2. varg1
3. zahariada
4. kvg55
5. mt46
6. iw69
7. leonleonovpom2
8. wonder
9. planinitenabulgaria
10. getmans1
11. hadjito
12. apollon
13. sekirata
14. grigorsimov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. ka4ak
7. donkatoneva
8. dobrota
9. ambroziia
10. vidima
2. penata555
3. hadjito
4. varg1
5. simonata
6. lamb
7. missana
8. iw69
9. newbeginning1973
10. kvg55

Прочетен: 21495 Коментари: 25 Гласове:
Последна промяна: 27.07.2010 10:36



Владимир Висоцки – умиращият с всяка песен.
Този текст го писах три дни. Четох за барда. Три дни. Просто е невъобразимо колко много свидетелства, текстове, клипове и сайтове има за Висоцки в мрежата. Направо е чудовищно как е запазена паметта за него!
А си отиде преди 30 години, само на 42 години. На 25 юли по време на московските Олимпийски игри. Разказват, че спортните зали останали полупразни, въпреки неистовите усилия смъртта му да се скрие /съветската преса съобщава за нея след три дни/. А днес има огромен брой материали от прощалното изпращане на най-популярния човек в соц. лагера - http://www.youtube.com/watch?v=UwW5kDZbMUs&feature=player_embedded;
http://www.youtube.com/watch?v=OYrDvBX77KI&feature=player_embedded. На един от видеоматериалите ставаме свидетели на потресаващото му изпращане от майката и любимата жена – последната целувка за сбогом с барда, преобърнал мисленето на милиони, а всичко е толкова обикновено, славянско и руско… Необикновено е множеството, милионното стълпотворение и бдящите милиционери, камионетките, строгите шпалири /колко ли агенти на КГБ са били там?!/, но силата на всенародната мъка сякаш е последната песен на Висоцки, с която се присмива на съветския конформизъм. Много величави и силни кадри. Потресаващи. От ровенето в мрежата разбрах, че сбогуването с Висоцки е регистрирано в книгата на Гинес като най-мащабното в света. В руските сайтове можете да намерите смайващи неща, да ги видите, да станете съпричастни към феномена Висоцки. Например как цяла Москва е озвучена с примитивни магнетофони и висш комсомолски работник пита неразбиращо „Защо се е събрал толкова народ, каква е тази музика?!”, а известен журналист му отговаря: „Разбирате ли каква е работата? Тези хора слушат Висоцки, а не вас, извинете ме.” Факт. Или тълпите, накачорени по покривите на околните на „Таганка” сгради, или купищата цветя, или виещите сирени… Ако не беше Олимпиадата дали нямаше го погребат тихомълком?... Не, не биха могли.
Бях на 13 години, когато майка /Бог да я прости!/ каза, че ще ме води да гледаме едни руснаци, които дошли в България, особено един велик актьор и певец. Леля Анюта бе ангажирана да намери билети, да се реди с часове на безкрайни опашки, но накрая бяха много вдъхновени, че сме сред щастливците. Било е 1975 г. Края на лятото. Помня струпването пред Сатиричния театър. Блъсканицата. Майка посочи звездата на сцената. Нисък, слаб, грозноватичък, който по едно време взе китара и запя. Не ми хареса. На 13 години определено не ми хареса. Стори ми се, че вика, че се дере, че нещо не е наред. Различаваше се много от Джани Моранди, който бях гледал на Слънчев бряг. Пък възрастните бяха във възхитителен ступор… Но крясъците тогава не ми харесаха. Сега си обяснявам защо. Докато пееше ми се стори, че този човек ще умре – лицето му почервеня, вратът му сякаш щеше да се пръсне, виждаше се всеки кръвоносен съд, вените се надуха, лицето му се превърна в жила, тялото му бе малко за енергията… Стана страшно. По-късно, след години разбрах, че съм гледал „Хамлет” – една от емблематичните роли на Владимир Висоцки в „Таганка”. Леля Анюта и майка гледаха като хипнотизирани. Май ходиха и на още един спектакъл, който си спестих с футболен мач на „Герена”. Остана потреса от електричеството на актьора-певец, което разчетох по-късно, по-късно…
В края на десетилетието Висоцки вече бе моден, стряскащ, енигматичен, легендарен и загадъчен. Бе въпрос на престиж да имаш първата му плоча /издадена в България/, да знаеш пикантерии за личния му живот, за Марина Влади, руската водка и неформалните му концерти по мини, поделения, строежи и магистрали. Покрай него научихме и за прочутите руски бардове Окуджава, Галич, Розенбаум, Долски, Ким, Визбор, Никитин /имаше и още, но съм ги забравил/. По-информирани приятели разправяха, че Висоцки често отскачал до Париж, но не само заради Марина, а и да посети бардака „У Таня”, където се събирали проститутки, избягали от СССР. Обичал ги, не се скъпял за 300-те франка/около 60 долара по това време/, че даже ги възпял - http://www.youtube.com/watch?v=A50Ecl-2saA - /Я любил и женщин и проказы.../.За втората му съпруга, някаква красавица Людмила, с която се запознал на улицата в Ленинград. Спрял я и помолил за заем, за да плати счупения инвентар в хотел „Европа”. За обвинението, че в песните си се „подиграва с патриотизма на съветския народ”, докато другаде го наричат „Месията на Русия”, за безумната любов с още по-безумната красавица Марина Влади, която се опитва да го спаси от запоите с имплантираната капсула „Есперал”, а той я вади с нож и продължава жестоката си игра. Със съдбата.
