Щракни върху снимката!
08.02.1999 год. С Отец Д. Амбарев и Петър Манолов. В средата е сина на Петър художника Моно Петра.

Сбогуване с Петър Манолов

            Утре ще изпратим и него – легендарен антикомунист, поет, българин, чепат човек, просто Петър Манолов. Той е последният от поредицата дебели пловдивски глави, които се възправиха срещу комунизма, много преди всички останали и самообявили се дисиденти – Илия Минев, Стефан Вълков, отец Благой Топузлиев, отец Димитър Амбарев и сега Петьо.

            Отива си безвъзвратно една съществена част от нашия живот. Преселва се в отвъдното и последния от групата на бай Илия, създала Независимото дружество за защита правата на човека на 16.01.1988 год. и станал първия секретар на НДЗПЧ.

            Станахме близки още в далечната 1989 год., когато той бе обявил гладна стачка срещу властниците с искане да му бъде върнат отнетия от ДС личен архив. Бе станал кожа и кости, но там на ул. „Стамат Матанов” в Стария град в Пловдив всеки ден идваха хора, за да го подкрепят, а отвън дежуряха цивилни агенти на ДС. Когато отидох заварих там Биньо Иванов – също голям поет и антикомунист. Чакаха обаждане от „Свободна Европа” и намираха сили да се шегуват, а Петьо се обърна към мен с укор: „Що ти трябва бе, момче? Ще си направиш голяма беля – те не прощават.” А ги гледах като икони, защото на 27 години е истинско щастие да срещнеш такива хора. После заваляха телеграми от цял свят в подкрепа и милицията клекна и му върна архива, а бай Илия Минев продължи стачката от гр. Септември, последваха майските стачки на мюсюлманите, където се включи активно в организацията и отец Амбарев. Последва екстрадиция във Франция и участия в един куп конференции за правата на човека в комунистическа България, но Петър си остана преди всичко поет. Поемата му „Сто кръпки” бе най-цитираното литературно произведение по студентски купони като демонстрация на непримиримост към режима. Превърна се в литературния шлагер на цяло поколение младежи. Ето малка част от нея:

„На вас, болезнени ангели на Света, не ви трябва нищо!

Вас ви изгониха от театрите. В тях се въртят някакви тъпи пиеси.

Режисьорите ги поставят и псуват, актьорите играят и псуват,

осветителите псуват и осветяват, критичките озъбено се хилят

и възхваляват, съвсем; изкуство за изкуството,

но защо толкова много накъсани нерви,

защо толкова електричество за прожекторите,

защо толкова много нищо!

Киното стана недостъпно за всички ни, а телевизията вони

като духовен публичен** дом…

Ние свикнахме вече да можем без толкова много неща!

Господи, каква изумителна свобода!”

            Тогава, по време на гладната му стачка т. нар. „пловдивски интелектуалци” се орезилиха гръмовно с изумителното си писмо „За кого плачат?”, което публикуваха в „Работническо дело” и падението им стана пълно. Но той прости и на тях, направи го на едно четене със стихотворението си „Острия” и отмина, просто отмина с пренебрежението на силния дух.

            До сетния си дъх Петър продължи да е чепат и опак човек, да дразни с неординерното си чувство за хумор и остър език. Глождеше гузните съвести! Издаваше книгите си по стародавния си начин – като самиздат. И не искаше подаяния от никой – премина гордо през света и остана тъкъв какъвто го познавах преди десетилетия. Щастлив съм, че изкарахме няколко лета на коптора му – къщичка на Иракли дето се усамотяваше в топлите месеци и живееше като същински отшелник. Там беше най-истински и най-щастлив – далеч от суетата на множеството.

            Над чаша вино в гражданския клуб в Пловдив му взех последното интервю, което се появи във „Фактор” на 19.01.2015 год. със запомнящото се заглавие: „Живеем във време на режисирана свобода”. Много тъга и много пропилени надежди има в него, много спомени, когато бяхме „заклещени в комунизма, но вътрешно бяхме по-свободни.”

            Разрових се в архива си и попаднах на една снимка, която е правена на 08.02.1999 год. /каква ирония ?/ и на нея усмихнати сме с двамата вече покойници – отец Димитър Амбарев и Петър Манолов. Петър ме е прегърнал бащински и сякаш чувам иронията му: „Е, за какво беше всичко това?...”

            Не знам, Петьо, не мога да отговоря и сега, но съм сигурен, че никой няма да ни вземе и по някой да ни замята – това, може би, ни стига, за това издържахме… Дали е суета или нещо друго, но вие ще си останете велики антикомунисти и ще стряскате нечии съвести, дори и там – отвъд.

            Много, много ми е мъчно за Петър! Не е справедливо да си отиде така. Дали е бил самотен или пък отново с иронична усмивка е посрещнал Оная с косата и както казваше – „Ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет!”. И дори в Рая ще тормозиш нечии съвести, Петре, защото много отдавна остави поетичното си завещание:

 

Монолог на Моно Петра

По-леко би се преживяло като ехо.

Останах камък. Сам. В морето.

Тежи ми!

Не тъжа.

Тежа.

С нозе дълбоко впити във земята,

за да не може някой да ме вземе,

по някого да ме замята!

Поне докато стана пясък!

Поне докато стана пясък!

му памет! Помня един хепънинг в университета през 1988 година. Тогава Петър Манолов взриви присъстващите с поемата си "Стоте кръпки". За нас, чиито уши бяха привикнали на тогавашната пропаганда, подобна смелост беше направо нечувана.
По-късно и животът ни се преплете, после раздели..и т.н. За него сигурно могат да се кажат различни неща, но едно е факт - той има смелостта да се опълчи срещу тоталитарната система, когато това наистина беше опасно!

Бог да го прости!

"Останах камък. Сам. В морето." Тази символика изглежда е действителна. През август на 1986 г. с няколко приятели от Бургас се отправихме при други, които бяха разпънали палатките си точно там - на поляната и в сухото дере зад каменната вила на Петър Манолов, на брега на морето, под Иракли. До тогава бях чувал за него, но не знаех нещо повече от това, че е поет, който недолюбва комунистическата власт, а това е особен проблем за всеки, дръзнал да изразява и заявява публично това. Вилата, разположена в края на гората, под и между дърветата, само на хвърлей от плажа, изглеждаше някак си много тайнствена и загадъчна, но и много предразполагаща с местоположението си за размисли, беседи, но и за много други, търсени от млади хора, неща. За съжаление, Петър Манолов беше заминал преди ден-два за Пловдив, по разни дела или за провизии /примерно/, та не ми е било писано при една такава случайната възможност да видя на живо образа един действителен пример за непримиримост на българският дух в едни безкомпромисни времена. След като свършихме запасите от вода, а чешмата, която беше единствена наоколо в своеобразния двор на поета, не ни удостои със своето внимание, се наложи да отидем по плажа до единствената станция/база на около 2 км. на север. Оказа се, че тя е на Благоевски районен комитет на БКП, и по студентски се възползвахме от всички екстри - баня, покупки в магазина, но докато не усетят, че не сме от "техните". Цените в магазина, като в магазина от търговската мрежа - 3.5 лв за 0.5 л. за бренди Сл. бряг, например. Що се отнася до метафората с камъка, вероятно е свързана с това, че нашите приятели ни показаха къде е единственото място наоколо в морето, където можем да намерим подводен риф и да наберем миди. Така и не можахме да го улучим. Та, нито миди ядохме, нито почувствахме тази особена атмосфера около "домакина", на живо. Съзнавам, че не е нищо особено това, което описвам, но все пак е един дребен щрих за времената, преди "демокрацията".