Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Постинг
01.03.2009 13:14 -
Ако беше жив българският Солженицин!
Автор: toross
Категория: Политика
Прочетен: 1084 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.07.2009 23:49
Прочетен: 1084 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 31.07.2009 23:49
Ако беше жив българският Солженицин!
Христо МАРКОВ
Всъщност и двамата български писатели, които със словото си официално са протестирали срещу БКП са ликвидирани. Първият е Трифон Кунев, който за книгата си „Ситни-дребни, като камилчета” на 70 год. е изпратен в Сливенския затвор и вторият е Георги Марков, който пък направо е ликвидиран за своите „Задочни репортажи за България”. Това са. Само двама. Само две книги от 1945 до 1990 год.
Добре, че имаме двамата писатели, че са издадени двете книги, та да не сме съвсем, ама съвсем празни откъм литературна смелост и гражданско достойнство, но както отбеляза Светлозар Игов Джери Марков е примера за азиатщината, която наложиха българските комунисти, каквато липсваше дори в СССР. Защото Александър Солженицин мина през ужаса на сталиновите лагери, през принудителната емиграция и нравствения тормоз, но все пак получи Нобелова награда за своя „Архипелаг Голак” и доживя преклонна възраст, а българският му аналог Георги Марков бе ликвидиран в разцвета на живота си. Съветският режим роди и титаничния талант на Варлам Шаламов – също минал през Колима и Беломорканал. В родната ни страна просто не се церемоняха с такива волнодумци – капсулата с рицин, чадъра, моста „Ватерло” и замлъква най-талантливия прозаик и драматург, който е раждала българска майка след 1944 год. Един човешки живот е принесен като подарък за рожденния ден на диктатора от Правец. И добре, че един млад журналист, Христо Христов, отдели години и се разрови в архивите, за да ни разкрие, че за ликвидирането на писателя е работила дълго и упорито Държавна сигурност, че са взети специални решения на ЦК на БКП за провеждането на „остри мероприятия” към емигранти като Георги Марков. „Остри мероприятия” по тяхната терминология означава „убийства на неудобни за властта”. Книгата „Убийте „Скитник” е страховито разследване за организирането, осъществяването и замитането на следите по случая с „българския чадър”. Този чадър, с който още сме известни по света. То май само с него и случая „Али Агджа” влязохме по преме на комунизма в световния медиен обмен. Та и досега.
А иначе Георги Марков, който приятелите са наричали „Джери” е блестящ автор. Модерен в жанровите форми, търсещ универсалната човешка проблематика, непозната дотогава психологизация на героите, което сега наричат „интенции на авторовия дискурс” и не на последно място впечатляващ стил и език. „Жените на Варшава” е толкова завладяваща във фройдиско-хайдегеровия сблъсък между реализираната и неосъществената мечта за женска красота и наслада от живота, че те кара да я четеш по няколко пъти и все да намираш различни отговори на „авторовия дискурс”. Новелата „Празното пространство” е първата творба, демонстрация на модерната тогава алиенация като контрапункт на розовите мечти и желания на комунистическата власт. Ами „Портретът на моя двойник”?! Жестока книга, уверявам Ви. Обезателно я прочетете, ако не сте го направили. И ще разберете какъв голям писател е погубен от собствената си родина. По точно от „Държавната и` сигурност”. Скоро прочетох неиздадения му роман „Покривът” – унищожителна алегория на пълното идиотизиране на „комунистическата мечта”. В строящия се пернишки завод „Ленин” пада покрива и убива работещите долу, аварията се скрива, а живота си рискуват доведените насила от селата „кулаци и буржоазни елементи”, докато бившите партизани и правоверните партийци се скатават и следят „правата линия”. Роман за идеологическата разруха на една държава.
