На 1.10.2011 г. в с. Габарево, панихида за убитите горяни.

Отец Димитър Амбарев! Приятелю…

            Отидоха си част от най-хубавите ми години.  Изтляха изведнъж най-скъпите ми спомени. Най-романтичните месеци вече са част от небитието. Няма го приятелят, съмишленикът и политическият ми учител отец Димитър Амбарев.  Последните години все отлагахме един общ замисъл – да опишем незабравимите години, които преживяхме, да оставим нещо за младите, да разкажем историята на антикомунистическия Пловдив, за първите събирания, първите митинги, избори, протести, стачки и неподчинения. До онзи ден, когато Нина, вярната съпруга ми каза: „Ицо, много е зле и да дойдеш в реанимацията ми казаха, че кара последните си часове…”. На другия ден Амбара вече го нямаше на този грешен свят и се срутих, защото се откъсна от душата ми едно голямо парче от общи спомени, а те са толкова много…

            Запозна ни в началото на 1988 год. отец Благой Топузлиев след десетки  уговорки и проверки. Отец Амбарев съвсем не беше страшния човек, който си представях – среден на ръст, слаб, подвижен, с благ глас, но със святкащи зелени очи. Проучи ме подробно – родители, дядовци и баби, родословие, репресирани, приятели. Накрая каза: „Изглеждаш наш човек, но ще те проверя, да знаеш.” Издържах проверката. Пращаше ме няколко пъти да купувам разни неща, да нося  на несъществуващи адреси уж „много важна кореспонденция”, да се обаждам на приятели, да пиша прокламации, които не влизаха в употреба. Понякога ме поглеждаше насмешливо „Не се ядосвай, така е, не е шега работа. Младо момче си, ще свикнеш.” В началото на 1989 г. все по-често липсваше от Пловдив, пътуваше, разнасяше документи на независимото дружество, чувахме го често по западните радиостанции. Тогава ме запозна и с Ваньо Пицарията, с когото все потайничеха. Една вечер ме отпрати за „отцепка”, докато те се щураха около някакви кабели. По-късно разбрах, че с Ваньо са свързвали телефонен апарат с кабела на доброволните отряди и говорели със „Свободна Европа”. Нямах думи, този човек ползваше телефона на доброволните отряди, за да се свързва със свободния свят! Живееше в католическата махала на Пловдив и там редовно спираха разни милиционерски коли да търсят разгневения на комунизма поп, а той бягаше през мазето, където беше прокопал дупка в стената към улицата. За наблюдателница ползвахме магазина за карантия на първия етаж. Колко пъти съм стискал пари в себе си я за шкембе, я за свински дроб, за да имам алиби, ако забележа пак кола с надпис „НМ”. Някъде по това време отец Амбарев се включи активно в майските събития на българските мюсюлмани, не спираше да обикаля страната, редовно водеше поредния приятел помак или турчин, за да им урежда срещи с бай Илия Минев и да се включат в независимото дружество. Поддържаше непрекъсната връзка с Петър Бояджиев във Франция, с Румяна Узунова, с политически емигранти, с активисти на дружеството от цяла България. Направихме в Пловдив „Екогласност”, „Подкрепа”, търсехме николапетковистите, социалдемократите, стари затворници. Дойде 10 ноември и на митинга на 18-и в София отец Амбарев бе плътно до бай Илия Минев, когато не му дадоха думата. След митинга вървяхме по цариградско шосе, когато той с цветиста псувня ми каза „Нещо се опитват много рано да ни изтласкат. Мирише тази работа, много мирише”. После настана пловдивския период, в който отеца бе душата и тялото на всички нас – млади, луди, емоционални и нахъсани. На 21 ноември 1989 г. на централния площад стана, каквато стана. Отечественият фронт в града бе свикал митинг, а отец Амбарев ни събра десетина души за инструкции: „Стигаме до трибуната. Като почнат да говорят свиркате и викате, после ме избутвате на трибуната. Там аз знам какво да правя. Като почна да говоря се качвате и вие на трибуната и искате после думата. Хората са с нас.” Шоуто стана пълно. Започна да говори Рад Пачев – шеф на ОФ в Пловдив, когато качихме отеца на трибуната. Той бутна Рад Пачев и взе думата: „Аз съм Димитър Амбарев, пълномощник на НДЗПЧ за България. Този митинг е за нас, антикомунистите, не за такива като този и Пачов, като ченгетата и милиционерите. Долу БКП!”. Наскачахме и ние на трибуната и стана страшно. Панталей Пачов опита да успокои страстите, но нямаше спиране. Хората превзеха митинга. Някъде след един час Панталей Пачов се обърна към Амбарев: „Нека да успокоим хората, ще стане някоя беля”, а вдъхновеният ни водач му отвърна: „Ебах ли ви мамата на митинга? Оправяйте се, ако можете!”. Речите продължиха повече от 4 часа.

            После тръгнахме да правим опозицията. Що обикаляне, що чудо беше. Нямаше митинг или събрание да не се появи отец Амбарев и все с едно и също: „Внимавайте, внимавайте за комунисти и провокатори.” Изгони от Форум Шести септември Огнян Сапарев и Велислава Дърева с думите: „Ами тези хора не искат да свалят комунизма. Искат да го променят. Айде да ги няма при нас…” Сапарев  и досега има непоносимост към него, въпреки че са братовчеди. Първо заседание на Регионалната кръгла маса: „Аз съм Панталей Пачов – първи секретар на БКП в Пловдив…” … „Аз съм Димитър Амбарев – командор на Независимото дружество за правата на човек за Южна България. Зад мен стоят 300 000 помаци и ще ви разбием партията…” Юлия Лачева: „Ама как може др. Амбарев, вашата майка ми е била учителка?” Димитър Амбарев: „На нищо добро не ви е научила, щом сте комунистка и не ми говорете на „другарю”, че…” Такива бяха времената и от дистанцията на времето съм убеден, че отеца бе прав и за провокаторите, и за комунистите и за внедрените ченгета при нас.

            Никога няма да забравя митингите в Мадан и Доспат. Хиляди помаци с български знамена и с четнически униформи и най-отпред отец Амбарев: „Живеем в една страна, страдахме заедно от комунизма, сега обединени трябва да ги съборим! Братя, християни и мюсюлмани трябва да сме заедно, за да сме силни!” Страхотия! А хората с шалвари и такета: „Нашият поп, нашият Амбарев!”  Тогава ме запозна с верните си приятели Хасан Бялков и Емин Хамди, с които обикаляха страната. Той, отец Амбарев бе първият, който продума за СДС в тези райони бе неуморен агитатор.

            Ща координационни съвети сме направили по страната, що митинги сме организирали, що битки изнесохме… В Брестник сме поканени на честване, местните антикомунисти се оплакват, че само николапетковисти и социалдемократи се представят за СДС, не дават на никой да припари. Отец Амбарев тържествено с епатрахил и сребърен кръст служи заупокойна служба, районът му е познат, бил е свещеник в съседното село Куклен. Завършва службата, а той захвърля менчето и чимшира, сваля епатрахила и се обръща към хората: „А сега да си кажем нещо срещу комунистите.” Хората пак се оплакват и той ги съветва да правят координационен съвет на СДС: „Ванка, ти нали си даскал? Ще станеш радикалдемократ, събирай десет души и пиши протокол. Цоньо, намери и ти десетина твои хора и направете едно дружество тук. Петьо, ти малко на курва се правиш – ще станеш член на клуба за преустройство. На Станьо баща му е бил цанковист, няма такива в СДС, но ще станеш от Демократическата партия. Ей ви един съвет, ще се събирате всички, ще обсъждате, но ще изберете земеделец за председател, защото те знаят какво е лагер, какво е затвор, воювали са с комунистите. Избори идат, трябва да бием, ще спрете да се карате…” Някои от тези хора останаха доскоро в СДС, някои се разпиляха скоро след това, но винаги си спомняхме за безподобния отец Амбарев.

