Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08.2013 03:35 - Дневникът на Вера Багрилова - Втора част
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 3490 Коментари: 1 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

*         *         * 

 

4. VII. ]1945]

Изпълниха се две години, откак почина нашата майка. Или може би бъркам, знам че беше юни или юли. Какво преживях през това време не е за учудване, че съм забравила датата, а нямам никакъв документ. Миналият месец ти написах малко писъмце. Колко такива вече изпратих! Всеки обещава, а после не знам какво става с тях. По пощата все още не може да се праща

            Ще опиша накратко по-нататъшния ми живот.

            От село Черник отпътувахме на още тридесет километра с каруци. Отново страшни мъки, но Господ изглежда ни обича, защото времето беше прекрасно. Такова по това време на годината хората не си спомнят. Когато видяхме постройката, която трябваше да ни служи за убежище за в бъдеще, мраз ни пробягна по гърбовете. Стара, но въпреки това красива постройка, но с разбити прозорци, дупки в стената, полусъборени огнища – навсякъде пусто, виждат се само следи от мишки и плъхове. Изгладняли овчарски кучета ни гледаха с недоверие, страхувахме се от тях без да знаем, че след няколко дни ще ни станат приятели. Те ни смятаха за свои господари и като видеха пазачите или когото и да е с пушка да се приближава към нашата постройка, сякаш разбираха, че това са наши неприятели и се стараеха яростно да докажат своята неприязън към тези хора.

            Две от тях употребиха и лапите си в тази борба и платиха за това с живота си.

            Единият, най-големият от тях, казваше се Лобуш , лежеше винаги пред вратата на моята стая. Всички си бояха от него, защото той наистина беше лош, вземаше храна от всички, но не се оставяше да бъде гален от никого, освен от мен. Където и да отидех, винаги  ме следваше.

            Поправихме нашето убежище, колкото можехме и живеехме както беше възможно. Някои ходеха за покупки, други за дърва, трети готвеха, всеки имаше своята задача. На мен ми възлагаха винаги най-лекото, защото моите крака  не понасяха нищо тежко. Пазаруването беше най-тежко. Хората от селото с удоволствие биха ни давали храна, но не смееха. Непрекъснато биеха барабани, че сме съпруги на злодеи, убийци и продажници и който ни дава или продава нещо  ще бъде затворен. При тези условия беше тежко да се пазарува, всеки затваряше вратите си пред нас и насъскваше кучетата. Често нямахме хляб по два три дена. За вода ходехме на около километър оттук и често  срещахме  хора с рани и обриви по лицето – новата страшна болест в турските села.

            Какво ядяхме? Един ден боб с чесън, другият – с лук. Празник беше, когато имахме картофи.

            Чак по-късно, към третия месец, всичко се подобри. Дърва купувахме или събирахме както можем.

            Днес съм вече четвърти месец в градчето, където ме преместиха благодарение на моите познати в София, но до там още не искат да ме пуснат. Тук живея свободно, само всеки ден на обяд в 12 часа трябва да ходя да се разписвам в полицията.

            Преместването и пътят бяха най-страшното  нещо, което някога съм видяла, чела и преживяла. Пътувах като затворник  в отделно купе със съответен надпис, между проститутките и лудите. За щастие, днешните затворници са от доста по-различен вид, така че нерядко имах приятна компания от моя ранг.

            Пътуването продължи пет дни и нощи. Спях в килии между болни проститутки, крадли, а една нощ и с една полудяла проститутка.

            Днес вече почти съм забравила всичко. Грижите за бъдещия живот, жалостта и болката в душата притъпяват страданията, които съм преживяла. Трябваше да си записвам всичко, но може би така е по-добре. Днес виждам само това, което е преживял Стефан преди да го убият. Познавам неговата усмивка – казват, че не го е напуснала чак до смъртта му. Когато им връзвали ръцете с вериги, само той се усмихвал и казвал: „Няма да ни убият”. Когато ги откарвали по десет в камиони, той пеел прекрасната българска песен „Мила Родино”. Там, където бил техният гроб, поляли всичко със солна киселина, посипали с вар, после изгорили всичко, поставили кордон от свои пазачи и никого не пуснали по-близо. Боже, кой ли би имал смелостта да отиде там, сигурно само някоя възрастна майка или обичаща жена.

