Кремиковци – безумието на прехода Размер на шрифта: A+ /  нормален /  A-

PlovdivMedia - Кремиковци – безумието на прехода

Най-категоричното доказателство за неслучването в логични рамки на прехода в България, за пълното безумие на социалистическата икономика и за по същество контролираният обществен живот в България е съдбата на чудовището „Кремиковци”.
Христо МАРКОВ
Сега пак към София, откъм „Подуяне”, Министерски съвет и икономическото министерство маршируват стройните редици на металурзи, техните преки началници и синдикалните лидери в комбината. Независимо от огромните дългове на завода към всички възможни доставчици той продължава да работи като по правило след поредния демарж на работническата класа държавата поема на гърба си актуалните към момента дългове. Ама нали уж „Кремиковци” беше „приватизиран” за цял долар от Валентин Захариев, после продаден на чугунолеярната фамилия Митал и неповторимия Сашо Томов, после се намеси и ръководството на друго социалистическо чудовище ЦСКА, но данъкоплатците продължават да го издържат. Напълно необяснима ситуация, която нагледно демонстрира лъжата в целия ни преход, но за да го разберем трябва да се върнем назад, защото историята винаги е поучителна, стига да има кой да я чете.
Още през 1956 г. е взето решение от ЦК на БКП да се строи авантюристичния проект, защото управляващата в България комунистическа партия насилствено е извършила национализирането и кооперирането на земята, като преди това ликвидира политическата опозиция у нас. Тя ще използва благоприятната световна икономическа конюнктура през този период, за да се впусне в налудни експерименти. През втората половина на 1963 г. е пусната Първата доменна пещ и се впряга цялата държавно-рекламна машина за „величавото събитие”. Любомир Левчев става специалния поет за поръчения и възхвала на димящите комини и „нажежените пещи”. Въпреки поетичните напъни още тогава става кристално ясно, че кремиковската руда е бедна и крайно ограничена като количество, че е примес от барит и олово и се разкрива тайната на изключително ниското технологично ниво на завода, а тогавашния заместник –премиер Живко Живков в специален доклад до първия „държавен ръководител” директно споменава „пълната неефективност на комбината”. Комисия от БАН очертава много високата себестойност на произведената продукция и опасното струпване на огромно количество работници - над 20 000 души, колкото е числеността по това време на един добре развит български град. Настоява се за усъвършенстване на проекта, за нови технологични решения, за ограничаване на продукцията само за наши, най-насъщни нужди. Предлага се евентуално пребазиране на новите мощности на някое черноморско пристанище вместо в София, като се позовават на японския опит, където цялата металургична индустрия на Япония е разположена на бреговете на океана, което й дава големи икономически предимства.
Да, обаче се намесват „отговорните фактори от СССР”, откъдето идва доставката на оборудването за комбината. Отговорните съветски представители у нас „свеждат” на Т. Живков, че който е против „Кремиковци” е антисъветски настроен и трябва да се вземат „съответните мерки”. И се стига до абсурда по това време богатата желязна руда, която се купува от Индия и Бразилия за 8-10 долара да пристига в „Кремиковци” на стойност от 60 долара, от които почти 50% са за транспортирането от Бургас до София. Не минава и новото предложение да се пренесе завода някъде по черноморския бряг, защото вече са се оформили „работническите квартали”, а рекламната машина на БКП работи на пълна пара, за да докаже „предимството на социалистическата икономика”. В тия години на соц-ентусиазъм и волунтаризъм, „отговорните ръководители на държавата” решават, че тежката промишленост е “манна небесна” и идеята за подобно колосално предприятие в столицата безспорно звучи страхотно на всеки всеотдаен комунист. За замърсяването на плодородното софийско поле въобще не се говори.
