Клошарят и котето

            Посрещнахме сити и доволни 2016 г., гърмяха пиратки и бутилки, мазно се разливаше вино и ракия, даже в храма се усещаше едно приповдигнато настроение… На 2 януари решавам да се поразходя из квартала – да разгледам следпразничен Пловдив, да се видя и чуя с този-онзи, да разпитам за стари приятели и гаджета, да изпия едно кафе и проветря главата. Пък може и да намеря достоверен източник за градската мълва, че един скоро избран кмет прекалил с белия прашец на 31 декември, та се появил в не много адекватно състояние на площада в празничната нощ.

            Приятно студено е, димят комини, малко хора се мотаят по улиците. Почти всичко е затворено и празничната украса е самотна. Работи само кварталната сладкарничка „Червената шапчица” – пет миниатюрни масички, усмихната домакиня, много вкуснотии и най-важното – има пепелници. Заръчам кафенце и паля цигара – заслужен отдих след дългите усилия около трапезата. Освен усмихнатото момиче зад тезгяха, компания ми прави и красива група от две момичета и две момчета – весели, озарени от коледно настроение, любов и обич се е събрала в тях, че става непринудено радостно и свежо. Някаква зимна нега ни е обхванала в уютното заведение.

            Потънал съм в съзерцание, размисъл и приятна следпразнична умора. Проскърцва вратата и влиза в сладкарницата клошар. От тези дето всекидневно срещаме – големи, кални, без връзки обувки, стар, избелял и с мазни петна балтон, стигащ до прасците, нещо като шал, допотопна ушанка с кръпка, развлачена чанта, на която има нечетлив надпис, сякаш всичко в него е мизерия и бедност, отчайваща бедност, бездомна и убийствено самотна. Човекът сваля ушанката /дълги прошарени, сплъстени коси, разрошена брада, също толкова мръсна като косите/, почтително поздравява: „Честити празници на всички! Да сте живи и здрави, да илядите!”. Не, определено не е циганин. Заглеждам се в него – кафяви, тъжни очи и леко притеснение, усмихва се благо, независимо, че животът го е захвърлил „като каса в дъното на коридора”. Познат е на сладкарката, защото и тя се усмихва:

-       И на теб Честита Нова година, бай… ! Ще искаш ли нещо?

-        Ами, чакай да погледна, че това ще ми е на мен празничното ядене. Я ми дай едно малеби. Колко струва? Един лев? Имам, имам. Я да видя дали ще имам и за една боза?...

Странникът сваля едната ръкавица /черни, напукани ръце/ и дълго брои монети, пресмята нещо, после ги изсипва пред момичето:

-          - И една боза, малка. После ще сипеш и малко млекце в кофичката като изям малебито. А да си жива и здрава, мойто момиче.

Девойката, явно запозната с процедурата, изпълнява машинално поръчката. Клошарят приседва все така притеснено на свободна масичка, оставя торбичката на земята, откопчава балтона и вади от пазвата си бяло, бяло като сняг коте с малко рижи и черни петънца. Мъничко, чудно красиво животинче, което уплашено заби нокти в някакво подобие на пуловер, а стопанинът му го погали нежно и свали в скута си:

-     Леко, леко, няма страшно, ще те нахраня и теб… - после се поогледа притеснено, извърна поглед към нас, сякаш очакваше някой да възроптае, да го нахока, че е влязъл с животното… - Извинявайте, то няма да навреди, Мария знае, аз само за няколко минути.

Сладкарката усмихнато извинително погледна към нас: „Няма да ви пречи, нали? Той, бай… е много благ човек. От два-три месеца се върти в квартала, с котето преживява.” Видя момичето, че одобрително гледахме бялото коте и успокоено постави пред странника пластмасова кофичка с малеби, полято с червеникав сироп и малка боза, а той с видимо удоволствие пое лъжичката и без да бърза гребна от сладкото изкушение. Едно от момичетата на съседната маса се разнежи при вида на котето и помоли да си поиграе с него, човекът с усмивка разреши. Животинчето гледаше уплашено, но девойката бе толкова нежна и красива, че и то посегна с лапичка към нея… Господи, колко красота се бе събрала в двете създания!

Всичко ми изглеждащо някак си мистично, странно, мило, тъжно, топло. Загледах се в клошаря, който с видима наслада бе навел глава над малебито и осъзнах, че вероятно това му е новогодишната  трапеза. Къде спи, как преживява в този студ, каква е историята му, обича ли, мрази ли, обичали ли са го, все неща, които исках да  попитам… Изгреба сладкото изкушение, допи си бозата и се обърна към момичето зад тезгяха:

-      Ще ми сипеш ли една чаша мляко, че и то е живинка?

Тя чевръсто измъкна кана и сипа мляко в опразнената пластмасова купичка на самотника, а той се обърна към котето, което весело си играеше с красивото момиче. Животинчето сякаш само това чакаше и скочи в обятията на окаляния човек  с дрипавите дрехи. Не, млякото не беше за него, а за пухкавото коте. Прихвана купичката с почернелите си ръце и я поднесе на бялата топчица. Имаше нещо тайнствено, странно и мило в сцената, която наблюдавах около обяд на 2 януари 2016 г. Самотният, дрипав и очукан клошар, намерил топлинка в кварталната сладкарничка се грижеше за  едно кой знае как попаднало при него животинче  да се нахрани, макар  и той да имаше нужда от топло мляко за измъчената си душа. Младежите и аз наблюдавахме смълчани, цигарата изгори пръстите ми, момчетата и девойките тихо зашушукаха… Котето сякаш галеше с розово езиче млякото, а дрипавият му стопанин се усмихваше. Като свърши млякото котето се протегна и сви на кълбо в скута на стопанина си. Момичето, което доскоро си бе играло с животинката стана и отиде до клошаря.

-       Чичо, хайде да ми дадеш котето! Не го искам даром, ще ти предложа някой лев, например … 50 лева, толкова имам. – умолително гледаше с красивите си очи девойката.

Сега осъзнах, че тя си приличаше с котето. Поразително си приличаха това изкусително девойче, бяло и със същите сини очи като животинчето, от което не сваляше поглед. Клошарят вдигна тъжни очи и с блага усмивка и каза:

-        Не искам да се сърдиш мойто момиче, но то ми е другарче… Заедно преживяваме, само двамата сме си.

Момчето от съседната маса погледна девойката и каза, че и той има 50 лв. Представях си какво означават тези пари за самотника?! Дали бе виждал в ръцете си толкова, колко ли щеше да преживява с тях? Той пак се усмихна тъжно:

-         Разбери ме, мойто момиче! Другарче ми е, заедно с него студуваме и се топлим, много ми е скъпо. Много пари са за мен 100 лева, много, но не мога да ги взема. Порадвайте се, почерпете се за здраве с тях, а котето е женско, ако след време има котенца ще ти подаря, което си харесаш.Вие сте добри деца. Аз съм все из квартала, в двора на църквата „Св. Иван Рилски” се въртя, ще ви запомня младежи, идвайте да си играете с него, пък и тук Мария ме пуска да влизам, че другаде ме гонят. Не сме се делили, от малко го гледам, ако не е с мен ще и бъде много тъжно, те, котките  се привързват… Не ми се сърди, мойто момиче, но ми е другарче, живинка… То ме радва, миличкото, много ме радва… - Странникът говореше с такава любов, с тих и благ глас, че ми прозвуча като проповедник.

Девойката не продума, погали котето и изтича към компанията, която вече бе на улицата, разказа нещо, момчето извади пари от джоба си и ги подаде,  тя се поколеба, прегърна го и заситниха в снежната пътека. Красиви като младостта.

Бях в ступор, нещо много човешко бе стоплило тясното помещение. Клошарят прибута котето в пазвата си, закопча балтона, нарами торбичката и с блага усмивка се обърна към двама ни: „Бъдете живи и здрави. Благодаря ви.”  Стори ми се, че прекръсти пространството около него, сякаш нещо засия и стана по-светло. За какво ни благодареше? Къде затътри старите си обувки? Как щеше да преживее нощта? Дали имаше да нахрани душата си и котето? Откъде въобще бе се появил? Имаше ли близки, деца, роднини, приятели? Каква бе тая съдба? Тя ли бе го наказала или зли хора? Животът…

„Другарче ми е… Живинка!” – кънтеше тихият му глас.

Тръгнах след него… Вървеше към кварталния храм.

Още вървя след клошаря и котето.

 

Тоя кмет с белия прашец, не е ли от партията на "Тиквоч" и Цвъко "Шестака", на която виждам с учудване, че сте станал върл "глашатай"?!...
Янка Янева, не е ли техното "ОФ" или "БЗНС-Александър Стамболийски" или техната "Нова зора"?
На тази "клонка" на БКП-апарата?

Нали от "успешното" управление и "стабилността" на такива ненаситни и продажни отпадъци, човека и котето - нямат къде да живеят?!...
Хайде, моля!