2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Размисли след Задушница
Днес бе голямата Задушница преди Великия пост, ден за възпоменание душите на покойниците. Споменна събота за пренеслите се в отвъдното скъпи роднини, които чрез нас продължават земния си път в паметта и християнската смиреност пред Бог и нашия спасител Иисус Христос.
Среща ме пред църквата непозната жена и ми подава пликче с разни неща и промълвява „За Бог да прости”. Протягам ръка и в очите и` срещам светла и мека тъга. И ме натиснаха спомени, още преди да отвърна „Бог да прости”.
В детството си обичахме църковните празници, особено Задушница. На първо място винаги бяха в събота и не се ходеше на училище. После се развихряха бабите и правиха коливо /варено и подсладено жито, поръсено с пудра захар/, невероятно вкусни погачи, домашни сладки, соленки и прибавяха към тях и по някое марципанче/шоколадите бяха кът, а може и да не са им били по джоба/. Задължително се раздаваше и вино за преливане на гробовете. По-стриктните домакини правеха три вида пакети за „Бог да прости” – отделно за жените, мъжете и децата. В мъжките слагаха пакет цигари, кърпа, ножчета за бръснене, но особенна ценност бяха тези за децата – вкусни сладкиши, а понякога дори дребна играчка. Селският поп извършваше по гробовете парастас и също получаваше солидна дажба за „Бог да прости” – понякога дори бутилка ракия или вино домашно производство. Гробищата се оживяваха от щъкащи хора, някъде се чуваха сърцераздирателни писъци, но всички сякаш бяха по-добри и обединени пред спомена и мъката по близките покойници. Подсещаха се за общи спомени, около мъртъвците, преливаха и отпиваха, подреждаха цветята по гробищната могилка. После палеха свещиците и се прекръстваха. Гледахме заниманията на възрастните с някакъв мистицизъм и се стараехме да споделяме мъката им. Всичко минаваше скромно, тихо и странно задушевно. Отбивахме се и през селската църква на село Торос, където в мрачината от дима на свещичките и миризмата на тамян свещенослужителят четеше от Евангелието и апостолските текстове. Там ни разказваха за Христовата жертва за нас, палехме свещичка и пак се раздаваха малки дарове и молитвено се поменаваха с „Бог да прости” нашите починали сродници.
Всъщност сега се сещам за няколко забрани от тогавашната власт по време на Великден или Рождество, но нямам спомени да са забранявани трите Задушници. Вероятно и комунистите са прозряли, че пред смъртта всички са равни. Кой знае?
Днес църквата в Пловдив отново бе празнично осветена, но нямаше задушевност и обща смиреност. Липсваха старите поизтъркани свещници, а светите икони бяха отделени с въженце в червен цвят, та миряните можеха да им се помолят само от разстояние. Свещичките се палеха в някакви постаменти с пясък и вода, за да не зацапват с восък мраморните плочи. Всичко бе някак си стерилно и изкуствено излъскано. Така наредил Негово високопреосвещенство патриката Николай – владетел и върховен разпоредител в Богоспасяемата Пловдивска епархия. Пред храма миряни коментираха, че от другата седмица владиката пуска собствена телевизия, отгдето ще приобщава пасомите си към Христовата вяра. Лошо няма, но като му погледнеш златния „Ролекс”, обувките от крокодилска кожа и няколкото супер-луксозни лимузини, които придвижват телесата му се сещаш за политическите му приятели, а те до един са много, много далеч от православната смиреност и скромност. Защо ли си мисля, че това лустро замени ония закътани селски църквици, скромни и уютни, но истински и приобщаващи християните по естествен път.
Иначе винаги на този празник се сещам за един от най-хубавите разкази в световната литература. Авторът му е Елин Пелин, който критика Светльо Игов нарече Един Пелин, а гениалният шоп го е озаглавил простичко „Задушница”. Прочетете го пак и пак, защото е шедьовър. Сред мъката по загубените близки за силата да намериш сродна душа и тръгнеш с нея по нов път, назависимо че студа и влагата проникват до костите и да отпиеш от ракията, предназначена за преливане. Българска съдба – тежка, но топла. Естествена.
Може би и затова децата харесвахме Задушниците.
Благодаря за хубавия постинг!
07.02.2010 10:41
И единствена, наша!
И аз като дете обичах коливото. Този вкус и аромат се запечатва за цял живот. Незаличим е.
Задушницата е за живите, да си припомнят, че не са вечни, че всичко е преходно...
Припомни ми стария лаф - "Наядох се, като попско дете на задушница"...
Благодаря ти...
Всичко е толкова истинско и правдиво... И прекрасно написано...
07.02.2010 22:16
...
2. Чара с Чар в блогарите
3. Медиапул
4. Промените 89
5. Е - вестник
6. Гласът на жабата
7. Декомунизация
8. в-к Дневник
9. блиц
10. Бивол
11. Големият Живко Желев
12. Блога на Милен Радев
13. сайт Държавна сигурност
14. Пловдив 24
15. Разузнаване
16. Радио Пловдив
17. П О Т
18. Марица - Пловдив
19. П. Симеонов - документи
20. Пловдив Утре
21. ЦИК - Избори
22. ЕСК
23. Пловдив-онлайн
24. Трафик-Пловдив
25. 24 часа
26. СПОРТАЛ
27. VBOX 7
28. ФАКЕЛ - Р. Леонидов