            Носеше се слух, че не са убили всички, че някои са изпратили в Сибир. Не знам каква съдба бих желала за Стефан, защото днес вече имам представа как може да изглежда Сибир. Това е тяхната тактика – пуснаха слух, че са живи, а по радиото съобщиха, че са екзекутирани. През този ден в 7 часа сутринта нямало жив човек на улицата. Аз казвам „какво ме интересува, че всички са се изпокрили в миша дупка, щом никъде не се чу нито един изстрел”. Те добре знаят защо ни изпъдиха от София. Достатъчно беше един човек да застане начело и всичко щеше да получи друг обрат.

            Днес вече нищо не може да се промени. Не мога вече да събудя Стефан, а всичко друго ми е безразлично. Живея от милостинята на приятели, нямам какво да продам, защото ми взеха всичко. Нели се грижи много за мен, изпраща ми пари и където може говори в моя полза.

            Бях доста тежко болна – силна настинка и доста висока температура ме мъчиха доста дълго. Исках да си отида при Стефан, но Игличиното „мамо” ме върна обратно на земята. Тя пристигна със свекърва ми точно, когато бях зле. Веднага ги изпратих обратно, но когато се оправих те дойдоха отново и сега Ика е с мен. Моята малка и добро и разумно момиченце. Уча я чешки. Върви доста бавно, но магаренцето вече е магаренце, кокошчица, петелче и така дума след дума скоро ще се научи. Целият ми живот сега се обръща към нея. Моят собствен вече свърши – свърши преди да започне. Много хубаво в него не видях. Вече съм на 30 години и съм сама на този свят. Сама трябва да се постарая да направя от нея добър и честен човек. Засега се чувствам като затворена в някакъв калъф и не мога да изляза от него, дано даде Господ да не загинем. Тук, в тази прах и кръв, нещо се вълнува, но вече ми е все едно. Стефан е мъртъв, аз съм сама с Иглика и или ще загинем двете или никой.

            Какво ли правиш ти? През всеки сезон си мисля какво ли расте и цъфти сега в нашата градина? Сега вече започват прасковите... Само Бог знае дали ще ги видя отново. Ако не бъда принудена, няма да дойда докато не стъпя отново здраво на краката си. Горда съм и съм издръжлива. Чух, че в Белград търсят арфисти за радиото – къде е Матетичка?

            Директор на софийското радио е нашият бивш концертмайстор и заминава за там. Иска да попита дали биха ме взели, но след толкова страдания и толкова дълга болест, пък и толкова отдавна не съм свирила, не знам дали мога да приема. В софийската опера е нещо друго, там това не е толкова важно – тук всички имат запушени уши. Само да можех вече да работя! Арфата е някъде в Радомир, тепърва трябва да я търся. Утре ще се премествам, това е доста неприятно. Ика свикна тук, а нали знаеш, децата трудно привикват. Но няма начин, хазаите искат стаята за себе си. Понякога се позамислям – кой знае още какво ще преживея, та аз съвсем не съм стара още! Всичките ми приятели се стараят да ми вдъхнат смелост, но понякога, вярвай ми, напълно я изгубвам. Започнах да я губя, когато почина мама, но тогава Стефан беше още жив. Той се грижеше за мен. Е, въпреки, че животът с него беше какъвто беше, все пак той беше глава на семейството и се стараеше материално да ни обезпечи. Беше добър, с добро сърце на българин, но те имат своите особености. Мислех си, че с времето ще успея да го променя, но Господ не ми даде време. Въпреки всичко го обичах, може би дори много, а той като че ли не ценеше това. Но той е вече мъртъв, а аз останах сама с малката Иглика. Ти си толкова далеч, че не знам нищо за теб. На Игличето й разправям за дядо й, как ще заминем при него, какво ще й купи и колко ще я обича. Има светли косички и не знам на кого прилича. Добричка е и всички я обичат, но не й беше отредена дори и малко радост на този свят.  

*         *         * 

Същият ден, вечерта

Ика вече спи. Часът е девет, навсякъде е тихо, а аз се унасям в спомени. Спомням си за вечерите в Босна (така се казваше селото). Събирахме се от всичките три стаи в антрето, там беше най-топло. Всеки си носеше или куфар или някаква дъска за сядане, защото имаше само една пейка и на нея можеха да седнат само трима, а ние бяхме 25. Седяхме около масата, която беше направена от врата, поставена върху две подпори. Лампа имахме много рядко, само когато нашият кмет-старейшина  ни дадеше малко газ. Той беше лош човек. Пред нас беше много мек и добър, а всички злини идваха от него. За мое нещастие той се влюби в мен. Чехкинята имаше успех и тук и доста трябваше да се отбранявам, за да ме остави на мира. Налагаше се да действам много внимателно и дипломатично, за да не влоша положението на всички. Беше ни казано, че за провинението на едни всички ще трябва да отговаряме. Това означаваше, че ако нещо не му се харесам, всички могат да пострадат. Беше около 32-годишен, плешив, само над ушите имаше малко коса, среден на ръст, с хитри и дори лукави очи, всичко вижда, всичко чува и нищо не можеш да скриеш от него. Румънско възпитание, което означава никакъв морал. Едва умееше да чете и пише, извиняваше се, че бил учил в румънско училище. Дамите, които знаеха румънски, твърдяха, че не знае и румънски. Правеше се обаче на много любознателен - един път говорехме за Наполеон и той попита дали е още жив. След малко попита дали е бил вожд преди Хитлер (в Германия). Друг път с голямо самочувствие ни попита, дали знаем за новия език „транспаренто”, защото той знаел малко. Това обаче не му пречеше да си прави планове как да бъде избран за депутат в новия парламент, в бъдещите избори.

            Такъв горе-долу беше моят нов поклонник в опинци. Имението в съседното село се ръководеше от жена му, а трите му деца тичаха насам – натам.

            Той идваше при нас почти всяка вечер на гости. С удоволствие слушаше научните ни спорове, но когато идваше, всички го питахме за политически новини. Не ни даваха вестници, беше ни строго забранено да четем пресата, а който го хванеха, че ни снабдява с вестници, го заплашваше съд и наказание. Милият кмет вдигаше рамене, въртеше глава  и повтаряше „не знам”. Никога няма да забравя неговата язвителна усмивка. Той заповяда да убият едно от кучетата, но моят Лабуш не смееше да пипне.

            Винаги с нетърпение чакахме неговото тръгване, за да можем след това на спокойствие да обсъждаме новините, които бяхме научили оттук–оттам и които с помощта на  голяма дипломация успявахме да измъкнем от него.

            Един път викахме духове. Това обаче е глупост. На въпроса, каква ще бъде присъдата на Стефан, чашата отговори – глупава. Но ние се стараехме по всякакъв начин да съкращаваме и да правим приятни тези тъжни мигове. Никой от нас тогава не мислеше, че нашата съдба ще бъде толкова жестока.

            Понякога ни навестяваше един от наемните работници в чифлика. Той беше добър човек. Никога не идваше с празни ръце – късче сланина, сирене или бутилка вино стърчаха от джоба му, но това се правеше тайно, само в моята стая. Всъщност какво означава „моя” -  там бяхме шест, спяхме на земята върху слама, имахме всичко на всичко един стол, разбит и скърцащ  - той беше за гости. Хранехме се на куфарите, а седяхме на земята.

            Когато идваше Борис за нас наставаше празник. Трябваше да внимаваме обаче да не се срещнат с управителя. Лабуш ни помагаше смело със своето лаене. Докато дойде единият, другият си беше отишъл. Тоест, докато кметът прекосяваше двора в посока на нашата избичка, Борис изчезваше и всички следи от него бяха заличени (сланина, сирене, вино). Управителят може би не беше толкова стиснат, но и той живееше от кой каквото му даде, защото неговият чифлик беше в съседното село, а жена му почти нищо не му изпращаше. Сигурно добре си го познаваше и си мислеше, че щом не работи, не трябва да яде.

            Борис беше много по-интелигентен, пришълец от Северна Добруджа, той по принцип живееше в Силистра. Имаше жена и две деца, за които с голямо удоволствие и много сладкодумно разказваше. Всяка седмица пътуваше при тях (тридесет километра). Той взимаше нашите писма и ни носеше новини. Но за съдбата на нашите мъже не искаше да каже нищо. Уж нищо не знае и уж още нищо не се знае. Имахме право на едно писмо всеки месец. Управителят тихо ми каза, че мога да пиша по колкото си искам, но всеки път трябва да му давам по нещо. Отговорих му, че нямам нищо за даване и че един път месечно ми стига, щом стига на всички останали. Татенце, мъжете са противно племе!

            Имаме тук и трети – един турчин. Той често се напиваше, а когато беше пиян говореше наляво и надясно всичко, което знаеше. Казваше се Реджеп. Тук се срещат доста особени имена – Янгън, Ахмед, Мехмед, Реджеп, Гиню. За нас те са доста отдалечени  и дори звучат романтично, но това е само докато опознаеш хората, които ги носят. В момента, в който ги видиш, си излекуван от всякаква романтика.

            Милият Реджеп ми предлагаше да избягаме през граница в Румъния, докато беше пиян, разбира се. Според него моето място не е между тези хора, защото съм чехкиня. Винаги го оставях да  говори, защото иначе се държеше много прилично,  а аз се стараех да науча от него всичко, което можех. Главно новини, а и да получа малко сирене. От него разбрах, че управителят е обявил, че  му принадлежа и да не се опитва  някой да ме ухажва. Насъсках единия срещу другия и после бяха на нож. Пред управителя се правех, че нищо не знам, а с Реджеп въобще не говорех. Щом като те така, и аз - така. Разбира се, пострада Реджеп. Направили в къщичката му внезапна проверка и го сварили да играе барбут – това е забранена хазартна игра на зарове. Изглежда тогава ми се разсърди и около две седмици не се появи. Дойде после ядосан и като видя, че управителят го няма при нас накара да ме извикат и ми каза какво става в София. Тогава не му повярвах, мислех, че е пиян и говори каквото му падне – о, Господи, а той е говорил истината. А аз толкова твърда вярвах в справедливостта и добрия край на моите неприятности! Но тогава наистина не му повярвах, той го почувства и отново се обиди. След това го виждах много рядко, а с бягството през граница нищо не се получи. Все едно, никога не бих се осмелила да го направя, може с това да влоша положението на всички и на Иглика в София. Един ден, малко преди да си замина от там, вървях с едно момиче, дъщеря на придворен съветник на възраст 70 години, който получил удар, когато му прочели смъртната присъда. Отивахме за вода. Когато минавахме покрай къщичката на Реджеп, той ни покани да влезем вътре. Малка кухничка, хубава, чиста, младичка, хубава жена в турски шалвари, а стаята като в приказките – цялата в килими, възглавнички, завеси. По турски обичай пихме кафе, изпушихме по една цигара, поприказвахме си и си взехме сбогом. Позволихме си това, защото знаехме, че управителят е в съседното село. Но тъкмо, когато се канехме да излезем, чухме гласа му – минаваше с някаква комисия наоколо. Бързо се върнахме обратно и излязохме през втората тайна врата. Комисията отивала при нас и неговият пръв въпрос бил къде съм. Отиде за вода, казали другите. Ами  как така не я срещнах по пътя – сигурно е минала по другия път, казали те. Но нали знае, че той е забранен за вас. Всички замълчали, но преди да дойда едно от децата тичало срещу нас да ни пресрещне и да ни предупреди какво са говорили, за да знам какво да кажа, ако ме попитат. Управителят ме гледаше много подозрително като се появих, но не каза нито дума. Аз също си замълчах и така всичко остана скрито.

            Така беше следена всяка наша крачка, но въпреки това успявахме да научим по нещо, но то беше толкова абсурдно, че не му вярвахме.

            На Великден отидохме до съседното село да се пречистим. В селото, в което живеехме имаше само турска джамия. Хората от другото село като разбраха кои сме,  искаха да ни поканят в домовете си и да ни дадат кой каквото има. Това обаче им беше абсолютно забранено. По-смелите жени бяха взели хляб, чушки, ракия и вино и ни причакваха на улицата. Едната от тях, млада едра селянка, не преставаше да ругае „Кои са те да ми заповядат?! Докато бяхме под румънска власт разбирам – тогава полицаят заповядваше, но сега никой от тях не може да ми заповядва. Не крада и не убивам!“ С едната ръка чупеше парчета чуден топъл хляб и го топеше в сол и чубрица, а в другата държеше бутилка ракия и раздаваше.

            Огладнели и ожаднели приемахме манната небесна и дори нашата Ро, кучето което ни съпровождаше, успя да се насити. В душите ни беше и тъжно, и весело, проронихме по някоя сълза, но какво можехме да направим. Утешаваха ни – ругаеха новата власт и й предричаха бързо сгромолясване. Те няма да се оставят да им вземат земята – който я иска, ще трябва да дойде да работи, за да я има. Цял живот селяните са се блъскали и сега да дадат земята на тези, които са се излежавали? Да, сега те станаха господари и заповядват на всички, а сега искат да вземат и собствеността им, после ще ги накарат и да работят вместо тях, а те ще си пълнят стомасите и джобовете  и ще правят комисии кой какво има. Новите властници не умеят нито да четат, нито да пишат, а затварят и избиват хора, завършили университети и на всичко отгоре причиняват такива страдания на невинни жени и деца. Жените и децата пък какво са направили – но Бог е над всички и всичко вижда. Такива и подобни неща говореше селянката,  като не спираше да ни раздава хляб и да ни подканя да ядем. Другите я придърпваха, но нито една не успя да вземе думата. Когато се разделяхме, изнесе от къщата си голям вързоп – да имаме и за другия ден, раздаде ни и останалия хляб и ни пожела щастлив път. След малко ни догони и нашия пазач – въоръжен селянин, който се беше скрил да не ни развали апетита. Без полицай с пушка нас не ни пускаха никъде.

            В къщи развързахме вързопа – месо за три дни. Децата скачаха, а ние се радвахме на тяхната радост.

            След малко пристигна и управителят – уж бил чул, че въпреки забраната са ни дали храна. Този път щял да премълчи това, но следващия път да не се повтаря. Нашият добър бай Добри си замълча за вързопа – нищо не каза. Дано утре имаме щастие и управителят не влезе в кухнята. За това аз щях да се погрижа. Той обаче дойде и ни завари и аз по най-дръзкия начин му предложих и на него една порция, така че той нищо не можа да каже. Поговорката гласи, че почтеността ще те доведе най-далеч, но в днешни дни това важи за смелостта. Аз с моята почтеност го докарах дотам, докъдето Господ казва: „Лека нощ”. Ако някога животът ми се обърне в друга посока, ще си навлека поука от това.  

*         *         * 

 

9. VIII. [1945]

Вече втори месец съм в нова квартира. Първата седмица спях само от четири до осем сутринта, а през останалото време гонех дървениците. Толкова гадини на едно място не бях виждала никога. Разхождаха се по стените като по Йелачича, малко и голямо, тук-там някоя стоножка, а и паяци не липсваха. На другия ден купих някаква смес и започнах да чистя. Да, но това не е толкова лесно. Мина седмица, а те все не изчезват. Изхвърлих от стаята всичко непотребно, оставих само леглото, което е желязно, масата, един стол и нищо повече.

            Днес вече мога да кажа, че съм ги изтребила, като не броя двете – три, които всяка нощ убивам. Всичко беше така пълно с дървеници, че като стъпех на земята, преди да направя втора, трета крачка, вече имах на крака си 20–30 малки дървеници, които се виждаха чак когато се напиеха с кръв. Блъсках си главата над този проблем и се чувствах  много нещастна, но хазайката ме утешаваше, че това е от сезона, че след 14 дни ще се скрият, защото техният сезон свършва. 

*         *         * 

25. VIII. [1945]

Скъпи татко,

Най-сетне някаква вест от теб. Тук има доста новини, най-важната за мен е, че тази седмица сигурно ще ме пуснат. Англия и Америка не допуснаха избори и сега не се знае какво ще става. Тук нашите разчитат на Русия, но изглежда, че тя няма намерение да се кара с „приятелите” си поради кефа на България и само им даде нареждане. Ох, нямаш даже представа какво представляват „свободните демократични избори”. Аз сега зная това. Десетки хиляди хора в лагери – и мъже и жени, опозицията в тъмница, а зад всеки до днес свободен гражданин двама полицаи по петите. Това, което е било у  нас при немците, сега е тук. Само че при нас  виновни бяха немците, а тук си го правят самите българи. Англия и Америка вероятно знаят това. Въпреки че не обичат българите, сигурно ситуацията им е удобна и след няколко ултиматуми и заплахи изборите трябваше да бъдат отложени. Англия иска наистина свободни избори и демократично правителство. Тукашните искат комунизъм. Според наредбите от около 150 000 полицаи трябва да останат само 100 000 и да пуснат всички политически затворници (в това число и мен), т.е. да се изпразнят лагерите. И главно да се вземе Вътрешното министерство от ръцете на комунистите.  За нас – вдовиците на министри и депутати там също било споменато. Трябвало да се погрижат за нас, да ни осигурят екзистенц минимум и да ни дадат възможност да работим. Ако това е истина, то е много добре. Ще искам американска арфа! Моята ми я взеха. Господ знае къде е и в какво състояние е. Може би там някъде в Радомир я вали дъжда, а тамошните господари даже не знаят какво е това.

            Страхувам се обаче, че тукашните комунисти няма доброволно да отстъпят надмощието си и ще станат улични безредици. Само дано вече по-скоро си бъда в София – в големия град е все пак е по-сигурно. Говори се, че на царицата предложили да стане регентка, но тя отказала. Ще видим  какво ще стане.

            Питаш ме защо не пиша за Стефан. Може би още не знаеш, повярвай ми, и аз още не мога да повярвам и непрекъснато имам предчувствие, че ще се върне. Искам да се избавя от това, но то е моето утешение. Не искам да вярвам в това, но се радвам, че имам тази вяра. Носи се слух, хората говорят, че не са убивали всички, че са ги откарали в Русия. Други казват, че това е комунистическа шашма и наведнъж са разстреляли 32 министри и 68 депутати, а това е много за такъв мъничък народ. Как може да се избие всичко, което е интелигентно и образовано, което има зад граница някакъв кредит и на когото може да се има някакво доверие. И понеже те направиха това, пускат такива слухове между хората, за да се оневинят. Аз обаче с такава радост бих вярвала и на това! Но разумът ми подсказва, че не е истина. Някога, когато ще бъде възможно да се разкопаят ямите, където са ги хвърляли (днес там има денонощно кордон от полиция), всичко ще се докаже.

            Ох, ако бях вече на свобода. Тези последни дни страшно ме изнервиха. Всеки ден очакване, че ще ме пуснат, всеки момент съм нащрек.  

*         *         * 

 

27. VIII. [1945]

Съвсем лекичко седнах на единствения стол, защото той е толкова разклатен, че един път паднах от него с Иглика в ръцете, и ти пиша. Понеделник е, а аз се надявам, че до неделя ще бъда в София. Иглика спи, два и половина следобяд е. Спомням си и ми е тъжно. Главата ме боли, както обикновено, но си имам лекарство – прахчета със солидна доза кофеин, но не ми се струва, че трябва да се откажа от тях, защото понякога вземам по шест на ден, а знаеш докъде води това.

            Игличето спи хубаво и безгрижно, прегърнала  куклата си от парцали, която й даде бившата ни хазайка. И понеже тя беше съпруга на свещеник, а тук тях ги наричат „баба попадия”, дори да са дванадесет годишни, кръстихме и куклата  „баба попадия”. С нея става, с нея ляга. Вече е мръсна и измачкана, понеже я храни и я слага на гърне, но любовта й към нея е огромна.

            Детенцето е добричко. Очите й са светли, нито сини, нито кафяви, очите на баща й. Светли косички, малко личице, но все още не е хубава. Не е голяма красавица, но има чар – както казваше нашата майка, има „фифи”.

            Един път между майка и Стефан имаше спор какво е по-добро за нейното бъдеще – да е красива и глупава, или разумна и по-малко красива. Изглежда ще е от второто, това, което твърдеше майка. Има от двете страни плитчици, с които е много горда. Знае как се казва и че е на две и половина години. С голямо удоволствие ходи на разходки, веднага се запознава с всички, но само да мръдна и веднага е след мен. Понякога след закуска ми казва (с куклата в ръце): „Маме, аз излизам“ и докато й отговоря, тя вече е навън. Има си тук един приятел – шестгодишно момченце, малко глуповато, с което си прави каквото иска. С него е най-щастлива. Там има и една стара баба, баба Миша, и която обикновено седи на стълбата и разказва.

            Моята хазайка е доста глуха и трудно се разбира с Иглика. Ика даже тупа с краче, толкова се сърди, че не се разбират. Хазайката не иска да й казват „бабо”, както е тук навик да се обръщат към по-старите жени, а Ика не може да разбере това и й казва „лельо-бабо”. Хазайката има две дъщери – екзeмпляри като за хербарий. Едната има епилепсия, а другата е истерична. Двете се ненавиждат, понякога и тенджерите влизат в боя, ругаят се по най-страшен начин, но една без друга не могат. Вън заедно не излизат, но вкъщи играят карти, табла и одумват целия свят. Какво ми наприказваха за госпожа Горанова, с която живея тук, със същата съдба като моята, само че има две деца – едното на 14, другото на 10 години. Колко любовници имала и от какво семейство била, че и сега вече имала любовник. Какво ли говорят за мен?

            Хазаинът, възрастен мъж, висок на ръст и със сериозно изражение – адвокат, получил образование във Франция, свикнал да живее на широко, но сега е без стотинка в джоба си. Никой вече не идва при него за съвет, а дъщерите му не могат да се начудят, след като уж толкова важни хора загинаха при бомбардировките и при преврата, и при немците, как се е случило така, че той е останал жив.

            Фамилия като на картинка. Някога били богати, т.е. старата хазайка – той май се е оженил за нея само за парите (още тогава била глуха и грозна). През 1918 г. именията в Добруджа се изкупували за грошове от Румъния и им останало твърде малко. Тази къща, един път вече продавана на търг, е единственото им убежище. Докога ще ги оставят там е въпрос. Какво ще стане след това, Господ знае. Но вярвай ми, дори не ме интересува, имам си достатъчно свои грижи... 

                                         Превод от чешки: Мария Ханджиева   

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

 

Мила Вера,

 

 

от цялото си сърце ти честитя имения ден. Днес и г-ца Сталийска има имен ден. Така че общо Ви празднуваме имения ден и на двете. Какво прави Иглика? Ходи ли в Министерството при главния секретар Георгиев или при юристконсулта Евгени Каменов за свиждане? Кольо, ако го видиш, помоли го да отиде той! Ходи ли в Радомир? Донеси ми скиорската шапка или някой каскет. Иглика как е? Здрава  ли е? Говори ли вече? Ти как си с пари[те]? Виж Петър Гюров, той може би ще ти услужи. От Миндолев имам да вземам – искай ги, ако го видиш.

 

 

Целувам Ви, твой Стефан.     

 

 

/Г-ца Сталийска – става дума за съпругата на Александър Сталийски – първи,Надежда; Съкилийникът е Александър Сталийски/1893-1945/, бивш министър на правосъдието в правителството на Иван Багрянов./

 

      

 




Гласувай:
7



1. rebu - Кампучия
19.09.2013 21:35
Пол Пот е имал учители в България!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9541698
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031