Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2017 09:46 - Райко и леля Сара. Краят на приказката.
Автор: toross Категория: Политика   
Прочетен: 2018 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 01.06.2017 09:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

       

              Райко и леля Сара. Краят на приказката.

След гръмовната си победа на спартакиадата в Ловеч над шампиона Росен Ибишев Райко пак се върна в Торос, обвит в непреходна слава. Имаше покани от ЦСКА и „Славия”, но гордо заяви, че той е от „Левски” и няма никакво намерение да ходи при тях, защото щели да го бъзикат в селото, пък много, много не му се спазвал режим. Започна да се връща все по-често към спомените за фиордите в Скандинавия и особено към оная невероятна красавица Фрида и взе да констатира в кръчмата, че е направил голяма грешка, че сега колегите му там живота си живеят, печелят пари, а той, Райко, се скапва тук в България.

На въпросите ни защо се върна с цветната риза и джапанките толкова изненадващо, отговаряше с тъга и гордост:

-         Ами изведнъж ми стана мило за Торос, за Вита, за приятелите, за северняшкия вятър, това е носталгия бе, пичове, като те хване, полудяваш… - и спираше, отпиваше от чашата и замечтано се заглеждаше някъде в неизвестността, дето се разхождаше Фрида.

Един ден пристигна вкъщи и сподели с мен, че е решил пак да се маха от „тази скапана държава”, нищо не го задържало тук и не съм ли имал идея за измъкване. И още много ми говори - за липсата на перспективи, за тормоза, който му налагали „разни ченгета”, за свободата, където можеш да си правиш каквото искаш, само да не пречиш, и така нататък. Единственото, което ми хрумна, бе да пробва пак с музиката. Все пак бе заминал за Скандинавия с група, харесвали го, имал талант и като нищо пак ще го вземат, щото той, Райко, е толкова атрактивен, че…

Замина и се върна след седмица. Харесали го две-три групи, търсели добър барабанист, но като опряла работата до документи и разрешения, го повикали другарите от народната милиция и кротко му обяснили, че той няма никакво доверие при тях. Помогнали му разни другари първия път, но той не изпълнил договора и зарязал групата тъжна и нещастна. „Ти, момче, си неуправляем, не можем пак да рискуваме с теб…” – така му казал някакъв много важен шеф в София и Райко вместо за Сандинавия при Фрида взел автобуса за Торос.

-         Всеки поема пътя си нанякъде, а аз се въртя като пумпал. Не ми се стои, защото съм видял как живеят хората в оня свят. То направо си е мъчение за необуздан хъш като мен да се размотава в тази скука – завършваше Райко, заканваше се на всичко живо и вадеше плоча на „Пърпъл”.

Веднага компанията даваше нови предложения за спасение, дори се стигаше до вариант да се повтори отвличането на самолет, както направи преди две години Краси Шугата, но други контрираха, че нищо не станало с оная работа, сложно било, а сега Краси търка наровете в затвора за цели девет години. Останал му само прякорът Красен Терориста. Спасението дойде с Гергана, която пътуваше свободно из Европа, защото баща й бе важна клечка в някакво посолство, но гаджето не пропускаше възможностите през лятото да си дойде, да ни впечатли с тоалети и новини от онзи, другия свят, пък и да види очарованието на дивата компания в Торос. Та Гери каза, че Райко може да си реши въпроса, ако се ожени за чужда гражданка, и тогава никой не може да го спира и той щял да си пътува, където иска, защото ще получи нейното гражданство, и тогава… От компанията след време разказаха, че видели зелени пламъчета в очите на Райко, но той тъжно сподели:

-         Ами не знам чужд език, как ще я свалям?...

Гери направо му каза да намери някоя баба чужденка и да спретне един фалшив брак, да се договорят предварително, може и да не се консумира, да подпишат и да отлита. Не можела да го гледа как се мъчи тук, щом вече е видял Норвегия и Швеция, прегръщал е Фрида от АББА, дори се снимал с нея, а сега да го тормозят разни простаци. Райко въздъхна, отпи, но прегърна и целуна Гергана. Павлина си тръгна ядосана, а Гери замина на другия ден.

По това време сформирахме група за търговия в Торос. Мнозина бяхме студенти и имаше мегдан за далаверки – дънки, луксозни цигари, уиски, грамофонни плочи, лъскави дрънкулки, а доларът вървеше 2-2.50 лв. и светът идваше по-близо до нас. След оная фатална вечер с Гергана и Райко се включи активно. А през 1985 год. животът беше толкова мамещ… След хубав удар се настанявахме за дълго в бар „Астория” или в нощния бар на хотел „София”, а ако някой забиеше гадже, поемахме към Витоша. Животът бе мамещ и забравихме мисията на Райко и неговата мъка.

Май беше август или септември 1985 год. и на центъра в с. Торос, Луковитско, спря тържествено черен мерцедес. Огромната кола изръмжа и някак си гордо паркира пред селския ресторант. Съдено ни било да се ошашавим още веднъж, защото от немската кола бавно слезе… Райко. /Не беше с шарена риза с палми и джапанки, а с ослепително бяла риза с къс ръкав, черен панталон и мокасини/ Помислихме, че го води милиция от поредния му екшън. От колата слязоха две възрастни жени и шофьор. Излязохме, за да се убедим, че това, което виждаме, е истина, а Райко усмихнат ни махна:

-         Елате бе, пичове, че скоро ще се забравим…

Приближихме и попитахме нещо от рода на: „Какво става тук, Райко?”. Той махна на двете жени и ги представи:

-         Запознайте се: Сара, моята бъдеща жена и нейната братовчедка Бети.

Не стана земетресение, но в душите ни настъпи такъв трус, че още го помня, защото „бъдещата жена” бе поне на 60-65 години, облечена, меко казано, цветно, „братовчедката” и тя бе на тия години и в същите фриволни одежди. Сара и Бети усмихнато се здрависаха с нас, социалистическите скапаняци, огледаха площада на селото и ни попитаха как я караме. Може и нещо друго да са попитали, но не помня – потресът бе ни обзел до загуба на разсъдък. Райко взе нещата в свои ръце и накратко ни обясни каква е работата. Сара била българска еврейка, която от години живеела във Виена, преди Девети септември имала сериозен актив в борбата на комунистите, сега я почитали на най-високо ниво. Във Виена преди много години се оженила за някакъв евреин, от когото имала дъщеря, която от години се била преселила в Израел, а мъжът й преди пет години го блъснал камион и се споминал. Сара останала вдовица, но животът я искал и попаднала на Райко, който си спомнил съветите на Гергана и се договорили за всичко, след като той й разказал за неговите щения. Запознали се случайно в хотел „София”, допаднали си, тя го водила една-две седмици из хубавите кръчми в столицата и договорката станала без излишни драми. Шелека зададе с глух глас въпроса: „Чукате ли се?”, а Райко загадъчно се усмихна:

-         Ще се подпишем тук, в България, и после заминаваме за Виена. За това дойдох, да ви поканя, да се видим, защото скоро си бия камшика към свободния свят.

Потресът трудно ни напускаше, приятелят ни осведоми, че ще отидат до тях, а вечерта ни кани в ресторанта на къмпинга на Боаза, където те се настанили, защото нито в Торос, нито в Луковит, нито в Тетевен има хубави хотели, а Сара държала да види родното му място и да се запознае с приятелите му. Огледах бъдещата булка на Райко. В интерес на истината бе добре запазена за годините си, дребничка, слаба, с леко прошарена коса и тъмни игриви очи, доста пръстени по ръцете и голям гердан около врата, ефирна блузка и ленен панталон. Братовчедката Бети и тя в този диапазон.