Така се ражда специалното икономическо-политическо звено в комунистическата държава, наречено металургичен комбинат „Кремиковци”, а по-късно, мисля от 1982 г. е преименувано на „Леонид Илич Брежнев”. Създават се специални привилегии за работещите – незабавно получаване на софийско жителство, настаняване в квартира в многолюдните работнически общежития, които в края на 80-те са пълнят и с виетнамци по линия на интернационалната социалистическа взаимопомощ. Комбинатът разполага със собствени транспорт, вестник, футболен и баскетболен отбор, а под вещото ръководство на Любомир Левчев и със специална поетична група, чиято основна задача е да възпява в рими героизма на работниците. Поетичната група, разбира се е избрала за патрон Леонид Брежнев. Всичко се дотира от държавата, защото продукцията на комбината не е конкурентна на международния пазар. По това време се създава и една модерна форма на феодализъм. Младежите, на които предстои военна служба могат да се откупят от армията, ако се обвържат с договор да работят 5 години в комбината. Вместо 2 години войник – 5 години металург. Така в средата на 80-те години на 20 век се оформя един работническо-феодален град от около 30 000 души с всички елементи на интернационализъм, защото се трудят виетнамци, палестинци и представители на братския кюрдски народ. Даже смолянския поет Христо Стоянов твърди, че там научил виетнамски, покрай последователите на Левчев придошли от Азиатския континент.
Сладкият живот продължава до 1989 г., когато БКП решава да се „преустрои” на пазарна вълна и дава зелена улица на Указ 56, който докарва в комбината „Л. Брежнев” стройните редици, подчинени на Илия Павлов. Момчетата му застават на входа и изхода на завода и започва великото източване на стомана, чугун, прокат, олово и всякакви допълнителни производства. Цените пък на металните отпадъци също се определят от тях. Виетнамците и войниците-работници се разбягват, екологични организации надигат вой, но наливането на пари от държавата продължава, за да се пази социалния мир. На мода идват синдикалните лидери, които работят в тясно сътрудничество с „Мулти” за благото на работническата класа. Стачките се вдигат по поръчка и по правило завършват с искане за ново дотиране от държавата, което в името на „социалния мир” се удовлетворява.
В края на века комбината е харизан за 1 долар уж на частен инвеститор, после препродаден на фамилията Митал, която пък управлява чрез Александър Томов, но държавата продължава да налива щедро пари в практически фалиралото предприятие. Томов става и футболен бос и с пари на „Кремиковци” купува акциите на друго изкуствено социалистическо формирование – футболния клуб ЦСКА.
Неизбежното обявяване в неплатежоспособност също предизвика полемика. Напълно непрозрачното решение на Софийския градски съд определи за дата на неплатежоспособността 31 декември 2005 г., което на практика означава, че облигационерите може да загубят обезпечението си в лицето на доменните пещи, линията за непрекъснато леене и коксохимическото производство, тъй като облигациите са имитирани 5 месеца след въпросната дата.
Въпросните облигации са емитирани след съгласието на правителството и с всички гаранции от “Кремиковци”. Ситуацията е абсурдна, защото излиза, че всъщност правителството е подкрепило емитирането на облигации от компания, в която притежава 25% и която е в неплатежоспособност. Решението на проблема още не е ясно, но едно нещо е сигурно – цялата каша отново е забъркана само и единствено от българското правителство.
Появяват се някакви желаещи да купят „Кремиковци”, но се срещат с премиера например, въпреки че уж държавата е миноритарен собственик - подобно нещо не се среща в икономическата литература или поне не в тази, отнасяща се до “пазарната икономика”.
Междувременно пак вървят стройни редици от синдикалисти, които искат едновременно да им се плати, да се продаде завода на „стратегически инвеститор”, да се осъди Сашо Томов, да се възстанови производството и да се платят всички задължения към „Булгаргаз”, Ж.п.-то, електроразпределение, ВиК и всички неизброими кредитори.
А решението е просто – незабавно затваряне на бившия комбинат „Леонид Илич Брежнев” и поканване на още живия автор на поемата „Първа доменна” Любомир Левчев да възпее смъртта на мечтата си срещу съответния хонорар, разбира се. „Патом можна” Сергей Станишев да се прости от името на родителя си със социалистическата икономика. И пролее червена сълза. А „преходът” да продължава като чалга ритъм.