Президент по реформаторски

            Да беше чудо да сме се обединили около него, а то избор на кандидат за президент на супер странната коалиция Реформаторски блок. Бе ясно на парламентарните избори, че това сборище се прави за спасяване и парламентарен имидж на практически умрели партии, иначе някой би ли ми посочил поне два белега, които да обединяват Меглена Пръмова, Радан Кънев, Божидар Лукарски, Корман Исмаилов и Николай Ненчев, а към тях да добавим и бившия царист Божидар Великов. Айде някой да ми посочи нещо общо между тези персони – чедото на ЦК на БКП, на др. Пръмов, на др. Теллалов плюс племенника на комунистическата терористка Солчи Конфино плюс фена на Локо-София плюс отдавна изтлялото БЗНС и т.н. Просто да се смаеш. Тези персони се видяха с много власт, която им подари Борисов и се взеха насериозно. Истинският екшън настъпи, когато решиха да издигат кандидат за президент. И стана тя каквато стана…

            Първоначалната самономинация бе на Радан Кънев. Нали си спомняте по Нова телевизия как се засили сякаш ще скочи рекорда на Стефка Костадинова: „Въобще не изключвам възможността да се кандидатирам!”. Е, бързо го изключиха. Първо Меги Пръмова изказа с ехидна усмивчица съмнения „около самонаминацията”, а после го цапардосаха с предупреждението, че „Рада Дълбоката” ще предизвика тътен за зевзеците, та и цялата ДСБ ще сложи фира предвождана от Радан. И той миряса, но за много кратко. Ни в клин, ни в ръкав и без да се консултира с никого извади от ръкава раданов кандидатурата на настоящия президент Росен Плевнелиев, което бе меко казано гадно и непочтенно, защото нито е имал консултации, нито съгласието на държавния глава. Наложи се самият титуляр да направи официално изявление и да обясни, че няма намерение да повтаря мандата си след ужасните лични трагедии, които го сполетяха. Радан стисна тънки устни и тръгна да калесва други.

            Върнах се назад и погледнах блога на Кънев. В него пише, че „Лидерството е функция на успеха” и май е така - един лидер се утвърждава чрез успехи – убеждава в своята правота и когато търси компромиси, изхождайки от обстоятелствата. А какво сътвори лидера на ДСБ. В разгара на кампанията за местните избори през 2015 год. ни в клин, ни в ръкав обяви, че не му е чуждо намерението на се кандидатира за президент. А отношенията в самия Реформаторски блок по това време си бяха доволно сложни и ударът срещу партньорите бе очевиден, а да не говорим, че нямаше и никакво предварително съгласуване. Логично последва и провалът за ДСБ на местните избори, но пък още тогава Кунето Пръмова заскърца със зъбки.

            След това последва дълго и протяжно говорене за „Новият десен проект” – гръмки приказки, от които никой не разбра какво аджеба фиксират реформаторите за този „нов проект”. Но говореното продължи твърде дълго и все се ограничаваше до неясно обещание за нова визия, която никой нито видя, нито усети. Върнаха се към приоритетно лансиране на „гражданска квота” чрез номинации на неясния Граждански съвет при реформаторите. Титанично избутаха седем кандидатури за президент и ги пуснаха по пистата на номинациите, но се оказа, че половината въобще не знаят за подхвърлянето на имената им, а още толкова категорично отказаха да бъдат лансирани.

            И в крайна сметка останаха кандидатурите на Гроздан Караджов, Трайчо Трайков и проф. Велислав Минеков. Реформаторите изчерпиха „новия проект” с тези три личности, които безспорно имат своя положителен обществен имидж, но дали това е достатъчно? Гроздан Караджов няма силен аргумент чисто политически пред останалите – бе от приближените на Иван Костов и участник в правителството му, бил е още в началото на промените активен деец на младежките движения, като парламентарист е от малкото опозиционери на практика, но всичко това не изгражда достатъчно авторитетна ситуация за президентски избори. Трайчо Трайков е от сравнително новите лица в политиката ни – икономически министър в първото правителство на Бойко Борисов, но доста безцеремонно отстранен след неговите изпълнения в една арабска страна, когато предпочете плажа пред преговорите за енергийната ни политика. На мен ми направи добро впечатление, че Трайков се опита да пресече грешната политика на държавата по отношение на олигарха Георги Гергов, но този път съдът му сложи прът в намеренията. И май това е всичко, с което той приема лансирането от реформаторите. Обществено най-разпознаваем от тримата е проф. Велислав Минеков – преди всичко медиен герой, който има ясни и категорични позиции срещу политиката в културата, интелигентен и остър, с добра артикулация, но прекалено еднопланов в предпочитанията и омразите си. Демонстрирайки остро противопоставяне на властта Минеков влиза в странно противоречие с партийната си шефка Пръмова или това е поредния гаден ход на самата просветна министърка – играе една роля пред Борисов и съвсем друга пред реформаторите. Това е всъщност нещо обичайно за нея, както казваше един приятел: „Страшно е да попаднеш в кунките на Кунето, ако става дума за властта.”

            В крайна сметка ми е тъжно за реформаторите. Не можаха да артикулират и поне да се опитат да лансират някакъв „нов десен проект” и очевадно не могат да намерят подходящ, десен кандидат. А такива има, но никой не си прави труда да ги търси. Убеден съм, че да се разходя по главната улица на Пловдив или София ще намеря няколко десетки подходящи десни кандидати за президент. И съвсем не е трудно. За мен десния кандидат трябва да отговаря на няколко задължителни условия: - да има смелост да казва не; - да е просветен патриот; - да не е бил по никакъв начин свързан с ДС; - да не е бил чедо на ЦК на БКП/като Меглена Пръмова/; - да не е бил член на БКП; - да знае езици или основните европейски; - да е добър комуникатор и задължителните конституционни изисквания – над 40 год., българин по рождение и да е живял последните 5 год. в страната. И така – нима не е по-достоен от тримата лансирани един Алекс Алексиев например, но пък не съм сигурен дали ще издържи изискването да е живял последните 5 год. в страната, същото е с д-р Любомир Канов, но пък има още толкова, които отговарят на профила за десен кандидат. Един Хари Харалампиев – чудесен юрист, десен човек, с обществено силна позиция, или Ренета Инджова, Александър Йорданов, Евгени Михайлов, Мартин Заимов. Защо пък да не се даде втори шанс на бившия президент Петър Стоянов, даже Иван Костов ще стои много по-стабилно, отколкото тримата номинирани. Всъщност, реформаторите имаха кандидати, които да им измият очите пред десните избиратели, да оберат десните гласове или поне голяма част от тях, да защитят обществения си статус, но не искат да го направят по незнайни причини и ще оставят за пореден път своя „нов десен проект” без силна кандидатура, а по този начин ще продължат да дълбаят към окончателното си затриване и ще приближат естествения край на коалицията.

            Наистина е тъжен и труден пътят на десния организъм в родната политика. Там се преплитат стари омрази, личностни непоносимости, вътрешна конкуренция/за какво ли?/, непомерни амбиции за власт и влияние, слаби характери и лабилни психологически персони. И бавно и упорито Реформаторския блок си върви към своя тъжен залез, за съжаление…

Извинявай Хр. Марков но аз стигнах до тук;
„Президент по реформаторски

Да беше чудо да сме се обединили около него, а то избор на кандидат за президент на супер странната коалиция Реформаторски блок.“