„Певецо! Сега се облечи и тичай на площада”. 

/Александър Секулов. „Море на живите”. 2016, Изток-Запад/; „Хроники и химни”, 2018, Хермес.

Рядко се изкушавам в последно време да тълкувам литературни текстове, но понякога всеобщата бледност в „словестната ни нива” ме гневи и дразни. Книгата „Море на живите” се появи през 2016 год. и освен спорадичните хвалебствия, награди, „мъдрословия” и потупвания  май нямаше нищо, а очаквах да се насладя на умни и всеотдайни тълкуватели, освен дежурните, бравурни и „фенски” възхити. А точно тази книга на Сашо Секулов викаше своите тълкуватели. Защото е искрена,  енергийно кълбо е ,  пренася в друга литературна орбита и НЕ е книга на вдъхновението, а е ЦЯЛА книга на нашия град, агора и море. Тя прескача и търси изповедното в механизма на гените, които всички носим, но не намираме Божественото в тази генна мутация  на преживяното. Не всеки ще постигне онова докосване  до вечността, до „моретата за спомен”. Още размишляваха мъдрословите и тресна „Хроники и химни”.Тя не е друга, тя е продължение… Поетът се е облякъл и трябва да тича на агората, за да разкаже за вечните митове, разхвърляни по калдаръма на битието. Или по другия начин – „ трябва да избием всички в хекзаметър, невъзмутими като древните поети.” Сашо не прави дори опити да разруши старото и да изгради нещо ново /в последните години всеки поет се опитва да направи това…/. Не ! Той просто променя структурите на мисълта в стряскащата по форма сбирка на песните от представянето на текста. Морето на живите естествено се превръща в „хроники и химни”, за да подчертае, че съществува и е съществувало в големите човешки митове и реалиите на съня, да разбереш, че има необясним възторг, че си жив, той разказва, доизмисля, играе с митовете и с неговите лабиринти, просто сякаш кара читателя да му се радва, а масовата простотия унищожава Мита и най-вече Символа. Не знам другите тълкуватели, но аз откривам в „хрониките и химните” далечния глас на Одисеас Елитис, казвал съм го на Сашо, а за себе си го потвърждавам и сега – великият тест за всеки поет е да говориш простичко, ясно и красиво за големият Смисъл. Елитис го може с типичната левантийска образност. Звучи така: „Ако „разглобиш” Гърция, накрая, ще видиш, че ти остават една маслина, едно лозе и един кораб. Което значи, че толкова ти трябва да я изградиш отново.”. С „Море на живите” Секулов разглоби кораба, с „Хроники и химни” прибави маслината, очакваме да завърши с лозето и да съпреживее удоволствието на Елитис.

Познавам Сашо Секулов повече от 30 години и бе от най-органичните филолози в студентските години. Хвърляше се смело в нови и нови пътувания, но никога не изневери на първата и голяма своя любов – поезията. А с „Море на живите”  и „Хроники и химни” не само ни изненадва, но преди всичко стряска. Сашо вървя през годините във всички литературни жанрове и когато аха да се кротне в изящната проза намери своя миг на откровение в  нова поетика, непозната като изразни жестове . Всъщност сега откривам, че това е прелюдията към един сюблимен текст – „Дебелянов и ангелите”. Там властваше империята на спомена, а в двете стихосбирки се разпорежда империята на словото и така затваряме кръга на човечността: „не си безлюден остров ти, ако се съмняваш в империята, в умението й да живее единствено сред красотата”. Преди 7 години попаднахме в една група, която трябваше да напише концепцията, с която Пловдив да кандидатства за приза европейска столица на културата. Работихме много. По идея на Сашо направихме „Град и скорост” – едно интелектуално бижу, което простаците от общинската фондация успяха да унищожат. Сега си мисля, че е било за добро – нямаше, може би, да се появят двете стихосбирки – те обемат големия Символ – Града, поселището, агората, които се разтваря в морето. В безбрежното синьо на вечността. И затова „Дворците ще опразним, тържищата, стъгдите, ще можем да живеем само като варвари.”/Секулов/. Тук отново идва вечната илюзия за друг Певец: „Сега какво ще правиме без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.”/Кавафис/. Дълго се рових в творчеството на оракулите на вечните символи, в поетите на Егея, в полъха на империите, търсех нишките на Сашо, но изненадващо ги открих в един от върховете на голямата словестност. Немур Акелеш е персийски поет /ирански/, който възпява бившата империя на Семирамида, изумителна поезия на вечността, песен за любов, камък и бъдеще: „как Орион със златния си меч
разпръсна и високо разпиля
праха от сънищата на момичетата,
които дъхат на босилек и на здравец…”. Акелеш едва ли е чел българска поезия /той е шиитски проповедник/, бг-поети едва ли са чели негови слова, но тук е великото тайнство на нашепването на високата словестност извираща от силата на митологичното.

В последната си книга Сашо намира точния диалог с големите, вечни текстове на полисемантичността. Често споменава за агората, площада, но и за стъгдите, което е по същество същото – селски площад. Разликата е в усещането за обем. Някъде в дълбините на езика има сходства, често съвсем отплеснати в други значения. / в шопския диалект аналогията е с думата „стрецао”, което по същество е също „агора” /. Има и такъв прочит на „Хроники и химни” като ребус, като енигма. Въпрос на вкус, привличане и обяздване.

Въобще, да четеш и разбираш Секулов трябва да го познаваш, поне в последните му две книги е задължително. Така си мисля. По някакъв мистичен начин се превръща в Одисей – наблюдава и размества пластовете на топосите на морето, водата и свободата – вълна, галера, платноход, вълнорез, остров, флотилия, пясък, пяна, риба и люспа. И някъде настрани сякаш остава тъгата за варварите /Какво е човек да бъдещ, „Море на живите”/. Може би и това е причината да отсъствам на представянето на „ Хроники и химни” – да има тъга за варвари, но нека бъдат по-далеч от избраните…

„Боже, колко синьо хабиш, за да не те виждаме!" – казваше критянина Елитис , а в началото на 21 век един силен глас от Пловдив поиска да отвори портала на всички времена, да изчезнат бъдеще, настояще и минало, да се слеят с вятъра, който да ги носи по хекзаметъра, защото този, който запее Химна на свободата има голяма вероятност да попълни стената на плача в Империята…  А дали не е типично секуловска метафора или пловдивска, погълнала кодовете на вечността ?... Има много време в тези две книги на Сашо – за натрупване на  светове, за меланхолия по изчезващото синьо, за шепот от изящното тяло на вакханките, за … толкова много романтика и жестокост…          

         Дълго се чудех дали пък тази поезия не е жест към сюрреализма, дали типичната епическа словестност не е поклон към странен позив за метафоричния строй на модерността?... Нека оставим на читателя да търси отговорите за себе си.   В крайна сметка някога ни бе виновно невежеството, а днес ни е виновно прекаленото познание… Напевната поезия на Сашо Секулов е слънце, вода и камък – епическа, която се чете пред всички и за всички. Четем поезията Му и за да знаем, че безбрежното синьо на морето и островната земя, както и Империята няма никога да загубим, а дори и да го направим ще се върнем с флотилии или „кораби от светлина”. Поне ще има остров, където да отсядаме, но само да спрем и пак ще затрополят гладиаторските напъни за свобода…

         Изпитах огромно удоволствие от общуването с тези „хроники и химни”, дори в началото ми се стори прекалено заглавието, но в епическия текст потънах … И вечността на водата изтри съмненията. Ах, колко искам да има повече българи да прочетат тези стихове!

                                                                                                   

Заинтригуван съм от написаното и ще потърся книгата - за да видя дали са оправдани тия тъй впечатляващи думи... щото у нас нали знаете как стават обикновено нещата?! :-(