Упорито се заслушвахме в текстовете, опитвахме се да превеждаме, а се появиха и първите български епигони. И тогава разбрах магическата тайна на Висоцки – този човек умираше във всяка своя песен. Влагаше всичко от себе си, сякаш се страхуваше, че няма да го чуят. И тези коне, тези коне, които преследваше и все му бягаха, тези коне като символ на свободата, бързината и уморителния житейски бяг на съдбата - http://vbox7.com/play:086cfff7; http://vbox7.com/play:086cfff7 или безмилостната битка за душите, за нашите души - http://www.youtube.com/watch?v=y-1QX2UGa6U&feature=player_embedded – в един от запазените клипове бардът е на фона на бетонната стена – ярък символ на пустотата в живота ни от онова време. Така разбирахме Висоцки тогава… Сега отново ме обзема онзи страх, че този човек пак умира… И си мисля, че онзи народ-страдалец на комунизма е търсил и намирал във Висоцки някаква собствена реабилитация и духовен реванш, защото той зашлеви оглушителна плесница на империята. Заслушайте се внимателно в текста дори на така наречените му хумористични песни – жестока гротеска, гавра със статуквото на една империя, поразена от комунизма: http://www.youtube.com/watch?v=Ir0C1jXMC20 ; http://www.youtube.com/watch?v=XSdVC0fsvBg&feature=player_embedded. В последния куплет за „утринната гимнастика” има едно жестоко намигване за бягането на място като цел и смисъл на „щастливия живот” в онова време. Или първата гротеска като изповед на арестувания за дребно хулиганство. Или непрекъснатите майтапи, които си прави с еврейската диаспора - http://vbox7.com/play:86e4fa52 - дори някои провиждат ръката им в смъртта на поета-артист. И Висоцки ги преживява с китара, искрено и до болка. Не искам и няма да го кажа, че Висоцки е имал съзнанието или намерението да руши системата, просто търси човешкото, ежедневието му дава повод за меланхолията по свобода и се пита дали има морално основание да съществува такъв живот. Това обяснява и в края безкрайните алкохолни запои и морфина, и личните забежки към нови музи, поне според мен.
Има един запис от неформалните му срещи в България с познатия мизансцен – много водка, рядката за ония години „Кока-кола” и енергията на барда - http://www.youtube.com/user/filatovv#p/a/992C00C6C7C9F6DD/6/YXCPM00SbPo - през същата 1975 г., когато не ми хареса, а е трябвало да съм малко по-голям и по-умен, да разбера цената на един обречен протест. После пък открих и една от прекрасните му балади, които също плашат да се превърнат в сърдечен удар - http://www.youtube.com/watch?v=9vntXVwG0io&feature=rec-LGOUT-farside_rev-rn-2r-10-HM&videos=WkzSOtsAIcQ. Боже Господи! Дали сме живели онова време, онова чувство за безвремие… И дали в Русия няма по-дълга памет за него, защото…
Ами защото в началото на тази година Руския център за изследване на общественото мнение /МЦИОМ/, който е нещо като нашия НЦИОМ прави допитване за кумирите на Русия през 20 век. На територията на необятната страна. Представително. Същата анкета се прави на всеки 10 години. Резултатите са почти идентични. И сега, и преди 10 г. на второ място е великият бард Владимир Семьонович Висоцки /31 %/. Изпреварва го само първият космонавт Гагарин /35%/, а далеч назад са сатрапите Сталин и Ленин, дори Лев Толстой е със 17%, Солженицин с 14%, Сахаров с 12%, Булгаков и Шолохов с по 10% и следват Чехов, Плисецкая, Шаляпин, Роднина, Яшин, Бродски, Репин, Горбачов… /В българския вариант на челните места се подредиха такива „титани на духа” като Азис, Георги Тарабата и Пешо Майната, което за пореден път потвърди старата ми теза, че ние сме много по-болезнено свързани с комунизма, отколкото … Русия/. Не съм убеден дали ще има подобен феномен на популярността, който не е налаган от медии, власт и конюктура и то с 30 годишна давност…
Един от последните записи на Висоцки е песента „Лов на вълци” - http://www.youtube.com/watch?v=-U3vqIUadw&feature=player_embedded#! – само три месеца преди да си отиде, сякаш конете на непостижимата мечта са заменени с вълците на ежедневието. Странно. Няколко пъти гледах този запис. Същото впечатление като преди 35 год. – този човек умира на сцената, сам, с китарата, няма оркестър, няма бек-вокали, няма никой, само Той – но се вгледах в лицата на публиката, тихи, като на представление, може би част от тях изплашени /то в СССР може ли да няма такива/, но и някак си съпричастни, обладани от онзи, който гони вълците…