Пиесите на Георги Марков се играят в препълнени зали, стават „театрални събития”, месеци наред се говори за „Да се провреш под дъгата”, докато не и` посвещават уводна статия в „Работническо дело”, където е заклеймена като „чужда на българския зрител”, а режисьорът и част от актьорския състав са уволнени и изселени от столицата. Последната му пиеса „Аз бях той” не стига дори до премиера. Покойната ми майка ми разказваше, че на предпремиерата в „Сълза и смях” изпочупили вратите и стъклата, публиката в средата на представлението започнала да се оглежда с очакването всеки момент да нахлуят органите на реда, било като на футболен мач. На другия ден, 15 юни 1969 г., авторът напуска завинаги България, предубеден от където трябва, че този път „няма да му се размине”.
Следват в „Свободна Европа” легендарните „Репортажи...”, за които Радой Ралин казваше, че са българският „Хайд-парк”, но от един човек. Тази блестяща проза практически възпитаваше хилавата ни дисидентщина и въобще рецепцията на есетата в България, излъчваните радио-текстове, реакцията в десетилетието на 70-те е тема за академичен труд по народопсихология и вътрешна съпротива, доколкото е имало, разбира се. И цюрихското издание на „Задочните репортажи” от 1980 год. – най-инкриминираната книга по българските граници до 1990 год. Притежавам един пре-любопитен списък на „Дирекция на народната милиция” от началото на 80-те год. за „забранени културни факти за внасяне в НРБ”. Под №1 е „Задочни репортажи за България” – Цюрих, 1980-1 г. и под №2 – „грамфона плоча за Гунди и Котков – 1971-2 г.”, а под „списъка” някой е написал на ръка – „упасни за националната сигорнус”.
В деня, когато Георги Марков можеше да навърши 80 години, нека смирено, поне за миг помислим за паметта на писателя, който многократно бе убиван след смъртта си. На първо място от помията, която изляха срещу него убийците му – вече ги знаем и поименно. Започва се със секретното Решение „Б” № 17 от 1977 год. на Политбюро на ЦК на БКП, което инструктира „съответните служби да преминат към физическото ликвидиране на обекта”, а те са по списък следните: Т. Живков, Ал. Лилов, Б. Велчев, Гр. Филипов, Ив. Михайлов, П. Кубадински, Ст. Тодоров, Ц. Драгойчева и Т. Цолов. След тях следват „практическите организатори” от МВР и ДС – ген. Васил Коцев, ген. Д. Стоянов, ген. Вл. Тодоров, ген. Ст. Савов, ген. Гр. Шопов, ген. Л. Гоцев, ген. Н. Серкеджиева. Всички до един посветени в „плана за ликвидацията на обекта”, както и в унищожаването на доказателствата по „мероприятието”. Физическият убиец на Георги Марков е агента на ПГУ с псевдоним „Пикадили” италианският и датски гражданин Франческо Гулино. Това са хората пряко и коствено ликвидирали „българският Солженицин”.
На второ място са моралните убийци на писателя, които направиха всичко възможно истината да се скрие дори след падането на комунизма. Те криеха архивите на ПГУ, на Гулино и Политбюро. Можете да ги прочетете в споменатата книга на Христо Христов. За съжаление – все „демократични демократи”. Като се почне от Желю Желев, та се стигне до Петър Стоянов и „шефа му на Първо главно” Димо Гяуров, който се подвизаваше и при Симеон Рилски, и при Гоце Първанов. На тия последните целта бе да премине миналата година окончателната давност по разследване убийството на писателя. Почти бяха постигнали целта си, ако не се намеси „Скотланд Ярд” и май разследването още малко ще се проточи, защото от гореизброените има още живи...
Съпругата и дъщерята на Георги Марков категорично отказват да пренесат тлените останки на любимия в България. И са прави.
Защото, например, сина на един от физическите убийци на Георги Марков представлява България в НАТО, а преди това, по времето на Царя Рилски ни бе заместник-министър на ... външните работи. За Бойко Коцев става дума – син на генерал Васил Коцев – шефа на Първо главно, организирало убийството.
Страшно нещо е това съдбата българска!
PlovdivMedia - Ако беше жив българският Солженицин!
Ако бе жив Георги Марков на 1 март щеше да навърши 80 години – достолепна възраст за писател, възраст за почести и награди, за признание и участие в „комитети”. Уви! Комунистическа България го уби ненавършил 50 години. Отмъщението го застигна в Лондон, защото бе вторият писател осмелил се да протестира срещу всесилието на комунистическата партия, срещу безсмислието на привнесения тоталитаризъм, срещу унищожаването на всякаква свобада.Христо МАРКОВ
Всъщност и двамата български писатели, които със словото си официално са протестирали срещу БКП са ликвидирани. Първият е Трифон Кунев, който за книгата си „Ситни-дребни, като камилчета” на 70 год. е изпратен в Сливенския затвор и вторият е Георги Марков, който пък направо е ликвидиран за своите „Задочни репортажи за България”. Това са. Само двама. Само две книги от 1945 до 1990 год.
Добре, че имаме двамата писатели, че са издадени двете книги, та да не сме съвсем, ама съвсем празни откъм литературна смелост и гражданско достойнство, но както отбеляза Светлозар Игов Джери Марков е примера за азиатщината, която наложиха българските комунисти, каквато липсваше дори в СССР. Защото Александър Солженицин мина през ужаса на сталиновите лагери, през принудителната емиграция и нравствения тормоз, но все пак получи Нобелова награда за своя „Архипелаг Голак” и доживя преклонна възраст, а българският му аналог Георги Марков бе ликвидиран в разцвета на живота си. Съветският режим роди и титаничния талант на Варлам Шаламов – също минал през Колима и Беломорканал. В родната ни страна просто не се церемоняха с такива волнодумци – капсулата с рицин, чадъра, моста „Ватерло” и замлъква най-талантливия прозаик и драматург, който е раждала българска майка след 1944 год. Един човешки живот е принесен като подарък за рожденния ден на диктатора от Правец. И добре, че един млад журналист, Христо Христов, отдели години и се разрови в архивите, за да ни разкрие, че за ликвидирането на писателя е работила дълго и упорито Държавна сигурност, че са взети специални решения на ЦК на БКП за провеждането на „остри мероприятия” към емигранти като Георги Марков. „Остри мероприятия” по тяхната терминология означава „убийства на неудобни за властта”. Книгата „Убийте „Скитник” е страховито разследване за организирането, осъществяването и замитането на следите по случая с „българския чадър”. Този чадър, с който още сме известни по света. То май само с него и случая „Али Агджа” влязохме по преме на комунизма в световния медиен обмен. Та и досега.
А иначе Георги Марков, който приятелите са наричали „Джери” е блестящ автор. Модерен в жанровите форми, търсещ универсалната човешка проблематика, непозната дотогава психологизация на героите, което сега наричат „интенции на авторовия дискурс” и не на последно място впечатляващ стил и език. „Жените на Варшава” е толкова завладяваща във фройдиско-хайдегеровия сблъсък между реализираната и неосъществената мечта за женска красота и наслада от живота, че те кара да я четеш по няколко пъти и все да намираш различни отговори на „авторовия дискурс”. Новелата „Празното пространство” е първата творба, демонстрация на модерната тогава алиенация като контрапункт на розовите мечти и желания на комунистическата власт. Ами „Портретът на моя двойник”?! Жестока книга, уверявам Ви. Обезателно я прочетете, ако не сте го направили. И ще разберете какъв голям писател е погубен от собствената си родина. По точно от „Държавната и` сигурност”. Скоро прочетох неиздадения му роман „Покривът” – унищожителна алегория на пълното идиотизиране на „комунистическата мечта”. В строящия се пернишки завод „Ленин” пада покрива и убива работещите долу, аварията се скрива, а живота си рискуват доведените насила от селата „кулаци и буржоазни елементи”, докато бившите партизани и правоверните партийци се скатават и следят „правата линия”. Роман за идеологическата разруха на една държава.
Пиесите на Георги Марков се играят в препълнени зали, стават „театрални събития”, месеци наред се говори за „Да се провреш под дъгата”, докато не и` посвещават уводна статия в „Работническо дело”, където е заклеймена като „чужда на българския зрител”, а режисьорът и част от актьорския състав са уволнени и изселени от столицата. Последната му пиеса „Аз бях той” не стига дори до премиера. Покойната ми майка ми разказваше, че на предпремиерата в „Сълза и смях” изпочупили вратите и стъклата, публиката в средата на представлението започнала да се оглежда с очакването всеки момент да нахлуят органите на реда, било като на футболен мач. На другия ден, 15 юни 1969 г., авторът напуска завинаги България, предубеден от където трябва, че този път „няма да му се размине”.
Следват в „Свободна Европа” легендарните „Репортажи...”, за които Радой Ралин казваше, че са българският „Хайд-парк”, но от един човек. Тази блестяща проза практически възпитаваше хилавата ни дисидентщина и въобще рецепцията на есетата в България, излъчваните радио-текстове, реакцията в десетилетието на 70-те е тема за академичен труд по народопсихология и вътрешна съпротива, доколкото е имало, разбира се. И цюрихското издание на „Задочните репортажи” от 1980 год. – най-инкриминираната книга по българските граници до 1990 год. Притежавам един пре-любопитен списък на „Дирекция на народната милиция” от началото на 80-те год. за „забранени културни факти за внасяне в НРБ”. Под №1 е „Задочни репортажи за България” – Цюрих, 1980-1 г. и под №2 – „грамфона плоча за Гунди и Котков – 1971-2 г.”, а под „списъка” някой е написал на ръка – „упасни за националната сигорнус”.
В деня, когато Георги Марков можеше да навърши 80 години, нека смирено, поне за миг помислим за паметта на писателя, който многократно бе убиван след смъртта си. На първо място от помията, която изляха срещу него убийците му – вече ги знаем и поименно. Започва се със секретното Решение „Б” № 17 от 1977 год. на Политбюро на ЦК на БКП, което инструктира „съответните служби да преминат към физическото ликвидиране на обекта”, а те са по списък следните: Т. Живков, Ал. Лилов, Б. Велчев, Гр. Филипов, Ив. Михайлов, П. Кубадински, Ст. Тодоров, Ц. Драгойчева и Т. Цолов. След тях следват „практическите организатори” от МВР и ДС – ген. Васил Коцев, ген. Д. Стоянов, ген. Вл. Тодоров, ген. Ст. Савов, ген. Гр. Шопов, ген. Л. Гоцев, ген. Н. Серкеджиева. Всички до един посветени в „плана за ликвидацията на обекта”, както и в унищожаването на доказателствата по „мероприятието”. Физическият убиец на Георги Марков е агента на ПГУ с псевдоним „Пикадили” италианският и датски гражданин Франческо Гулино. Това са хората пряко и коствено ликвидирали „българският Солженицин”.
На второ място са моралните убийци на писателя, които направиха всичко възможно истината да се скрие дори след падането на комунизма. Те криеха архивите на ПГУ, на Гулино и Политбюро. Можете да ги прочетете в споменатата книга на Христо Христов. За съжаление – все „демократични демократи”. Като се почне от Желю Желев, та се стигне до Петър Стоянов и „шефа му на Първо главно” Димо Гяуров, който се подвизаваше и при Симеон Рилски, и при Гоце Първанов. На тия последните целта бе да премине миналата година окончателната давност по разследване убийството на писателя. Почти бяха постигнали целта си, ако не се намеси „Скотланд Ярд” и май разследването още малко ще се проточи, защото от гореизброените има още живи...
Съпругата и дъщерята на Георги Марков категорично отказват да пренесат тлените останки на любимия в България. И са прави.
Защото, например, сина на един от физическите убийци на Георги Марков представлява България в НАТО, а преди това, по времето на Царя Рилски ни бе заместник-министър на ... външните работи. За Бойко Коцев става дума – син на генерал Васил Коцев – шефа на Първо главно, организирало убийството.
Страшно нещо е това съдбата българска!
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Григор Симов - един антикомунист
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов
