Деца на 1986-та. Там някъде в „Бъчвите”

            Два дни се мъча върху статия, която ми подсказа на протестите в София Бачо Кольо и ми подхвърли заглавието – „Децата на свободата”. Крачеха до нас чудно красиви дечица с любопитни очички и не се смущаваха от шума на вувузели, свирки, мегафони, даже сирени.

            Те и родителите им не са живели комунизма, но естествено се включваха в скандиранията – „Червени боклуци”, „Долу БСП”, „ И преди, и сега БСП е мафия” и т.н., и т.н.

            Нещо ми убягна и се зарових в стари драсканици/пазя в архива си най-невероятни/ и попаднах на текст, който съм писал на „18 юли 1986 г., „Бъчвите”, около 1 часа сутринта, Пловдив”. Писан е на последния лист на тетрадка, която е била предназначена за лекции по Синтаксис и не мога да го определя като какъв жанров експеримент е. Дали е стихотворение, дали есе, дали миниатюра, дали просто наброски след приятелски запой или финал на щастлива вечер сред близки хора./Скрупульозно съм отбелязал даже на кои съм посветил думите/. Тогава – 18 юли 1986 г. в „Бъчвите”, над тунела в Пловдив.

             Още не съм написал планираната статия за „Децата на свободата”, но това парче тогава е било озаглавено „Децата на 1986 - та” и от мързел и скука ще го споделя с вас, драги читатели. Не знам, но ми стана мило, носталгично и даже ядосано…

            Иначе статията за децата на свободата ще я напиша, а сега бъдете благосклонни…

                                        Децата на 1986 – та

            На Ваня, Тодор, Диана, Борето, Катето, Маргото, Анатоли, Валери, Коцето, Митето, Боянка, Ирина, Веско, Мая, Веснака, Краси,  Светльо,  жена ми  и другите на масата.

            Водките приближават тържествено, столовете стават малко.

Търсим близост, а през това време директорски синчета натискат любими жени и шофьори се търкалят с личните Венери.

Самотно ровехме живота, а той разрови нас.

Хората се възхищават и възбуждат от плейбеци.

Герданите са само за украса, не за смърт!

Дърветата няма да умрат заради нас.

Масите стават все по-тесни, чашите се изпразват все по-бързо…

„Здравей чаша” – самотен, тъжен реквием.

Душите ни заиграха в бесен ритъм.

Гърбът на Мария вече е влажен. Съхнем от предчувствие за близост.

Косата си играе със зениците ни.

Христос възкръсваше на партийни заседания, несретниците биеха отдавна скъсан тъпан, Юда въстана срещу квартални безобразия…

Приятелите ръсеха любов. Любови?

Лъжехме. Самозалъгвахме се. Заедно с тези, които, може би, щяха да обичат…

Мария вади кърпичка – гърба и е като река… Топла.

Рано, много рано жадувахме Геената огнена. Късно, много късно разбрахме, че не си принадлежим.

За самоубийство сякаш стана късно, а и смелост не остана.

Живеем празно като кръчмарски умници, стискаме юмруци, които не удрят, където трябва.

Шепнеме молитви, а рецитираме крещейки.

Обществените сталактити отвръщат глава от пияните ни мутри.

Боре, кажи нещо за Коста Павлов. Може и за Иван Динков...

 

Обадиха ми се десетина приятели , за да се оплачат, че не им се появяват коментарите тук. Сега виждам, че наистина е така. Може ли някой да ме посъветва какво да направя, защото хората си мислят, че това е умишлено или аз ги трия. Нямам навик да го правя тук - оставям и негативните коментари. Какво да направя?