За смъртта му се носят легенди. Както и за Есенин. И двамата гениални пияници, и двамата врагове на официалната власт, и двамата поети и женени за световни красавици, единият /Есенин/ си отива в началото на болшевизма, а другият /Висоцки/ когато вече агонизира системата… Според болшинството от сериозните руски историци Есенин е жертва на КГБ, доказано умъртвен като е използвана слабостта му към алкохола. Аутопсия не му е правена. Според хорската мълва и някои от историците Висоцки също става жертва на всесилните тайни служби, които използват поредния запой от отчаяние, за да си разчистят сметките с барда. На него също не е правена аутопсия. Хипотезата е на не един и двама руски учени, приятели на поета и негови последователи. Според тях, лекарят Федотов, приятел на Висоцки, сложил таблетка в чашата на поета, с оправданието, че това е успокоително… Малко по-късно, при неясни обстоятелства, умира и самият Федотов. Доста интересен и благодатен за историците е паралелът между Есенин и Висоцки. И в смъртта. Или да се разгледа болшевизма, очертан в контурите между съдбите на Есенин и Висоцки – страховита историческа перспектива…
Успокойте се за миг! Защо не слушате –
не летете тъй бързо, коне!
Придирчиви сте, коне, като вихрушки сте…
Щом тъй кратко живях – да попея поне!
Ще допея куплета, ще ви напоя –
нека само за миг на ръба постоя…

26.07.2010 21:55
По ръба на пропастта, почти на края й самия,
аз конете съм подгонил и с камшика си ги бия...
Въздух тук не ми достига, вятъра, мъглата пия -
чувствам с гибелен възторг: пропадам аз, ще се разбия!
Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Нека бича плющи полудял!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
не докрай доживял, ще умра недопял.
Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...
Зная аз - от урагана като прах ще съм пометен
и с шейната ще ме носят във галоп по пътя леден -
свойта крачка непокорна вий, коне, поукротете,
удължете с малко пътя към приюта ми последен!
Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Стига този камшик е свистял!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
не докрай доживял, ще умра недопял.
Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...
Ний успяхме, че при Господ няма гости закъснели,
а тези ангели защо така зловещо са запели?
Заридала ли камбана лее тези скръбни трели,
или сам така крещя да спрат конете полетели?
Забавете ход, коне, ход малко забавете!
Аз ви моля - недейте летя!
Ах, защо тъй своенравни случиха ми се конете -
да допея поне, тъй и недоживял!
Аз ще ги напоя, ще допея стиха -
миг поне още да постоя на ръба...
© Светлозар Ковачев. Превод, 2009Svetlozar Kovachev
26.07.2010 23:26
27.07.2010 08:22
27.07.2010 09:07
27.07.2010 09:36
27.07.2010 09:42
27.07.2010 11:41
27.07.2010 12:35
Поздрави.:))
27.07.2010 13:58
28.07.2010 12:35
28.07.2010 12:48
Вечна му памет и мир на душата му!
29.07.2010 19:29
05.09.2010 14:30
„Той (Висоцки – бел. м.) зашлеви оглушителна плесница на империята...“
Нищо подобно! Както Висоцки, така и Окуджава, и Солженицин, и Сахаров, и още мнозина други „актори“ (не е правописна грешка, има такъв термин в правото) играха, в по-голяма или в по-малка роля в пиеса, съчинена от престъпния „свръхелит“ на същата тази империя. Титаничните им усилия бяха добре дошли за осъществяване замисъла на „боговете“ за преход от капитализъм към капитализъм (пак няма фактическа грешка – преходът не е от социализъм към капитализъм – както продължават да лъжат лековерното население, а от недоразвит капитализъм към още по-дивашки, продължаващ у нас вече 66, а в Русия – над 90 години). И докато един Есенин се беше оказал пречка за стабилизирането на социалистическата империя в зората на нейното раждане, бардовете от 80-те години (1971-1980) бяха добре дошли за проектантите на рухването й (синове, внуци и правнуци на създателите й, осъзнали нейната безперпективност – пречка за адската им алчност).