Райко подробно ни обясни вечерта в колко ще ни чакат, че е запазено всичко, даже менюто е поръчано и точно в 8 часа ще дойдат таксита и ще ни чакат, докато се веселим. Който искал, можело да остане да спи там. Абе, въобще да не се притесняваме за нищо. Сега щял да отиде до тях и после …

Като каза това „до тях”, се спогледахме, защото си представихме, че Райко ще трябва да представи Сара на майка си, леля Янка, и да обясни като какво мисли да прави… Но докато се споглеждахме, „Мерцедесът” изръмжа и отведе Райко и двете повехнали дами към бедната къща на селския герой, който бе прегръщал Фрида и нокаутирал Росен Ибишев.

По-късно се разбра, че майката на Райко се прекръстила няколко пъти, проляла и сълзи, защото се оказало, че бъдещата снаха е по-голяма от нея с цели 3 години, а докато Райко успокояващо говорел за нещо като сметка, за някакви договорки, баба му Цона просто се свлякла на земята. Какво е станало нататък, никой не знае, въпреки че се събрала махалата да види какво чудо е довел Райко, който се кипрел с „Мерцедес”, но визитата приключила бързо. След един час компанията бе пак при нас и Райко ултимативно ни каза, че вечерта ни чака в ресторанта на къмпинга на Боаза, всичко там било запазено за нас, щяло да бъде весело и безгрижно и даде пари за такситата.

Остави ни в пълен потрес. Оглеждахме се един друг и се питахме какво става и истина ли бе това, което видяхме. Павлина първа реагира и обвини във всички земни грехове оная „уруспия” Гергана, която запалила главата на Райко с този брак по сметка. Шелека контрира, че сега той изчезва във Виена, ще си живее живота там, а ние ще се скапваме тук, ще продаваме дънки и долари, абе това не бил никакъв живот и така нататък, а Павлина писна още по-силно. Така или иначе решихме, че довечера сме на тържеството, просто не трябва да си го спестяваме .

Вечерта домакините се бяха погрижили тържествено за цветната компания, но нещо ни глождеше – чувствахме с тъпите си глави, че нещо не е в ред с този „брак”, но пък Райко и леля Сара изглеждаха щастливи. Ресторантът блестеше като покривките по масите, питиетата бяха само квалитетни за онова време, въобще веселбата бе подсигурена луксозно. Седнах по-близичко до леля Сара, за да я разпитам от любопитство за пламналата любов с дивия герой Райко. Тя се оказа приятен събеседник и с удоволствие разказваше битието си. Още ненавършила 20 години се включила в борбата срещу депортацията на евреите – държала речи, подписвала петиции, укривала нелегални. С една дума – имала сериозни заслуги „в борбата”. След 9 септември се изселила със семейството си в Израел, защото и „комунистите ни намразиха”, там се оженила за богат евреин с български корени и му родила дъщеря. Обичали Европа и се преместили във Виена, където мъжът й имал бизнес, а и тя бързо включила на тази вълна. Всичко било като в приказките, детето учило в престижни колежи, бизнесът с имоти процъфтявал, купили си хубава къща и вила в Алпите, но някъде в края на 70-те мъжът й загинал в автомобилна катастрофа и леля Сара останала сама. Наследила огромно богатство, но „сама не се живее” и тогава се появил Райко, който бил „много нещастен и самотен в тая страна” и интересите им съвпаднали. Точно така се изрази: „интересите ни съвпаднаха”. Не посмях да попитам като как са съвпаднали интересите им, но и без това компанията вече беше преминала на второто питие и никой не се интересуваше от повода, пък и тогава бях потънал в зелените очи на Юлиана, та и не се интересувах много-много от романтично-приказната история.

Шелека покани Бети на танц, стана и новобрачната двойка, ние също се изнизахме към дансинга и компанията се преля в гласа на Челентано. После затретихме и се поръчаха още питиета. Някъде в бурята на вечерта леля Сара в приповдигнато настроение обяви, че с Райко са взели решение да направят… сватба, и тя щяла да се погрижи всичко да е изпипано, вече имала идея тържеството да е в хотел „Рила” и ни кани цялата група да уважим това грандиозно събитие. Някой се наведе над ухото ми: „Абе, този хотел не беше ли за другарите от голямото „добро утро”?” Леля Сара сякаш видя множеството въпроси в очите ни и побърза да ни осветли:  „Никой не може да ми откаже, защото аз имам заслуги към тая власт, а си и плащам. Искам ви там!” Шелека изрева от удоволствие, а Петьо поръча с ултимативен тон да повторят Челентано и се разля – Balla Con Me.

Веселата и пияна компания остана да отмаря в бунгалата и на другия ден останките седнахме да пием кафе. И тогава Шелека ни довери, като се оглеждаше, сякаш някой ни наблюдава:

-         Абе, снощи не можах да мигна. То не бяха викове, стенания, страшна работа. С Аксиния нищо не направихме, при тези викове за нас не остана време. Не можех да повярвам…

Не вдявахме какво се е случило, та се наложи Аксиния да обясни:

-         Ние взехме бунгало до това на Райко и леля Сара. Разсъблякохме се и се готвехме да започнем играта, но се прибраха Райко и неговата любима и… Абе, като започна едно стенание, не ви е работа… Страшна история. Два пъти излизахме, но не ни даваше сърце да спрем бурния секс – и така до сутринта…

Краткият разказ на двамата ни беше като леден душ. Значи не е било само „привличане по сметка”, не е само взаимната изгода, даже не е за цветните улици на Виена или пък Операта, ами то си било истинско ебане, ама съвсем истинско. Шелека и Аксиния бяха опитни в тая работа и не можеше да има никаква грешка. Кафето го донесоха, но никой не посегна към него, всеки се потопи в някакви свои си мисли. Петьо промълви нещо от рода на „Абе те да не са нарочно викали, то не е много за вярване…” Но Аксиния съвсем логично му каза, че до сутринта никой, никога не може да прави такава инсценировка, ами това си било истинска страст, чували се и други неща от бунгалото, но не били за пред хора, направо им разкатали фамилията и не можело да има никакво съмнение в бурната страст на Райко и оная дърта еврейка и тя лично много им завидяла… А Шелека само тихо промълви: „Ами значи, ще ходим на истинска сватба…”

След две седмици цялата компания се беше „барнала” като за тържествено събитие в столицата. Момичетата направиха един тур по магазините, но бедната социалистическа действителност бе потънала в недоимък, та се наложи да разкешваме по Корекомите. Криво-ляво се справихме, нищо че „тоалетите” ни бяха от сорта на „разноцветен лукс по време на криза”. Жегата бавно слизаше от Витоша, столицата бе опустяла, защото големите държавни босове бяха по морските ширини, та хотел „Рила” бе примамливо празен. Освен нас, социалистическите скапаняци от Торос, дойдоха и майката, и бащата на Райко, защото все пак се женеше сина им и не било много издържано да липсват въпреки убийствената разлика. Криво-ляво се събрахме около час преди церемонията в градинката пред хотела и започнахме да се оглеждаме дали нещо не липсва, а истината бе, че нямахме смелост да влезем в този хотел, че не знаехме като какво предстои, че въобще нямахме представа какво ще ни сервират двамата влюбени. Леля Янка /майката на младоженеца/ и чичо Йото /бащата/ пристъпваха в ступор и неудобство, но се въртяха около нас, защото други на тяхната възраст просто не бяха поканени, пък и те се стараеха да скрият, доколкото е възможно, събитието от селските клюкари. Абе работата си беше нескопосна отвсякъде. Даже по едно време Павлина каза, че няма нужда да се ходи на тази сватба, те и двамата били подписали веднага, само след седмица отлитали за Виена, имали си всичко, живеели си живота и без сватба и нямало никаква нужда от нас. Почти се бяхме разубедили, но се обади Кънчо с контрааргумент:

-         А, не може така. Дошли сме до тук, няма да разочароваме приятеля. Той се е постарал да ни събере, да изхарчи толкова пари за нас. Хич не му беше до сватби, но ето, събира ни да се види за последно с нас, да му разкажем последните новини от село, да види за последно майка и баща, преди да поеме към Австрия, да подиша малко спарен социалистически въздух, да има какво да разказва… Не, не може така – ще ходим на сватбата. Какво от това, че разликата им била голяма, даже неприлична, нали Шелека и Аксиния чуха каква страст ги гони, те ония в оня свят правят секс до късни години, не са като нас да приключват рано-рано… Райко е помислил за всеки от нас: да види, да си направи сметката, че може и на него да му се случи.

При тези аргументи нямаше как да не се запътим към хотела. Леля Янка и чичо Йото ситнеха след нас, навели глави, Павлина бавно крачеше и някак си чевръсто размахваше букета, Шелека и Аксиния си оправяха припряно корекомските тоалети, Васко и Снежана кой знае защо пак преброяваха гостите, Аз и Юлияна преглеждахме за последно подаръка…

Всъщност от неудобството ни измъкна батовчедката Бети. Появи се в шармантен тоалет на стълбите на хотела и ни покани, защото доста сме се забавили, а младоженците вече чакали с трепет да започне купонаът.

И потънахме във ведомствения хотел на ЦК на БКП. Обстановката бе тиха и загадъчна. Вдясно от вратата ни чакаше някакъв зализан тип, който се представи за „Другаря Ташев” и бил цял управител. Мина през всеки от компанията и сериозно пак каза името си и избута напред родителите на младоженеца – те трябвало да водят, а „те” се чудеха къде да се дянат, но с много колебание минаха отпред. Другарят Ташев ни огледа мълчаливо, закопча якето на Васко, защото му се стори много цветна ризата на приятеля, посочи краката на две от момичетата – очевадно бе, че полите им бяха прекалено къси, но все пак одобри вида на компанията. И ни покани. В дъното на ресторанта имаше сепаре, където ни чакаха Сара и Райко и още трима-четирима. Леля Сара изпусна нещо като „Айде, закъснявате…” и кой знае защо изръкопляска, а Райко се спусна към нас и започнаха прегръдки, все едно не сме се виждали цяла вечност. Смутени, припрени и вдървени някак си се настанихме: около Райко, смазани от неудобство седнаха родителите му, до леля Сара се настаниха новите гости, които са оказаха далечни нейни братовчеди, изровени от София, и нататък се отпуснахме ние, селските бекове и момичетата, които си бяха съвсем на мястото с тоалетите. Масата бе предварително заредена с квалитетни питиета, предимно водка и уиски, но на Кънчо се допи гроздова ракия, а Петьо директно си поиска „една мастика с много лед”, което принуди Аксиния да ги скастри: „Стига с простотиите, бе.” На поръчката се отзова другарят Ташев да ни информира, че ракията им била само евксиновградска, а мастика просто нямало, та трябваше и двамата да се примирят с луксозната партийна ракия. Това стана повод леля Сара да вземе думата и да ни уведоми, че „искала всеки да се чувства добре, че тя се била погрижила за всичко, защото не можели да й откажат, отдавна не била се прибирала, а сега дори открила любовта…” След увертюрата тя лепна една звучна целувка на Райко, което накара леля Янка да забоде очи в покривките, а чичо Йото да излее в гърлото си скъпоценната водка. Нещо не вървеше купонът, ама никак – всеки от компанията се почесваше, средоточаваше се в салатите или питието, мълчеше или подхвърляше безсмислени реплики. След като ми омръзна да се любувам на красивите крака на Юлияна, се заех да преброя колко сме присъстващите на абсурдната сватба. С новите гости, с Бети и родителите на Райко наброявахме точно 27 души, а освен нас имаше още четири маси в ресторанта, заети от прекалено сериозни другари. Скуката щеше да ни погуби този следобед. Персоналът изглежда бързаше и той и набързо ни пришпори. Сервираха ни някаква супа от броколи и синьо сирене. Половината от компанията не бяха и чували за такива специалитети, та се наложи Шелека да попита директно:

-         А да имате шкембе чорба и лют пипер?

Аксиния го изгледа с най-ужасния поглед:

-         Стига селски простотии, бе Румене! Правиш ни за смях.

Абе то си беше съвсем кулинарно изкушение, защото Кънчо изсипа половината чер пипер, а Павлина подправи супата с част от салатата. Половината се престрашихме и супата се оказа наистина вкусна, леля Сара бе в еуфория, Райко наблюдаваше съсредоточено компанията, Бети бе и тя в приповдигнато настроение, родителите на младоженеца не поглеждаха храната, чичо Йото наблягаше на питиетата, момичетата преглеждаха тоалетите си, селските момчета привиквахме с блюдата… Персоналът явно бързаше да приключи с това представление, а ние решихме да претупаме официалностите. Павлина и аз тържествено поднесохме подаръка: комплект кухненски прибори и още ред дребни неща, които щяха да им бъдат от полза и да напомнят на нашия приятел за топлите вечери в Торос. И отново мълчаливо забихме глави над чиниите.

Репликите ни бяха през зъби, погледите ни свенливо дискретни, дори музиката не успя да ни разбуди, приповдигнатото настроение на леля Сара и Бети започна да се спихва. И тогава се случи нещо, което ще помним цял живот, та за него се говореше месеци наред, разказвахме различни версии, повтаряхме всеки жест, припомняхме все нови и нови дреболии… Райко се изправи, почука по чашата си с вилица, помоли да спрат музиката за кратко, огледа ни, изкашля се и произнесе реч. Години след това се питахме какво е говорил Райко, дали е репетирал,  допълвахме думите му, но въздействието й бе страховито. Ето какво си спомням аз от нея:

-         Нека да кажа няколко неща, които искам да запомните, да се развеселите, да потанцуваме, да преодолеем живота, за да запомните този ден. Събрали сте се тук за нас, за Сара, за мен, за двамата… На мен в любовта не е вървяло досега, не съм имал и възможност кой знае каква. Все пътувах нанякъде или пък се намираше някой да сложи прът в краката ми. През цялото време се мъчех да бъда далеч от тук, да се потопя в друг живот, но по едно време ми ставаше толкова пусто без село, без Вита или без вас. И тогава се връщах. После съжалявах и пак търсех начин да изчезвам. Този път окончателно – заминавам! Колкото и да ви е странно, намерих любовта. Да, в Сара! Обичам я. Майка и татко не трябва да се сърдят – аз обичам Сара и тя /така казва/ също ме обича. Докосвах мечтата, когато ставаше безпощадно ясно, че тя е само мечта и нищо друго. Така беше с Фрида, за която всички ме бъзикате… Едни ми казват да живея, но да мисля за утре, други ме съветват да не забравям за вчера. Цял живот ли ще се движим между вчера и утре!? Не ви ли се струва, че така ще мине животът ни? Битието и времето – кое ни определя живеенето? Кое е по-важно – вчера или утре? Аз, Райко от село Торос, искам да знам – кажете ми! Не, не искам никой да ми дава съвети, защото открих отговора. Всичко зависи от Днес! От мига, от това, което става в този момент и въобще не ме интересува какво ще кажат за мен утре, какво ще кажат, че съм правил вчера. И утре, и вчера са производни на днес, това е положението! Искам това да запомните от мен – живеем днес. Всичко останало е спомен или очакване, но нещата се случват днес, днес, има само днес. Отпуснете се, веселете се, целунете човека, когото обичате –изживейте своето днес! Утре ще съжалявате, ако сте пропуснали да си направите кефа, днешният ден ще е вече вчера, ще е безвъзвратно отминал. Ние имаме нашето днес – да не го даваме на други, да не го губим, да се възползваме от него, за да останат днешните ни мигове. В Торос имахме съсед – бай Манол. Беше на повече от 80 години. Пращаше ме всеки ден да му купувам ракия. Един ден го питам защо всеки ден ме праща да му вземам по половин литър, а не си вземе два-три литра, а дядо Манол ми казва: „Мойто момче, така всеки ден мога да си направя сметката каква е ракията днес, защото всеки ден е различна – зависи в кръчмата в какво настроение са я сипали, дали кръчмарят е бил ядосан или доволен. От кое буренце са избрали, тя също има живот, променя се, всеки ден се променя. И така всеки ден яз пия различна ракия, а тя ми говори. Говори ми какъв е денят, какви хора влизат и си поръчат в кръчмата, дали я пият със салата, или на голо, дали я разреждат, или не, дали е първак, или стара. Вчера е била една, утре ще бъде друга, а днес ми разказва. И си стоя аз, пия си вкъщи и ракията ми говори, ама ми разказва все различни истории, а те са все днес – като живота.” Моля ви, искам да се отпуснете, да бъдем щастливи днес, забравете всичко, пренебрегнете лошите помисли – нека бъдем ние Днес. Ще ви запомня, ако уважите празника ми, ако направите моето днес и ваше днес. Да не отминава мигът, защото животът е мигове днес. Наздраве на всички от мен и Сара, пожелаваме ви да бъдете щастливи - Днес!

 

Ей, че хубава сватба стана!

Сякаш в спаружения социалистически ресторант влезе животът. Бяха замлъкнали всички, дори тези, които потайничко шушукаха на другите маси, а другарят Ташев чевръсто отвори бутилка и тържествено я връчи на младоженците с думите: „Ти ми напълни душата бе, момче.” И настана едно празненство, не ти е работа. Пуснахме се в диви танци, после се разнесоха нежните трели на Джани Моранди, а Райко удостои Павлина с танц, леля Сара се отпусна в ръцете на Шелека, а Кънчо се престраши с Бети, леля Янка и чичо Йото решиха, че все пак синът им се жени, че и те са хора, и се пуснаха в страстен блус, Васко изпълни коронния си номер и имитира Адриано Челентано, другарят Ташев нареди на сервитьорките да изпълняват всички поръчки, и веднага се намери дори мастика. Извадиха се домашни, торошки ракия и вино, медальонът с гъби бе масово заменен с мешана скара, гърмеше шампанско, във веселбата се включиха всички, ама абсолютно всички. Райко поведе по някое време хоро, което се изви и навън от хотела. Петьо упорито започна да ухажва рецепционистката, а Мариана поиска микрофона да поздрави младоженците с древната песен „Издоле идат манафите”.

Празненството продължи до късни доби и всички забравиха къде сме. Двама-трима вече бяха заспали на масата, Шугата се изпика в саксия с нещо като лимон, Снежана събу, а Петьо тържествено повърна обилно на рецепцията до новата си любима. Работата отиваше към пиянски Армагедон, но в късните часове се появиха някакви цивилни другари, привикаха другаря Ташев и сложиха край на разгула. На другия ден научихме от Сара и Бети, че този ден бил последният в трудовата биография на др. Ташев в хотела.

 

Райко замина с леля Сара за Австрия. Били щастливи няколко години. Райко понеже не можел да стои без работа, се пуснал в свободните боеве. Бил добър и атрактивен. В началото на 1989 год. се случило нещастие. Двамата били на почивка нейде по Ривиерата, а там леля Сара я треснал тежък инфаркт. Линейки, болници, но след седмица си заминала щастлива от семейния живот с торошкия герой. Райко и дъщеря й разделили имотите и парите тихо и кротко, без изцепки. В края на същата година в България падна комунизмът и Райко се върна отново, защото „не можел да пропусне мечтата си”. Дойде и дари сериозни пари на организациите в СДС, помогна ми и на мен в моя мажоритарен район, стана ми нещо като застъпник. Продължи да раздава и да подпомага „демокрацията”. Докато… Видяхме се преди няколко години в Торос. Райко бе с гумени цървули, с работен гащеризон, едното му ухо бе разкървавено, груби ръце, остарял, с прошарена коса и дълбоки бръчки. Усмихна се горчиво и каза: „Важно е да помним, че живеем Днес”. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
4


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 9541567
Постинги: 935
Коментари: 6147
Гласове: 9515
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031