            Започна да става опасен и за внедрените хора в опозицията, защото не цепеше басма на никой. Все портестирахме, бойкотирахме, призовавахме, карахме се и скоро решиха да му отмъщават. Преглътна много обиди в Пловдив, много  подставени лица започнаха да недоволстват, че бил краен, че не се управлявал, не се съобразявал, но се оказваше винаги прав рано или късно. Още помня репликата на Д. Бакалов от БКП на едно от заседанията на РКМ в Пловдив: „Ама може ли да не каните оня ужасен човек Отец Амбарев?...” Младежите, учениците и „Подкрепа” напуснахме, а нашите уж хора ни обвиниха, че правим провокации. Един ден отиваме при секретаря на общината да искаме разрешение за митинг/мисля, че се казваше Кузма Кузмов/,  а той любезно ни каза, че най-добре ще е да отидем и проведем митинга на летния театър, било широко, удобно, озвучено… И в този момент Отец Амбарев стовари такъв юмрук по масата, че чашите се разплискаха: „Каквооооо, пращате ни там да ни следите, да сме затворени, настрани от хората. Ние, опозицията трябва да сме само на площада, хората трябва да ни виждат, да ни чуват, СДС ще е само на площада, така да знаете, никакви летни театри и такива комунистически номера! Никакви!”. Общинарят остана със зинала уста, крясъците на Амбара се увеличаваха и накрая бързо-бързо кандиса да направим митинга на площада. Такъв беше отеца, без който СДС в Пловдив нямаше да е това, което стана, въпреки „меките и сговорчиви” политици от разни клубове и движения. Описвал съм многократно какво направихме на първите избори в града и ролята на Отец Амбарев в тях. Беше величаво, много величаво и така и не успяхме да запишем всичко. Имам дълг към теб, приятелю…

            Подмамиха го от „Подкрепа” и замина за София, после се оказа, че нещо се объркали, но отец Амбарев стана първият свещеник в Града на истината, който си устрои там храм – кръщаваше, женеше, служеше на площада, в палатката. После ген. Семерджиев го обвини, че е основният виновник за подпалването на Партийния им дом. Във филма за този палеж още звучат думите му: „Амбарев, Амбарев, той е виновен за подпалването, той призова да се руши партията и да се унищожи всичко…”

            После победихме „с малко, но завинаги”, отците на Христофор Събев превзеха Синода, но отец Амбарев предупреждаваше: „И при разколниците е пълно с ченгета, църквата не трябва да се дели, има канон, борбата се води вътре, не с разкол и окупация. Не искам да сменяме едни ченгета с други…” И пак бе прав, но го разбрахме след години.

            Отбивах се често в „Света Петка” през годините и все за политика говорехме, за старите приятели, които изпратихме в небитието, все спомени споделяхме, особено гневлив бе отеца като бивш монархист на Симеон и неговото НДСВ: „Гадове, големи гадове излязоха тези хора. Не съм предполагал, че Симеон ще се свърже с комунистите. Мръсна работа, Ицо, много мръсна…” Но си водеше своите битки. След избирането на Плевнелиев за президент заедно с Петър Бояджиев и Алфред Фосколо/стари, затворнически приятели/ ходихме да искаме промени в закона за досиетата и пълното отваряне на архивите. Бюргерът го натискаше, но дойде с достойнство и чест, а скоро след това отрязаха част от крака му. Болежките не го напускаха, но пазеше стария хъс за битки. Дори отпаднал и болен не се уморяваше да води непрестанната си битка с комунизма. На протестите срещу правителството на Орешарски бе пак на площада и пак с мегафона и един ден с горчива усмивка, докато слизаше с Даниела Горчева от таксито ми каза: „Е, Ицо, пак сме на площада с мегафоните, май нищо не се е променило за 25 години!?”. А веднъж излизаме от София-Прес след пресконференция и той се спря на стълбите: „Да знаеш, че и да умра ще вампирясам и пак ще ги тормозя комунистите! Няма да се отърват така лесно от мен, така да знаеш…”

            Само седмица – две преди да го вкарат в „Пирогов” със страшната диагноза „рак на белите дробове”, прочел, че съм изхвърлен в Брестовица, без лекарства, без пари, без храна и ми се обажда: „Докъде стигнахме, приятелю, тъжно ми е за теб?! Кажи адреса да ти изпратя някой лев, не заслужаваш такава съдба.” След ден-два получавам 100 лева, които в този момент са за мен спасение, истинско спасение и лапидарното „С теб съм, Ицо – Димитър Нончев Амбарев”. Нещо ми причерня, задуши ме, сълзите рукнаха. Търсих го да благодаря, да се поизплача, но… До оня ден и думите на вярната му съпруга Нина: „Ицо, отиде си…” Господи, Отче, Приятелю, как така ще си отидеш? Защо, защо? Отче, имам да ти връщам 100 лева, които ме спасиха! Свещицата гори за теб, за упокой на немирната ти душа! И да знаеш, че Господ ще те посрещне като праведник, който изгоря в мъката си! Отче, приятелю – прости и Бог да е винаги с теб, там горе…