Прав е „15. анонимен - Мисля, че е глупаво да причисляваме ... 27.07 13:58 Мисля, че е глупаво да причисляваме Висоцки към антикомунистите. Той не е такъв. Може би най-точното е това определение-антиконформист. Свободна и талантлива руска душа,саморазрушителен талант. Даже много е живял при такъв живот. А режимът в СССР по това време може да не го е възхвалявал,но и не му е пречел.“
Спомня ли си някой, че в онези времена, когато за „Москвич“ се чакаше с десетилетия (с предварително внесени 1500 лева), Висоцки се кефеше на последен модел „Мерцедес“, който съветските катаджии не смееха да спират, макар да виждаха, че зигзагите ги прави откровено пиян водач?
Или онзи епизод, когато със специален самолет го вземат от Москва и отлитат в неизвестна посока, след което „бардът на протеста“ пее пред най-възторжената публика, която
05.09.2010 14:32
По същото време в социалистическа България стартира съпротивата срещу комунистическия тоталитаризъм на един млад българин от с.Клисурица, Михайловградско (сега Монтанско). Изключително перспективният юрист, талантливо открояващ се сред колегите си в Правния институт на БАН и Юридическия факултет на Софийския университет, попада в полезрението на българските органи за държавна сигурност с изпреварилата времето си дисертация на тема „Прогностика“.
Канят го за участие в свръхсекретна разработка – „Страната „Х“ след момента „Т“ – под ръководството на тогавашния министър на външните работи Петър Младенов. Става въпрос за България след Тодор Живков ( http://iankov.blogspot.com/2007/07/t.html
http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_22.html
http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_4331.html ).
Отказът му го води последователно на заточение в Девня, арест и шестгодишно търкане на наровете на Софийския централен, Пазарджишкия и Старозагорския.
Докато Янко Янков-Вельовски е в затвора, отвън кипи трескава „дисидентска“ дейност (друг тип „акторство“ за подкопаване „старата“ социалистическа система и поставяне основите на „новата“ капиталистическа такава). Затворникът се чуди как така „отвън“ са хора, които говорят и вършат къде-къде по-страшни „престъпления“ от онова, за което е осъден, но не ги пращат при него; „Амнести Интернешънъл“ го обявява за затворник №1 на комунизма в България; Държавният департамент на САЩ протестира срещу произвола; Вили Бранд го защитава...
За да разбере след няколко години, че всичко това е бил добре подготвен и изигран театрален етюд „Изток-Запад“ на мафиите от двете страни на Атлантика.
И така: титанът Висоцки играе (почти неосъзнато, но почти) под свирката на източните драматурзи от екипа на „боговете“, а младият (тогава) талантлив юрист, правозащитник, учен Янко Янков-Вельовски – изпълнява ролята на завързано мюре за партньорите им от Запада. Използуват го, докато постигнат договореното „джентълментско споразумение“ – конвергирането на престъпните източни (социалистически) „елити“ в корумпираната част на западните (капиталистически) елити – с цената на геноцида над българския народ.
След което го захвърлят на произвола на мафиотите – новите плутократи – синове, внуци и правнуци на довчерашните „смъртни врагове на капитализма“. На 21 юни 2010 г. двама техни „трудещи се за мокри поръчки“ се опитаха да убият един от малкото автентични борци срещу престъпленията на българския социализъм, и то на емблематично място – входа на българската Съдебна палата – символ на Правото и Справедливостта.
„Новите капиталисти“ не обелиха и дума за това престъпление (медиите барабар с продажната журналя са вече техна частна собственост); някогашните западни „защитници“ на Янко Янков-Вельовски дружно гузно замълчаха в унисон с източните си „демократични партньори“ – ни чули, ни видели. Малцина (неколцина) смелчаци се обадиха (http://toross.blog.bg/politika/2010/06/28/ianko-iankov-i-dyrjavata.568843 ) във все още свободните си блогове.
В заключение: „Не искам и няма да го кажа, че Висоцки е имал съзнанието или намерението да руши системата“ – напомя авторът на есето.
Същевременно: „Направо ме е страх да запитам проф. Янко Янков дали като политически затворник не се е чувствал по-свободен, отколкото в мнимата свобода на демокрацията?!“
Два полюса, два таланта – всеки по своему титаничен, всеки по своему автентичен.
Е, демосът се възхищава до припадък на единия и пренебрегва до забрава другия.
Защо ли после плаче на рамото му (счупено на пет парчета) за клетата си съдба...
12.11.2010 20:01
29.01.2012 13:50
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов