поанкаре доразвиват горните канони, та чак до втората половина на миналия век, когато М. Тачър и Р. Рейгън поставят началото на неоконсерватизма и променят света с възраждането на позабравени ценности като антиетатизма, антиколективизма, антиегалитаризма и акцент върху “икономическия човек” с драстично намаляване на данъчните и правителствени разходи, самоосигуряването и саморазвитието.
Християндемократическата доктрина не се отличава особено, но тя “заема” разделението на Августин Блажени що принадлежи на държавата и що на църквата. Веднага след Първата св. война свещеника от Катания Луиджи Стурцо основава първата народна партия с идеите за достойнството на човешката личност като център на всички стремежи, по-малко държава, върховенството на общото благо и социалното начало в делата на обществениците. Жак Маритен, Робърт Шуман и Рафаел Калдера добавят клерикални по същество ценности като солидарността, справедливостта и субсидиарността.
Третата българска държава бързо влиза в семействата на “десните” – създадени са Консервативна и Народна партия, Народен и Демократически сговор, Земеделска и Демократическа партия, а дори Д. Драгиев пише брошура “Християндемокрацията и земледелческия въпрос”. С изключение на периода 1920 – 1923 год. България се управлява от консервативни, десни и народно-либерални правителства до възшествието на комунизма през 1944 год.
В средата на 90-те години политолозите сведоха характеристиките за дясна партия в България до следните основни белези: историческа памет и историчност, антиколективистичност, антикомунизъм, легитимиране на християнските добродетели, децентрализация, неприкосновеност на частната собственост, утвърждаване на брака и семейството, отчетлива национална идентификация, неолиберални икономически възгледи и не на последно място - непримиримост към олигархията.
Я да се взрем в ставащото след 1997 год. в десния „политически модел”? Не ви ли се струва, че липсва цялата палитра от утвърдени десни ценности?
На първо място липсва историчност, традиция. Организациите, които основаха СДС бяха прогонени методично и безкомпромисно – НДЗПЧ, БСДП, БЗНС-Н. Петков, КЗРП, Екогласност, ДП, РДП, РП. Голяма част от архива на СДС-Пловдив е у мен и мога да докажа на всеки, че войната с някои партии бе съзнателно предизвикана от кръжеца на Филип Димитров, за да се лишат привържениците на каузата от памет, от традиция. Уж основен фундамент в дясната идеология...
На второ място в „гръбнака на дясното” СДС плюс ДСБ липсва каквато и да е дясна идеология, ако щете християнска доктрина. Антикомунизмът, неколективистичността просто липсват в документите и публично изговорените идеи.
На трето място липсва характерната за десните партии толерантност към партньорите и коалиционна култура. Възцари се култа към революционност, типична за крайно левите – изключване, “рязане на глави”, писане на “кървави писма” , бойкоти и т.н.
На четвърто място за невъзможността на СДС и ДСБ да обединят, не десните партии, а десните избиратели е необяснимата търпимост към олигархичния тип управление, наложен от Симеон Сакскобургготски и успешно продължен от тройната коалиция. Стигна се дори до абсурдния факт бившите лидери на НДСВ да бъдат предпочитани партньори в дясна коалиция...
Пета, шеста, седма и т.н. причини – отказ от биографичен вот, неразчистени сметки с миналото, неясно отношение към етносите, биологическите малцинства, липса на умерен национализъм, на отношение към православието, демографския срив и семейните ценности – все фундаментални въпроси за всяка дясна партия.
Та СДС и ДСБ не могат да обединят никакво дясно, просто защото дясното не се е състояло. В замяна на това леви и богати политолози обявиха “края на прехода”, но не казаха, че лявото е повече харчене, повече държава в живота на хората, колективизъм и революционност, обществени обрати, аграрни окрупнявания, повече данъци, синдикализъм, безбожие, контрол и респект. Не на последно място дясното в исторически план винаги е излъчвало харизматични лидери – от Стамболов през Ал. Малинов, та до Ст. Савов. А в другия свят се говори за времената на Аденауер, Рейгън, Тачър, Кол и Буш. Не за партиите им. Нали сами разбирате, че новия „десен гуру” Бойко Борисов е много, много далеч от тези измерения. И как ще ме убедят в „новия проект” като той ще се персонализира на евроизборите с водаческото място на неповторимата Надежда Михайлова, на която заместник в СДС бе финансовия министър на БСП Орешарски, а тя „агитираше” в Ловеч с „нахранете журналистите” и „Стоичков от тук ли е?”. Последните седмици из телевизиите Михайлова шества повече с разкази за развода, закъснялата любов и дългия меден месец, отколкото с идеи за десницата. Наскоро посвети в „тайните си” дори Сашо Диков в предаването, енигматично озаглавено „5 за 4”. Е, няма как тя да е проекцията на „възроденото дясно”. ВИП-героя и двигател на царското идване във властта Кошлуков и той е лице на „новия проект”. Направо убийствена картинка, ако до него съзрем Шулева, Панайотов и компания. „Бир текмил” викат в такива ситуации братята с мюсюлманско вероизповедание.
Изрекох всичко дотук с много болка и обич. Защото основахме СДС с любов и надежда, защото се разрових в спомени и документи и защото сега нищо оттогава не е останало, а изчезне ли спомена, губи се идеята. И май е време надеждите и дясното да започнат да се състояват отново, но без формални обединения, а със смирение и прошка. За такъв мащабен проект време до изборите няма и по всичко изглежда, че новото дясно ще се преучредява след в обозримо бъдеще. Ако има желание и хора за него.