Ина Иванова – градската Психея

Истинска е само Психея. Иска ми се да съм Ерос…”

Това написа и изрече преди тридесетина години класика Райко Йотов от село Торос, до река Вит, за който вече съм писал в блога. Оная вечер се догадих за текста, докато  ровичках в книгата „Името на неделята” на Ина. Рядко явление. Вече почти бях загубил надежда за пловдивската проза. През 80-те години са появиха лиричните разказвачи К. Димовски и В. Георгиев, самобитно-битовия Д. Атанасов, но после някак си поизчезнаха, поне от официалните литературни тълмачи. Последните години рефлексивно-поетичната словесност донесе в Пловдив две явления, прескочили от поезията в прозата, може да е и помъдряване – интелектуално-анархистичният Сашо Секулов, особено с „Господ слиза в Атина” и романтично-неспокойната и съзерцателна Ина Иванова.

По вечерно време. Вали дъжд. Пролетен. Пропускаш такситата, защото са индивидуално занятие, изчакваш на дъжда градския автобус. В него обезателно ще има някой за наблюдение и компания. С неповторима съдба. Удоволствие е общественото съзерцание. Може да припомниш  отминала любов или предстояща надежда, може да ти подарят пекинез, даже. Градският живот като себепознание. Това е прозата на Ина – след премиерата оная вечер в „Петното” из Пловдив заваля тих, пролетен дъжд. Подходящо време за водка или джойнт.

Сборникът с разкази „Името на неделята” е открояващ се в родната традиция на прозата – предимно селска/в добрия смисъл на думата/, ситуационна, конфликтна, метафорично огрубена, исторически вярна и често бравурна. Не можах да открия съответствие на типично градската, вглъбена и екзистенциална, която ни предлага младата авторка/Димитър Димов и Виктор Пасков са добрите примери./. За жени да не говорим. Преди години успешен опит направи Катя Костова, но после битовите и семейни нерадости я препънаха. За  Блага Димитрова се досещам като самотния феминистичен и добър пример -  „Отклонение” и особено с „Лице”. /Вера Мутафчиева, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Свобода Бъчварова се разгърнаха, предимно в историческите сюжети./ Родената в Димитровград, преминала през Чирпан пловдивчанка разказва ежедневни истории, търсейки метафората, символа, отклоняващия се елемент в иначе лишеното от омайни и запомнящи се жестове битие на обръгналия, тъжен и угнетен съ-временник. Освен това е от малкото пишещи люде, които определено притежават изразна култура и най-важното – чете и разбира текстовете/в мрежата отрих чудесни критически и есеистични импресии/. В разказите на Ина липсва толкова модерната напоследък мелодраматична моралистика, въпреки че на места прекалява със съзнателно търсената сложна метафоричност, дори маниернечене в напъна за жанрова оригиналност като по този начин пренебрегва, може би неволно, сказа, историята, случая. В тази плоскост са единствените два слаби разказа, според мен – „И нито намек” и „Оразмеряване на тишината”. Останалите текстове за мен бяха приятна, красива /самата тя левантийски смугла и чаровна, дори  добронамерена/, изненадваща и успокояваща пътека към размисъл за „преживяността” на ставащото около нас и В нас. Намерила е истинска художествена универсалност чрез субективната си гледна точка в социалната среда на градското битие – още в първия разказ откриваме семейна алиенация, после в „Слънчоглед” парадоксален сблъсък на символа на плодородието с един аборт, докато „всичко в този град е прекалено ярко”, съзерцателно-лиричния поглед на маргинала в „Чертички”, а в „Разкажи ми” ще търси читателя проекцията си в поколенията. И някъде тук се замислих, че Ина е от малкото, които умеят да превърнат вътрешния диалог в драматичен, съпреживяващ с читателя и тъжната констатация, че случайността в житейските обрати не са само случайности – „Прости правила за препрочитане на писмо”/напишете на Ина писмо на хартия, на ръка/, „Коледна кучка”/подарете и куче, за предпочитане – пекинез/, „Изкуството на мълчанието”, донякъде „Ирен”. А в разказа „Три слоя изолирбанд” ще се натъкнете на най-силната страна у авторката – изключителното усещане за детайл, който сам по себе си разказва и носи особен сказов колорит в изповедта-самоизповед, за да съпреживее с читателя, че „Светът ще бъде с един мъж по-малък.”

В текстовото очертание и развитие на сборника, в неговия край  откриваме два шедьовъра на модерното „женско” разказване, където съвсем липсва познатата ни патриархална самодостатъчност, липсва и жизофреничното доволство на писането и разказването, така катадневни в новата ни проза. „Непроницаемо и светло” и „Десет дни юли” са разкази, достойни за антология на българския разказ, защото чудно преодоляват трайната несигурност у родните писатели да изразяват алтернативни модуси на психическото съпреживяване, без да се търсят типажи от социалното подземие, маргинали или квартални чудаци. В двата разказа има нагласата да се усложнява Другия и по особен начин Ина Иванова се самоцитира: Светът е съзерцание. В първият разказ извечния проблем с връщането назад, при родовите корени е проблематизирано чрез опита да избягаш от миналото търсейки го, по-скоро желаейки да научиш повече за предците,  което винаги е било екзистенциален проблем, а самата Ина да направи своята, колкото лична, толкова и обществена констатация: „Времето е медена пита, не дава лесно историите си.” В „Десет дни юли” Капитана в края на земния си път прави опит да преодолее изнемогата и необратимостта на кръговрата за десет дни чрез светлото тяло на Жената, която се появява като привидение около инвалидната количка. И запомнящия се символ на Ина, движещ се в полосата алтернатива на времето – Жената в банята и хладния чаршаф на старостта. Чудесна е, нали? Младата чирпанлийко-пловдивчанка?

Като четях двата разказа ми се мярна нещо от тежкия философски поглед на Мартин Хайдегер за крайността на времето и безкрая на битието. А това може да стане в литературата само при зрял автор, всъщност – тревожен, че след текста идва размисъла, че „Името на неделята е „неспокойствие”. После се сетих за оня велик българин Цветан Тодоров, който изповяда наскоро „Всичко в литературата е наратива”, демек въпреки модерността в текстовете, въпреки сюрреалистичните, дори парадоксални словесни жестове в крайна сметка голямата литература е Разказ, умение да се разказват истории, увлекателно, мъдро, интересно. Това ми е и съвета към чаровното създание на литературата Ина Иванова. Да се изчисти от маниерното търсене на метафората, символа, словесния ефект от фразата, да потърси Истории, Разкази, Живот и Конфликти, да се разлее в епическото мислене  и тогава аз лично ще очаквам красиво разказан роман. Тя го може и двата текста, на които се спрях в края загатват за възможности в Големия Наратив. От сърце и го желая…

 П.П. За да съм честен пред приятели и неприятели. Сборникът разкази е издаден от двойника на Йосиф Кобзон Божана Апостолова, т.е. от нейното издателство „Жанет-45”, но все пак, вярна на себе си не се е охарчила – платила е общината. Бях се зарекъл от това издателство, освен книгите на единствения жив български гуру Светльо Игов, друго да не си купувам. Дълго се колебах, докато се охарча за книгата на Ина Иванова. Бях твърдо решен, ако не ми хареса, да я изпратя на издателя Кобзон-БЖА с настояване да ми върне парите. Не го направих и няма да го направя. Книгата е чудесна, заслужава си да я имате!/Оформлението е също много добро./ Аз ще си остана с кошмара, че всяка вечер се будя в съня си с непреодолимото усещане за грях, за неизпълнено докрай обещание за личен бунт към меркантилната простотия с претенции на просветена селянка, което само потвърждава правилото, че и в лайната се намират бисери. Толкова. Бях длъжен да поясня… Без никакво извинение!