2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. getmans1
14. apollon
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
САМОТНИЯТ ЧОВЕК…
Реплика е на великия Борис Христов. Рождественска, сега около тази дата пак се замислих за самотата, която е обръмчила толкова хора. И няма спасение от нея, освен ако не е останал поне един човек, който да я сподели с теб. Поне един човек. Любимия, непостижимия.
Комунистът не е самотен никога, той е колективно, общо животно. Самотният човек е десен, индивидуалист. „Той има белег на челото си и сяда винаги на края. Дори когато е висок, самотният човек е малък.” Той не се натрапва, в края на човешкият ред, не иска да го забележат и трупа всичко в душата си. Затова е малък като забележимост, не иска да бъде петно в общия хор, на Коледа предпочита самотата на църковния мир, отколкото общата еуфория за вселенското щастие, което настъпва в помислите на колективното съзнание. „Не обичам големите, широки, просторни и претъпкани църкви… – казваше един съвременен гуру – Истинското спасение намирам в някой самотен, порутен и тих параклис, където наистина разговарям с Бог!” Самотният човек също търси такъв негов храм. И винаги го намира, дори да го самосъздаде. И не иска никой да го чува, не иска да се чува за самотата му. Изключил се е от обществото, семейството, политика и управление. Тихият му протест ни казва много! Но дали ще го разберем, дали го разбираме, въобще?!
Самотният човек е извън официалните залисии, ще предпочете нещо интимно, извън желанието на общата еуфория – ще събира билки например за душата, която е все болна: „Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла…” Тази теслица на спомените е проклятието на цялото ни общество – всичко преминало е пусто и празно като катедрален храм, а спомените ще те върнат в отминали, грешни времена, когато заблудата е била пластмасов катарзис. И за нея няма лечение, освен тайнствената билка, която непременно ще те чака в изсъхналата поляна на живота. Ако въобще я намериш в пепелищата на забравата, в желето на общото, колективно, всепоглъщащо щастие на Коледните празници.
Контрапунктът на това стихотворение-състояние е Викът, страшния вик на отчаянието. Преди много години, началото на 80-те на миналия век, гледах една самодейна пиеса, в нея главният герой накрая рецитираше „Самотният човек” като крещеше с цяло гърло, викаше така, че накрая припадна. Тогава не го разбрах, сега съм сигурен, че е било единствената адекватна реакция – трансформаторът да се опита да събуди общественото безразличие. „…непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви…” Сълзата и драскотината – двете неща, които са смисълът на всяко изкуство, на всеки жест на изкуството, което отлита в музикално-колективния транс, в който изпада обществото по празниците или по време на колективистичните тупурдии. „Докато другите крещят или говорят за изкуство, самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.” Ловенето на мухите е по-смислено занятие от разговорите за изкуство, а пускането им от крясъците на социалните животни – всяко от тях с претенции за величавост и трапезна гордост.
Самотният човек е толкова самотен, сам и излишен, че е безсмислено да му припомняте за настъпващото щастие – такова няма нито по Коледа, нито по Великден. Той ще предъвква сухия залък, който му е останал от завчера, ще си направи после кафе, а може да намери в мазето и шишенце с домашна ракия - лек за душата му, отнесена в селенията на надеждата, която не е тук и никога няма да бъде, тук, на земята… Май и топла супа няма и не е имал от много време, а домът ще се саморазруши в самотата на неговия път, който няма как да завърши щастливо. За себе си самотният човек ще намери щастието някъде в селенията Господни и ще ни остави нетърпимо сами с неговите думи, защото нали в началото бе Словото: „Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.” Виждали ли сте празна каса, изхвърлена в дъното на коридора, където са непотребните обувки и куп абсолютно ненужни вещи? Страховита метафора, непостижима за нечувствителни хора. Коледа, конфети, цветни свещи, гирлянди и каса в дъното на коридора. Самотният човек ще чака в сънищата си поне един човек да застане до него, да му стисне ръката и го погледне.
„И тоя дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли.” Този човек никога няма да влезе в колективния дух и жанр на това разкапано общество, в което послушанието, молбата и подчинението са издигнати в култ и житейски избор за щастие. Общество, в което цялата архитектура на властта и управлението са конструирани като престъпна, организирана група на самодоволни хора, за които домът, колата, парите и властта са смисъл на съществуването им. Единствен и непобедим смисъл. Комунистите постигнаха извечната си мечта – пролетариите, лумпените и босяците отдавна станаха буржоа, няма сила в България, която да ги отстрани. Останаха с достойнството си единствено такива като Самотният човек, но дали някой вече го забелязва, той се загубва в това продънено общество като мънисто… И това става в тълпата изведнъж, тя никога не го е забелязвала, заета в псевдобитките си за дрънкулки и забавления, за благополучие, какво тук значи някакво мънисто… Десният човек е мънистото на надеждата, която всеки ден губим в нашия си свят на самозадоволство, изпадайки в някаква нега на еднаквостта. Тя е удобна, ах, колко е удобна за квадратните глави! Но самотника няма да се моли, дори да обърнат дома му наопаки, гордостта му остава единственото, което има, другото е суета и примирение.
Винаги съм се вглеждал внимателно в клошарите, бездомниците, вселенските самотници по улиците, а някои от тях имат ”дом и топла супа”, но предпочитат обществената свобода на техния избор, да правиш избора си сам, без настойници, да се изключиш от обществения пропаганден хор на „щастието”. Те винаги са по-чувствителни от нас, винаги имат носталгичния времеви маркер на небето, а Вечерницата им е спътник по пейките на самотата, защото, „ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза или драскотина в паметта ви…”
Самотникът е вселена на индивидуалистичното, възшествие на „Аз-а”, самоизключил се от общото „То” и не споделя с всеки жестовете, житейските си неволи или примирителния си живот преди, когато се е опитал да се нагоди към консуматорското общество: „В какъв ли огън е горял и под каква ютия – за да научиш трябва много вино с него да изпиеш…”. Личната съдба като катарзис, като споделена самота, ютията на живота го е натискала, натискала, пекла, горяла по гърба му, докато избере пътя на личната си свобода. Почерпете го чаша вино и се вслушайте в думите му след втората – вселената на личната тегоба ще е леко открехната, ще се потопите в една вселена, която нямат нито богаташи, нито олигарси, нито плутократи, нито „обществено приемливите” скотове, живеещи в мир и покой с обществения примат, там, в колективния дух и общия шепот на примирението. Един от клиповете на песента, изпълнена конгениално от Тодор Колев, е изграден върху сцени от филма „Авантаж”, където Руси Чанев направи ролята на живота си/изключвам образа на Танас от „Мера според мера”/ и се изправи в края пред стълба без стъпала – феноменален образ на живота ни! Затова е велик поет Борис Христов – всяка негова метафора, образ и намек предполагат стотици, не хиляди трансформации, наситени със съдържание и тълкувания… В какъв ли огън е горял и под каква ютия и стигне до стълбата без стъпала, по която няма нито слизане, нито качване, остава единствено сервитьорът да те гони по пустия плаж, да платиш сметката с живота, защото, той, обруления ни живот винаги иска сметката си, а ти ще оставиш бакшиш за възможността да направиш последния избор… „В едната си ръка той носи книга за душата болна, а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.” С книжка, със словото, нали беше то в началото, с нея за успокоение, когато си сам и напълно изоставен може и да спасиш душата си, да оставиш „драскотина” нейде или в себе си, иначе, иначе другият избор е въженцето и клупа на шията, но е пак личен и твой избор, на самотния човек, оня с „белег на челото си”, белег от удари на съдбата, от нечестни хора, от омраза и злост, изборът с въженцето не е слабост, а сила много сила на човешкия дух, който ще победи себепознанието с преселение там, нейде в библейската жега/също образ на Поета/ или в адовия студ на непознаваемото.
Самотният човек е извън калъпите на пост-соц-обществото. То страшно обича въпроса „Кой си ти?” и много държи да получи отговор, а самотният човек просто отговаря от висотата на пейката в кварталната градинка: „Аз съм Самотният човек, аз съм Скитникът…” Този отговор шамаросва обществото и вбесява квадратните глави, вбесява ги до ужасеност и обикновено унищожават този бунтар, защото е като голяма треска в очите им. Я си спомнете как бяха озаглавили разработката за писателя Георги Марков десарите? „Скитник”!?! Да точно този скитник, излязъл извън нормите и коловозите на Тяхното общество бе станал непоносим и просто го намериха в Лондон и застреляха като куче, там, на моста „Ватерлоо” и за назидание на останалите, да не си позволяват свободно скитничество… Това е жестокия и неумолим закон на тежко съветизираната държава, на тежко обладаната от унификация родина на колективните овце. Погледнете архитектурата на всеки български град: пустота, колони и Гирлянди на фалша; царство на плутокрацията и свинщината; олигархията е създала някак тайно и полека свой огледален образ. Погледнете в същото време онези стари сгради, строени преди 50-60-100 години и вижте как сме могли да бъдем и други, как българинът поне малко, но е бил Личност, Индивидуалист и Пилигрим. Преди десетилетие в центъра на София се разхождаше и бе станал доброволен отшелник, скитник и клошар един от най-маститите реститути. Той имаше всичко/тогава само от наеми прибираше стотици долари/, имаше и хубава къща, и компесаторки от десетки предприятия, наследени от баща му. Този човек раздаваше парите си и черпеше тълпи от бездомници, а на въпроса „Защо го прави?” отговаряше: „Защото това няма да е мое никога, те не унищожиха рода ми, а унищожиха спомена за този род…” Преди три години научих, че е завършил живота си в една януарска утрин, увиснал на въже в Борисовата градина и на врата му висял надпис: „Аз си тръгвам щастлив. Мислете му вие.” Във вътрешния му джоб имало завещание, че оставя всичко на петима ученици с изричното желание да учат навън и никога да не се връщат в България. Само да направят приют за самотници в родната му Варна. Нещо да ви напомня, да се досещате къде е обяснението: „Глава на кон в полето свети и самотният човек отива да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.”
Така е в държава, която се стопява като снежен човек през април, а основните съсловия се стремят да започнат живот в организираната престъпна група на себеподобните, особено Съд, Милиция и Прокуратура, а пътят на управниците е осеян със светли примери на дембили, станали приказно богати и напълно социално нечувствителини. Несвободната държава срещу свободния Самотен човек! Тази е битката из българското поле на обществения катарзис, вече четвърт век на уж посткомунистическото ни бреме. Останали са ни книгата и въженцето в джоба. Изборът е Твой и единствен, трябва ни смелост и силата на Свободата!
http://www.youtube.com/watch?v=i3VRqcTDxgA
Тагове:
Но по Коледа на самотника му е нужна бутилка и приятел отсреща. Наздраве!
Весела коледа пожелавам на теб самотни човече!
И знайте, че не сте самотен, защото има много хора, които Ви четат и разбират!
И знайте, че не сте самотен, защото има много хора, които Ви четат и разбират!
Хубавите думи означават много за мен в такъв момент!
Щастлива и здрава Нова година!
27.12.2013 07:30
Често ми казват: "Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора - особено в дъждовните и зимните дни и нощи." Изкушавам се да отвърна тъй: "Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец..." Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, "солидно" състояние - така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, - който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън, сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.
Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам...
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов