Съпругата Вера/вдясно/ и синът Манол - заглъхнали и сломени от мъка.


Президентският съветник Мартин Иванов чете траурния адрес на Президента.


Малцината приятели пред църквата.

Изпратихме Петър Манолов. Скромно.

            Пловдив става все по-тъжен и мрачен град. Не можа да изпрати по достойнство дори един от символите си – антикомуниста и поет Петър Манолов. Просто все по-малко автентични люде останаха под тепетата. Събрахме се едва петдесетина стари седесари и/внимавайте сега!/ никой, ама абсолютно никой от ръководството на общината или от областната управа! Това е положението  -  никой. Чест прави на президента на републиката Росен Плевнелиев, че изпрати своите съветници Мартин Иванов и Милен Любенов, които засвидетелстваха почитта и уважението на президента към Петър Манолов, който той награди с орден за „Граждански заслуги”.

            Все пак се намери една държавна институция, която изми срама от лицето на местните управници, защото Петър така си отиде с отворени очи и  не видя създаването на Музея за насилието в Пловдив, за който бе един от инициаторите.

            Изпратихме последният от легендарните дисиденти на Пловдив, които създадоха Независимото дружество за правата на човека на 16.01.1988 год., после КТ „Подкрепа” и намериха сили и упоритост да представят борбата на българския народ срещу комунизма извън границите на страната. Бяха много релефни и чепати хора – бай Илия Минев, от. Благой Топузлиев, от. Димитър Амбарев, Петър Манолов. Сега оценявам какъв шанс ми е дарила съдбата да ги познавам, да запазим приятелството си дълги години след онези бурни времена.

            И затова ми е много, много тъжно за Петър. Гневя се на тоталната забрава на пловдивчани, на унизителната деангажираност на управниците ни, на апатията и равнодушието. Не мога да си отговоря защо така неглижираме близката си история – това е страховита карма на българите и няма да се удивя, ако повторим стила и практиката на комунизма под друга форма. „Режисираната свобода”, както се изразяваше Петър.

            Ще ми се да споделя с читателите още два спомена за Петър Манолов, които го характеризират като личност – релефна и неповторима. Името му нашумя преди 1988 год. и гладната стачка. Той се появи в Софийския университет и пред препълнена зала прочете поемата си „Сто кръпки” и още тогава в аулата настана нещо като спонтанен митинг – викове, тропане с крака, студентите желаеха да повтори поемата. По-късно се разпространяваха записи на черно от това знаменателно четене. От някъде се появи униформена полиция и разпръсна студентите, а Петър бе изведен и откаран за Пловдив от приятели. ДС тръгна по следите му. Но понеже са тъпи ченгетата видели, че е роден в с. Садово и помислили, че това е гр. Садово, Пловдивско, което през 1939 год. е било село. И се започна една. По това време бях даскал в община Садово и наблюдавах бесните изпълнения на милиционерите. Два или три дни привикваха всички с фамилията Манолов да търсят родата на поета. Един колега – Стефан Манолов – дойде един ден и ми вика: „Абе, какъв е този Петър Манолов от Пловдив? Цял ден ме разпитваха дали не сме роднини, луд ме направиха…” Отмина малко време и се разбра, че Петър е роден в с. Садово, Бургаско, но „издирванията” в Пловдивско го направиха още по-популярен. Разказвам му по време на неговата гладна стачка случая, а той се хили: „Абе цял живот ще ги тормозя, не искам да живея в мир с тях…”

            Друг случай от преди 3-4 години. Отиваме в Иракли в неговата бърлога, където той прекарваше по няколко месеца. Към средата на септември сме привършили всякакви парични запаси и караме само на сафрид и цаца. Събираме пари за влак до Пловдив и тръгваме да се прибираме. На гарата в Бургас решаваме да изядем по една шкембе чорба, защото сме издивели от глад. Пред закусвалнята Петър се спира и се разговаря с клошар, който продава на импровизирана сергия някакви стари книги по за лев-два. Още дояждаме чорбата, когато Петър вади някакви стотинки и съсредоточено започва да ги брои после ме пита с какви резерви съм останал. „С около два лева” – отговарям. Той ги иска и отива да се реди на опашката. Гледам го купува шкембе чорба, три кебапчета и четвъртинка хляб и си мисля, че ще си дояждаме. Но… Петър излиза навън с табличката и оставя храната на клошаря, даже му дава някакви дребни стотинки. Питам го какво става, а той с тъга ми отговаря: „Този човек е свят – продава книги, няма да отиде да краде, а ние след няколко часа в Пловдив ще се наядем. Направихме нещо добро днес…”

            Такъв човек бе безсребърника Петър Манолов. Сякаш не останаха такива птици под българското небе, сякаш загубихме чувствителността си и няма такива като Поета, които да бодат съвестите ни, да ръчкат и ни карат да се замислим…

            Сбогом Петре, сбогом приятелю!

много време мина, не можах да позная Вера...
Благодаря ви за допълнителния разказ след хепънинга в СУ. Помня, че през следващите дни видях доста униформени в Алма Матер. Моя колежка разказваше, че ден след това /аз не бях на лекции тогава/ буквално кордони са били вътре.
Развитието на събитията с издирването му обаче доста разведрява тъжния повод. А това не го знаех.

промените- такива титани като бай Илия Минев и Петър Манолов дори не бяха поканени на оная прословута кръгла маса. Нещата засмърдяха още от тогава и дълбоко в мен се загнезди подозрението, че червените мошеници са си изработили някакъв гнусен сценарий и ни разиграват по него...
цитирай

на кръглата маса Петър Манолов беше още в Париж. Но, така или иначе, той не беше допуснат до политиката и след завръщането си.
А и не е имало проблем, ако тогавашните държавници държаха на присъствието му, да го поканят. В края на краищата, имаме посолство във Франция.

Радостно е за окото да види най-отгоре на един сайт, в който шепа путиноиди и комуноиди сеят отрова, постинг за един голям българин.

има една книга от него, която всеки може да поръча онлайн

Да си спомним и за Румяна УзуноваРумяна Димитрова Узунова е родена на 18 април 1936 г в Ямбол. Завършва МЕИ в София през 1959 г. Следва задочно българска филология в Софийския държавен университет.

До 1961 г. е проектант в „Енергопроект“ и преподавател в техникума „Киров“ в София. През 1961-1963 г. е редактор във в. „Учителско дело“, откъдето е уволнена по обвинението „поет херметист“. От 1964 г. до 1974 г. е учителка в Техникума по автоматика в София. В периода 1971-1974 г. е редактор на в. „Литературен фронт“, откъдето също е уволнена; спряно е телевизионното ѝ предаване „За и против“. През 1973 г. е заклеймена от ДС като „противник на партийността в литературата“. От 1978 г. работи в „София-прес“.

Невъзможността да упражнява съвестно професията си, усещането за непоносимост на битието (описано добре от Георги Марков), за нетърпимост към комунистическия режим довежда Узунова до решението да емигрира през 1980 г. в Париж. Междувременно в София излиза единствената ѝ книга „Павел Вежинов - критически очерк“, скоро след това иззета от властите. От септември 1981 г. е в нюйоркското бюро на „Свободна Европа“ в Мюнхен, където работи до смъртта си.

През 1988 и 1989 г. прави близо 400 интервюта и репортажи, излъчени по радио „Свободна Европа“, „Дойче веле“, ББС и „Гласът на Америка“. Издирва десетки дейци на антикомунистическата съпротива. Въпреки симпатиите си, шефовете в „Свободна Европа“ са принудени „да сдържат“ своята сътрудничка – няколко пъти ѝ е „отнет микрофонът“ заради прекомерна пристрастност към българските дела у една служителка на все пак чужда радиостанция. Румяна Узунова се завръща в България по време на екофорума през октомври 1989 г. От 1991 г. ръководи българското бюро на радио „Свободна Европа“.

Умира на 16 септември 1995 г.

Ето откъс от най-известната му творба - поемата Сто кръпки - ето такова беше образованието по време на комунизъма


9.

Ангели,
тези даскали обезверени, осакатени
още на вашата възраст
и довършени в университетите и живота,
мислят шаблонно от страх.
Мнозина от тях ви пишат оценки
по най-неизвестни подбуди!
Тези даскали толкова много години

превиват гръбнаци
пред малките гномчета, фараончета,
феодалчета, мандаринчета
и всякаква друга паплач…
…тези даскали, тези сенки на хора - също са хора,

но още не са получили инструкции с илюстрации

какви хора са нужни на бъдещето и дали
на бъдещето изобщо му трябват хора!
Тези даскали от доброта
имат ненавист към четенето
и когато ги попитате
как са се освободили робите на Египет,
най-редовно ви отговарят,
че ще го учите догодина

За съжаление идея нямам кой е този човек!

Впечатлен съм от Вашия постинг - честен, ясен и истинен.

Червените мърши във властта няма как да се явят там.

И по-добре че не са, защото щяха да мърсят.

Що иде реч до "държавата", Вие чудесно знаете, че тя в много отношения е на комунягите, за това абдикира от почит - тя ви припознава като врагове.

Аз съм антикомунист поради родавата ми история и изпитвам омраза с право към "онези".

5. kuschel - Ами гледай Сърбия бе, шарли. Живот ...
06:36
Ами гледай Сърбия бе, шарли. Живот си живеят. Милиарди инвестиции получават от Русия и сега си купуват 20 нови Миг-а. Нещата ще си дойдат на мястото, но преди това България ще преживее страшен катаклизъм. След това, шарли, ще ви изчистим като въшки. Стига сте смукали кръвта на народа.

да посочим най -видния комуноид -ето как отново иска да чисти като въшки всички които не са комунистически лайна като него


защо не му изтриете и тоя блог на лайното

Напълно съм съгласен- справедливи думи,основателни подозрения! А за Петър Манолов: Бог да го прости и вечна му памет!...

Димитър Амбарев, дето се продаде на "Тиквоча" и ГРОБ, не ми се струва като особено сравним с Илия Минев и Петър Манолов?!...
Както и с Благой Топузлиев...
Едва ли щяха да направят някога същото...

човек бе безсребърника Петър Манолов. Сякаш не останаха такива птици под българското небе, сякаш загубихме чувствителността си и няма такива като Поета, които да бодат съвестите ни, да ръчкат и ни карат да се замислим…