Финалът онази вечер  на Шампионска лига не бе сблъсък само на два велики отбора, „Уембли” бе сцена на две философии, две идеологии, две спортни и обществени визии и разбиране за състезанието като изява на народопсихология и поглед върху света, ако щете.

Красотата, фантазията и артистизмът победиха за втори път! Същото бе и преди две години на стадио „Олимпико” в Рим. Тогава 2 на 0 за испанските донкихотовци, а сега 3 на 1 пак за тях. Срещу най-богатия и влиятелен футболен клуб в света – „Манчестър Юнайтед”. Отбор, който изповядва идеологията на тоталната физика, на плътната преса, на блъскането в името на победата на всяка цена. Един италиански коментатор преди две години ги нарече „перфектните футболни арийци” – без вдъхновение и въображение, без емоции и чувства в търсенето на печеливш резултат. Финансово осигурен от могъщи инвестиционни фондове от САЩ и еврейски капитали, с типично тоталитарна структура, в която Сър Алекс решава  всичко – от стартовия състав до цвета на предпазните кори. Наблюдателите още помнят веруюто на младия Фергюсън: „Футболът не е игра на красотата, а на идеята за победа на всяка цена. Това е игра с топка и мускули, не с техника и артистизъм.” Докато си намери майстора в лицето на скромния Гуардиола, вече два пъти.

За чест на футболна Европа фантазията и красотата отново победиха! Този път още по-убедително и започвам да се питам дали „Барса” от 2011 г. не е най-великия футболен клуб, който съм гледал. А помня „Аякс” от началото на 70-те год., после немската машина „Байерн” или умопомрачителния „Милан” на Ван Бастен, Гулит, Рийкард, Савичевич и Бобан… Онази вечер Меси, Шави, Иниеста, Дани Алвеш, Абидал и Масчерано завъртяха такава фиеста с топката, че прехвалените и горди албионци Рууни,Гигс, Фердинанд и към тях Видич, Ернандес и Парк просто изглеждаха напълно безпомощни, на моменти дори жалки,  а Сър Алекс наблюдаваше друг отбор, не този, с който спечели шампионата на острова. Латинската романтична школа във футбола не игра финал на най-комерсиалния турнир в света, а удържа победа над другия свят, светът на безжалостното изтощение, на грубата сила, блъскането и високите топки. За горещите сърца от Каталуня бе важен спектакъла, фантазията и красотата и дори феновете потънаха във футболната им философия. Честта на каталунците бе защитена в сърцето на гордата Великобритания от селянчето от Аржентина Лионел Меси, израстнал сред кравите в семейния  обор, рожбата на колониализма Абидал и по детински радващите се на играта Шави и Иниеста.

Спомняте ли си в началото на 90-те , когато Кройф пожела Стоичков в „Барса” колко критики отнесе за „тъмния балкански субект”, невъздържан и малко луд на терена, а великият холандец отговори на своите врагове: „Аз имам много техничари и артисти, трябва ми един луд с голямо сърце”. После испанските журналисти бяха бесни на самия Стоичков: червен картон още в първия мач. И реакцията на българина: „Гледайте си работата. Аз съм Христо от село Ясно поле и ще стана идол на феновете.” И излезе отчайващо прав. Само след година поведе оня дрийм-тим с Хаджи, Куман, Бегиристайн, Санчес и Ромарио. Никой и досега не може да го извади от сърцата на феновете. Това е положението. А те са повече от 120 000 регистрирани, които на всеки четири години пряко си избират президента, който им предлага план за привличане на следващите артисти. Този път испанците май са улучили ваксата дори по-добре, защото властват във футболна Европа категорично и с финес. И сърца на каталунци.

Всъщност момчетата от Великобритания започнаха с химна „Владей, Британийо!” и завършиха жалки и безпомощни, оплетени в собственото си самочувствие с единствен аргумент нарушения и физическа агресивност. Докато Барса започна с проучване и леко смущение, после „си хванаха паса” и нататък имаше само един отбор, другият гледаше и тичаше, накрая не им останаха сили и да тичат. Уж се стараха на налагат някаква преса, но синьо-червените не даваха, достигнаха до умопомрачителен процент владеене на топката /63 % !!!/, а точните пасове на Меси, Иниеста и Шави надхвърлиха чувствително 100 /!!!/. За всеки от тях. За целия мач „червените дяволи” имат един-единствен точен удар във вратата на „Барса” срещу цели 16, единствения „превес” е в нарушенията, където играчите на Сър Алекс имат чувствителен предимство, то нямаше и как да отнемат топката или да спрат атаките. Просто смазващото превъзходство бе по целия терен: в защитата Пике и компания отрязаха крилата рано-рано на Руни и Чичерито, по десния фланг Дани Алвеш бе все свободен и все надиграваше обърканите англичани, а към фамозната халфова линия като прибавим разнообразния Педро и упорития Вийа нещата ставаха несъизмерими за нормално спортно състезание. Нямаше двубой, а гледахме рецитал на велики майстори.

Странно, но еврейските собственици на Манчестър и Фергюсън заложиха на играчите-арийци, способни да тичат 90 минути и да мачкат с физика, а каталунците на Гуардиола хвърлиха в „битката на века” своите артисти и нестандартни изпълнители. И тази година като в Рим Бербатов /единствения с фантазия и техника/ не намери място в състава на „футболните арийци” – той просто наистина вече няма място в този отбор и колкото по-бързо се отърве от него, толкова повече му се увеличават шансовете да завърши кариерата си с успехи, каквито заслужава.  Бербатов е от малкото романтици във футбола и мястото наистина не му е до Рууни, Скоулс или Парк, по логично би се вписал при каталунците, но пък там са едни магьосници…

Търсейки невидимата логика в края на мача усетих, че бе реабилитиран спорта като артистично зрелище, като удоволствие и надиграване с въображение и финес, казано по друг начин – латинската свобода и вдъхновение победи англо-саксонската скучност и праволинейност. Първо  резултатът бе 2 на 0 за красотата, а при повторението 3 на 1  – това е по-важния извод от лудата вечер на „Уембли”.